5
Р Е Ш Е Н И Е
№ 377
гр. София, 26 септември 2011г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на тринадесети септември, две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ :ЕЛИЯНА КАРАГЬОЗОВА
ЧЛЕНОВЕ : КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ
ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА
при секретар ИВАНКА ИЛИЕВА
и в присъствието на прокурора АНТОНИ ЛАКОВ
изслуша докладваното от съдията ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА
н. д. № 1765/2011г.
Касационното производство е инициирано по жалба на подсъдимия А. М. срещу решение №98/ 29.03.2011г. на Апелативен съд /АС/, по ВНОХД №765/2010г., с което е изменена постановената на 29.10.2010г. присъда на Софийски градски съд /СГС/, по НОХД №4480/2010г.
Депозираната бланкетна жалба обективира недоволство от съдебния акт, явяващ се незаконосъобразен и несправедлив за подсъдимото лице. Декларираното оплакване е съпроводено от претенция за ревизия на въззивното решение, чрез намаляване срока на определената санкция.
В съдебно заседание на 13.09.2011 година пред ВКС упълномощеният защитник на А. М. поддържа жалбата, като в подкрепа на релевираното касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК в писмени бележки предлага допълнителни доводи, сочещи на пренебрегване фактическите данни за тежестта на престъплението и личната опасност на дееца, при подчертано внимание на неправилната интерпретация на предходните осъждания на подсъдимото лице, обосноваващи правната квалификация на инкриминираното деяние по чл.199, ал., т.4 от НК /опасен рецидив/ в обсега на отегчаващите отговорността обстоятелства, на направените от подсъдимия М. самопризнания и заявеното разкаяние
А. М. участва в настоящото производство, като при предоставената му последна дума моли за снизходителност.
Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и аргументира позиция атакуваното решение да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, в пределите на инстанционната проверка по чл.347 от НПК, за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда от 29.10.2010г., по НОХД №4480/2010г., след проведено при условията на чл.371, т.2 от НПК съкратено съдебно следствие, СГС е признал А. Г. М. за виновен в това, че на 11.06.2010 година, при опасен рецидив отнел чужди движими вещи – пари /60 лева/ от владението на О. А., с намерение противозаконно да ги присвои, като деецът е заварен на местопрестъплението и употребил сила, за да запази фактическата власт върху предмета на посегателство, поради което и на основание чл.199, ал.1, т.4, вр. чл.198, ал.3, вр.чл.29, ал.1, б. „А” и ”Б” от НК го осъдил на ТРИ ГОДИНИ и ПЕТ МЕСЕЦА лишаване от свобода, при първоначален СТРОГ режим на изтърпяване в затворническо общежитие от ЗАКРИТ ТИП.
Визираният съдебен акт е бил предмет на въззивна проверка финализирала с решение №98/29.03.2011г. на АС-София, с което първоинстанционната присъда е изменена в санкционната част, чрез намаляване на наложеното наказание на ТРИ ГОДИНИ и ЧЕТИРИ МЕСЕЦА.
Касационната жалба на подсъдимия М. е НЕОСНОВАТЕЛНА
Правилно контролираният съд, на базата на признатите и възприети в рамките на чл.372, ал.4, вр.чл.371, т.2 от НПК факти, при съблюдаване степента на обществена опасност на престъплението и личността на извършителя, в съответствие със смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, и съобразявайки императивно предписаната от чл.58а, ал.1 от НК редукция, е диференцирал наказателната отговорност на А. М..
При определяне на санкцията ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА въззивната инстанция е отчела конкретиката на индивидуализиращите инкриминираното деяние – време, място, механизъм на реализираните неправомерни действия, интензитет на упражнената принуда, настъпил вредоносен резултат, материализиран в стойностните параметри на предмета на посегателство и анализирала измеренията на умисъла, характеризиращ формата на вина. С юридически усет е поставен акцент на демонстрираната изключителна дързост при реализираното посегателство срещу неприкосновеността на частната собственост, намерила проявление в неправомерно проникване в чуждо жилище през нощта и в извършване на кражба в стая на спящи деца.
В контекста на очертаната позиция релевираното в жалбата игнориране на тежестта на престъплениято е голословно и доказателствено необезпечено. Касационният състав не споделя и развитите от защитата в съдебно заседание аргументи за пороци в юридическата оценка на инкриминираното деяние, при която процесуално недопустимо са обсъждани и включени в категорията на отегчаващите наказателната отговорност обстоятелства – фактическите данни за съдебното минало на подсъдимия М., предпоставили правната квалификация на неправомерния акт по чл.199, ал.1, т.4, вр.чл.198, ал.3 от НК- грабеж, при опасен рецидив.
Безспорно положение в теорията и съдебната практика е, че визираните в особената материалноправната норма задължителни елементи на престъпния състав, очертават в тяхната съвкупност онова типично общественоопасно деяние, което се запретява като престъпление от даден вид Обусловената от тях типична обществена опасност на съответното престъпно посегателство е съобразена от закона при фиксиране на общоустановената в него санкция, поради което и същите не могат след това да се яват едновременно и като такива, определящи индивидуалната тежест на конкретното престъпление от този вид и следващото се за него наказание. Изведеното умозаключение, в съответствие с установения в чл.56 от НК регламент и с приетото от доктрината, и в правораздавателната дейност на съдилищата, се отнася за всички признаци от състава /обективни, субективни и такива свързани с особеностите на личността на дееца/, и е правнозначимо за всеки основен, квалифициран или по-леко наказуем престъпен състав. Очертаната теза не се опровергава обаче от констатациите, че в много случаи, посочените в състава признаци могат да бъдат дадени във варианти, чиито характерни особености оказват влияние върху конкретната степен на обществена опасност на престъпленията от даден вид, поради което и те следва да се вземат предвид при прилагане на разпоредбата на чл.54 от НК. Подобни хипотези са илюстрирани в разглеждането наказателно дело. Настоящият казус обективира консумиран престъпен състав по чл.199, ал.1, т.4 от НК, при налично множество от присъди по НОХД №№1211/2007г., 2306/2007г., 3592/2007г. и 4333/2007г., престъпните деяния по които са извършени в реална съвкупност и очертават при условията на чл.25, вр.чл.23 от НК едно субсумиращо изискванията на чл.29, ал.1, б. „А” от НК осъждане; и при кумулативна даденост на лимитираните в букви „А” и ”Б” на чл.29, ал.1, от НК предпоставки за рецидивна дейност, в чийто обсег е допустима и изискуема интерпретацията на тежестта на инкриминираното посегателство.
Мотивиращи наложената наказателна санкция са и фактите, свързани с личността на дееца, очертани в облика и спецификата на престъплението-проекция на неговите обществени, психологически и индивидуални качества; и съдържими се в приложените бюлетини за обремененото с криминилани прояви съдебно минало на А. М., в характеристичните справки за подсъдимия, и в писмения материал за неговите социален статус, възраст, материално положение и процесуално поведение по време на наказателното разследване, на които контролираният състав е отдал необходимото значение.
В коментирания аспект ВКС не споделя оплакванията в жалбата за недостатъчна оценъчност на личната опасност на автора на престъплението, при подчертано внимание на оказаното от него процесуално съдействие за разкриване на обективната истина и на изразеното съжаление за случилото се
Убедително са обсъдени предходните осъждания на М., сочещи на проявена престъпна упоритост в осъществяването на посегателства против собствеността и предпоставящи заключение за формирани трайни антисоциални навици. Преценена е липсата на ефективно упражнено предупредително и възпиращо въздействие чрез постановените спрямо подсъдимия и предшествуващи настоящото осъждане присъди, налагаща адекватни на репресивната и поправително-възпитателна функции на наказанието, санкционни последици.
В контекста на изложените съображения направеното от подсъдимия признание на фактите в обвинителния акт, предпоставящо съблюдаване на особената процедура по Глава двадесет и седма от НПК /съкратено съдебно следствие в производство пред първата инстанция/ и прилагане на предвидената в разпоредбата на чл.58а, ал.1 от НК редукция , при определяне размера на наказателната санкция – ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, не мотивира безусловна и прекомерна снизходителност.
Несъмнено при индивидуализация на отговорността в очертаните от императивните предписания на чл.373, ал.2, вр.чл.371, т.2 от НПК предели се преценяват процесуалните прояви на подсъдимия в хода на наказателното производство, в обхвата на които са и депозираните самопризнания. Последните обаче следва да се преценяват стриктно с оглед характера и предвид съдържанието им на доказателствен източник и средство за защита. Ако са спомогнали действително и своевременно за разкриване на престъпното посегателство и неговия извършител в хода на досъдебното производство, а не са логическо следствие от ефективната дейност на компетентните органи, те трябва да се третират като смекчаващо обстоятелство, включително в санкционните рамки по чл.58а от НК. Без да се пренебрегват степента на обществена опасност на деянието, социалният му резонанс и фактическите данни, свързани с личността на подсъдимия, признанието може да обоснове определяне на наказание с по-нисък размер на основание чл.58а, ал.1 от НК, или лимитиране на наказателната отговорност, при условията на чл.58а, ал.4, вр.чл.55 от НК. Заявените от М. самопризнания в конкретното дело, обективирани във формално волеизявление пред съда, по предвидения в чл.371, т.2 от НПК ред, не следва обаче да се коментират допълнително като смекчаващо обстоятелство при диференциране на наказателните санкционни последици. Бонусът от този вид признание е предопределен от самия закон /чл.373, ал.2 от НПК, вр.чл.58а от НК/ и то не трябва да се отъждествява с безнаказаност.
Констатациите относно правнозначимата за отговорността фактология не обуславят намаляване на наложеното на А. М. наказание ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА и очертават необходимост от социална изолация на подсъдимото лице през определения период от ТРИ ГОДИНИ и ЧЕТИРИ МЕСЕЦА, за постигане целите на индивидуалната и генерална превенция.
Предложените аргументи формират вътрешното убеждение на настоящия състав за несъстоятелност на предявената в касационната жалба претенция за ревизия на въззивното решение в санкционната му част и го мотивират да остави в сила атакувания съдебен акт.
Воден от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №98/29.03.2011г., постановено по ВНОХД №765/2010г., по описа на Софийски АС.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.