Р Е Ш Е Н И Е
№ 376
София, 11.06.2009 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и осми май през две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛСА ТАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
при секретаря Ани Давидова, като изслуша докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 3159 по описа за 2008 г. на Пето гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на § 2, ал.3 от ПЗР на ГПК във връзка с чл.218а, ал.1, б.”а” от ГПК /отм/.
Образувано е по касационна жалба на „Д” А. , гр. Д. против решение № 389 от 26.11.2007 г., постановено по гр.д. № 236 по описа за 2007 г. на Окръжен съд Д. , Гражданска колегия в частта, с която е оставено в сила решение № 134 от 13.11.2006 г. по гр.д. № 91 от 2001 г. на Районен съд Г. Т. за отхвърляне на предявения от „Д” А. , гр. Д. против „А” О. , гр. Т. ревандикационен иск по отношение на недвижим имот, находящ се в гр. Г. и представляващ дворно място с площ от 17000 кв.м., съставляващо имот пл. № 2* по плана на П. зона на гр. Г., ул.”В”, ведно с построеното в това дворно място складово помещение с площ от 952.9 кв.м.
В жалбата са изложени твърдения, които по същество се свеждат до довод за необоснованост на извода на съда за проведена тръжна процедура, допуснати съществени нарушения на правилата за събиране и обсъждане на доказателства и неправилно приложение на материалния закон по отношение на изводите за действителност на договора от 19.05.1997 г. Касаторът иска да се отмени атакуваното решение и делото да се върне за ново разглеждане от въззивния съд или да се постанови решение за уважаване на ревандикационния иск.
Ответникът по касационната жалба „А” О. , гр. Т. оспорва същата, като претендира направените разноски.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, като прецени допустимостта и разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед посочените касационни основания за отмяна и съобразно изискванията на чл.218а и сл. ГПК /отм./, намира следното:
Ищецът е основал иска си на твърденията, че имота е бил предоставен за стопанисване и включен в капитала на праводателя му към момента на преобразуването му, като договора за продажба от 19.05.1997 г. е нищожен, поради липса на нотариална форма, липса на разрешение на принципала за разпореждане с недвижим имот, нарушение на установения в ЗППДОП /отм./ ред за разпореждане с обособена част, както и действия на представляващия във вреда на дружеството на основание чл.40 от ЗЗД.
Добричкият окръжен съд е приел, че процесният имот е бил включен в баланса на Д. фирма „Д” към момента на преобразуването й в еднолично дружество с ограничена отговорност-държавна собственост, като ищцовото дружество е негов правоприемник. На 19.05.1997 г. между праводателя на ищеца и ответника е сключен договор за покупко-продажба на имота, оформен в писмен вид. Договорът е сключен при условията на § 10, ал.2 и 3 от ЗППДОбП /отм./ въз основа на проведен на два етапа търг – през м.юни 1996 г. за терен от 5 дка и склад и през 1997 г. за останалите 12000 кв.м. – който търг е спечелен от ответника, като е налице разрешение на министъра на икономическото сътрудничество управителя на дружеството да се разпореди с терена от 12000 кв.м. след провеждане на търг на дълготрайни активи. Балансовата стойност на имота към общата балансова стойност на дълготрайните материални активи на „Д” ЕО. към 31.12.1996 г. е 4.71 %.правителят на това дружество е имал право да се разпорежда с дълготрайни активи при условията на § 10, ал.2 от ЗППДОбП /отм./ съгласно чл.11 от договора за възлагане на управление.
При горните фактически изводи е прието, че към момента на сключване на сделката – 19.05.1997 г. – ищцовото дружество е било със 100 % държавно участие, като по отношение на него не е била очертана приватизационна стратегия /което е станало през декември 1998 г./, а следователно процесният имот не е можел да бъде предмет на приватизационна сделка по смисъла на гл.VІ от ЗППДОбП /отм./, поради което неотносим е въпросът дали имотът има качеството на „обособена част” по смисъла на § 2 от ПЗР на същия закон. След като балансовата стойност на имота е под 5 % от общата балансова стойност на дълготрайните материални активи към 31.12. на предходната година, то не е било необходимо съгласие на принципала за извършената продажба, поради което неоснователен е довода за липса на съгласие. Приложимата процедура за разпореждането е била провеждане на търг по Наредбата за търговете /ДВ бр.50/1992 г./, където специалния ред предвиден в чл.16 във вр. с чл.18 от ЗС е писмена форма на договорите и доколкото процесния договор е сключен в тази форма, е произвел прехвърлително действие. Счетено е, че представените по делото доказателства не установяват договаряне на управителя във вреда на дружеството и в противоречие с правомощията му по договора за възлагане на управление, поради което неоснователно е позоваването на недействителността по чл.40 от ЗЗД.
Въззивното решение е постановено при правилно приложение на материалния закон, обосновани изводи и при липса на допуснати съществени процесуални нарушения.
Неоснователни са твърденията за необоснованост на извода за проведен търг на два етапа, тъй като липсват доказателства – обявление, тръжен протокол и т.н. В хода на делото пред инстанциите по същество не са били наведени доводи, касаещи липса или нарушения на тръжната процедура. Напротив доводите на ищеца, вкл. и във въззивната жалба са били в насока, че начина на продажба – чрез две отделни тръжни процедури, при които се продават различни части от имота – подкрепя твърдението, че управителят е договарял във вреда на дружеството. Преценявайки липсата на спорове относно посочените факти, въззивният съд в съответствие с процесуалните правила и обосновано, ги е приел за установени и е основал на тях правните си изводи.
Неоснователна е тезата на касатора за нищожност на процесния договор, поради противоречие със закона, липса на форма и липса на съгласие. Към момента на сключването му за търговското дружество-праводател на ищеца не е била открита процедура по приватизация и доколкото продадения обект попада в изключението по § 10, ал.2 от ПЗР на ЗППДОбП-отм. /дълготраен материален актив, чиято балансова стойност е под 5 % от общата балансова стойност на дълготрайните материални активи на дружеството към 31.12. на предходната година/, то приложимия ред за продажбата му е по действалата към момента Наредба за търговете от 1992 г. съгласно изричния текст на чл.1, ал.3 от същата и то независимо дали предмета на сделката би могъл да съставлява „самостоятелен обект” по смисъла на § 2 от ПЗР на ЗППДОбП-отм. В тази хипотеза съгласие на принципала не е необходимо, поради което неотносим е факта, че е дадено разрешение за продажба само на терен от 12 дка. С чл.16 от посочената наредба е въведена писмена форма на договорите за прехвърляне на вещни права, а следователно процесния договор е сключен в изискуемата от закона форма.
С оглед на приложимата нормативна уредба следва да се приеме, че съдът правилно е изтълкувал и правомощията, предоставени на управителя на търговското дружество с чл.11 и чл.13 договора за възлагане на управление – да се разпорежда с дълготрайни активи при условията на чл.10, ал.2 от ПЗР на ЗППДОбП, т.е. без съгласието на принципала, ако балансовата им стойност е под 5 % от общата балансова стойност и само с негово разрешение, ако е над 5 %, а съответно неоснователно е твърдението на касатора за неправилно приложение на чл.20 от ЗЗД.
Неоснователна е и тезата на касатора, че договорът следва да бъде признат за нищожен при условията на чл.40 от ЗЗД. Дори и да се възприеме тезата му, че представителят на търговското дружество-продавач е действал в негова вреда /тъй като първоначално се продава склада с част от терена, като е уговорено разрочено плащане в период с изключително висока инфлация без да се предвидят защитни клаузи за продавача – валутна клауза или уговорка за компесаторни лихви, а впоследствие е продадена и останалата незастроена част от терена, като по този начин е ограничен кръга от потенциални купувачи и са създадени пречки за постигане на максимална цена/, то по делото липсват каквито и да било данни, че представителят на търговското дружество-купувач е съзнавал и е бил съгласен с твърдените увреждащи действия, а недействителността по чл.40 от ЗЗД предпоставя споразумение между представителя и третото лице.
В обобщение не са налице релевираните основания за касиране на атакуваното решение и същото следва да бъде оставено в сила, като касаторът възстанови направените от ответното дружество разноски за касационното производство в размер на 4500 лв., представляващи заплатено възнаграждение за процесуално представителство от адвокат И.
По изложените съображения и на основание чл.218ж от ГПК /отм./, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 389 от 26.11.2007 г., постановено по гр.д. № 236 по описа за 2007 г. на Окръжен съд Д. , Гражданска колегия в АТАКУВАНАТА му част, с която е оставено в сила решение № 134 от 13.11.2006 г. по гр.д. № 91 от 2001 г. на Районен съд- Г. Т. за отхвърляне на предявения от „Д” А. , гр. Д. против „А” О. , гр. Т. ревандикационен иск по отношение на недвижим имот, находящ се в гр. Г. и представляващ дворно място с площ от 17000 кв.м., съставляващо имот пл. № 2* по плана на П. зона на гр. Г., ул.”В”, ведно с построеното в това дворно място складово помещение с площ от 952.9 кв.м.
ОСЪЖДА „Д” А. , гр. Д., ул.”А” № 6, рег. по ф.д. № 890/2001 г. на Окръжен съд- Д. да заплати на „А” О. , гр. Т., ул.“Раковска” № 3, рег. по ф.д. № 878/1994 г. на Окръжен съд- Т. разноски за касационното производство в размер на 4500 /четири хиляди и петстотин/ лева.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: