Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 378
София, 11.07.2018 година
Върховният касационен съд на Република първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 13.06.2018 година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 199 /2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Производството e образувано по касационна жалба от П. К. К. срещу въззивно решение № 1676 от 13.11.2017 г. по възз. гр. д. № 1573 /2017 на Варненския окръжен съд, г.о., с което е потвърдено първоинстанционно решение, с което: 1) е отхвърлен предявеният от П. К. К. срещу Л. К. Д. иск с правно основание чл.54, ал.2 ЗКИР за установяване, че е налице грешка в отразяването на границите на собствения на ищеца поземлен имот с площ 347 кв. м., находящ се в [населено място] и собствения на ответницата съседен поземлен имот, довела до навлизане на имота на ответницата в този на ищеца с площ от 40 кв.м. и 2) срещу жалбоподателя П. К. К. е уважен насрещният иск на Л. К. Д. с правно основание чл.108 ЗС за предаване на владението на реална част с площ 29 кв. м. от нейния собствен поземлен имот с площ 904 кв. м., находящ се в [населено място]. Реалните части и поземлените имоти са индивидуализирани в първоинстанционното решение.
Жалбоподателят твърди, че обжалваното решение е неправилно и недопустимо, защото е необосновано, незаконосъобразно, постановено при съществено нарушение на процесуални правила и материалноправните норми и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
Насрещната страна Л. К. Д. оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по съединени искове за собственост, за които след изменението на чл.280, ал.2 ГПК с ДВ, бр.50 от 2015 г. не съществува ограничение за касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено следното:
Ищецът П. К. К. е придобил от С. П. Д. на основание договор за дарение от 25.06.1997 г. 1 /2 ид. част от дворно място с площ 1150 кв.м., находящо се в [населено място], ведно с построената в него жилищна сграда. С договор за доброволна делба от 28.09.2011 г., е прекратена съсобствеността върху горепосоченото дворно място, като в дял на ищеца е поставен поземлен имот с площ 647 кв.м., а другият собственик А. А. К. е получил поземлен имот с площ 604 кв.м.
Ответницата е закупила на 28.09.2011 г. собствения на А. А. К. поземлен имот с площ 604 кв.м и 300 кв.м. идеални части от поземления имот на ищеца. Между ищеца и ответницата е сключен договор за доброволна делба от 30.11.2011 г., като ищецът е станал изключителен собственик на ПИ с площ 347 кв. м., а ответницата е придобила собствеността върху ПИ с площ 300 кв. м. Закупените от ответницата поземлени имоти са обединени в нов поземлен имот с площ 904 кв.м., съседен на поземления имот на ищеца, съгласно ПУП-ПРЗ, одобрен със Заповед № Г- 69 от 03.07.2013 г. на кмета на [община].
Въззивният съд кредитира заключението на единичната и тройната СТЕ, съгласно които регулационните и кадастралните граници на двата процесни поземлени имота съвпадат. Установено е, че тези граници не съответстват на материализираните граници, като е налице навлизане на имота на ищеца в имота на ответницата, което е с Г- образна форма по цялата обща граница с обща площ от 29,50 кв. м., от които 20 кв. м. по протежение източната граница между имота на ответницата и този на ищеца и 9 кв. м. по южната граница на имота на ответницата. Прието е за безспорно, че границите са материализираните с масивна ограда от бетонови блокчета и всяка от страните осъществява владението върху площта от имотите до оградата между тях.
Въззивният съд е заключил, че не е допусната грешка в кадастралната карта с оглед пълното съответствие между кадастралните, регулационни и имотни вътрешни граници между процесните имоти и е намерил за основателен насрещният ревандикационен иск на ответницата, като е осъдил ищеца да предаде владението на спорната реална част с площ 29 кв.м. от собствения на ответницата поземлен имот.
Жалбоподателят твърди, че ревандикационният иск е недопустим,тъй като е преждевременно предявен – преди изменение на кадастралните граници на имота на ищците (ищецът е един), от който имот се сочи, че е отнета площ, за което следва да се проведе иск по чл.54 ЗКИР.
Настоящият състав намира, че няма съмнение за недопустимо произнасяне, като основание за допускане на касационно обжалване. Насрещният иск по чл.108 ЗС не е обусловен от провеждането на иск по чл.54 ЗКИР. Приетото за допустимостта на този иск е в съответствие с приетото с т.4 от ТР № 8 / 23.02.2016 г. по т.д. № 8 /2014 г. на ОСГК на ВКС (което е приложено към касационната жалба), че: иск за собственост на реална част от поземлен имот, когато тази част неправилно е заснета в кадастралния план или в кадастралната карта като част от съседен имот или изобщо не е заснета като самостоятелен имот, е допустим, дори да не е проведен иск по чл.53,ал.2,изр.2 ЗКИР /първоначална редакция/, нов чл.54,ал.2 ЗКИР; В производството по иска за собственост съдът изследва наличието на непълнота или грешка в одобрената кадастрална карта.
Въпреки дадените му изрично указания и в допълнително представеното изложение по чл.284,ал.3,т.1 ГПК жалбоподателят не извежда правни въпроси като общо основание за допускане до касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК. Такива не се съдържат и не могат да бъдат уточнени и от коментираната в касационната жалба във връзка с доводите за неправилност съдебна практика, за която е посочено, че е притиворечива. В жалбата и в изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК жалбоподателят бланкетно цитира разпоредбата на чл.280,ал.1,т.1 ГПК и прилага препис от ТР 8 /2014 г. на ОСГК на ВКС.
Жалбоподателят не се позовава и не обосновава и очевидна неправилност на въззивното решение като основание за допускане до касационно обжалване по чл.280,ал.2 ГПК и настоящият състав не установява такава.
Поради изложеното не е осъществено основание по чл.280,ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски. Искането на насрещната страна за заплащане на направените разноски за процесуално представителство в размер на 250 лева съгласно представен списък за разноски е основателно и доказано с представения договор за процесуално представителство, в който е отразено уговарянето и заплащането на сумата.
Воден от изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 1676 от 13.11.2017 г. по възз. гр. д. № 1573 /2017 на Варненския окръжен съд.
Осъжда П. К. К. да заплати на Л. К. Д. сумата 250 (двеста и петдесет) лева, представляващи разноски за процесуално представителство в касационното производство.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.