О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №378
гр.София, 22.05.2018 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в закритото заседание на шестнадесети май две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Светла Димитрова
Членове: Геника Михайлова
Даниела Стоянова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 896 по описа за 2018 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 409/ 06.11.2017 г. по гр. д. № 509/ 2017 г., с което Окръжен съд – Хасково, потвърждавайки решение № 302/ 18.05.2017 г. на Хасковски районен съд по гр.д. № 2883/ 2016 г. е отхвърлил иска, предвиден в чл. 422 ГПК, с правна квалификация на вземането по издадената заповед за изпълнение чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата 16 000 лв., който В. А. Я., извършваща стопанска дейност под фирма [фирма] със седалище Б. е предявила срещу Н. П. Д..
Решението се обжалва от едноличния търговец с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по процесуалноправните въпроси (допълнени и уточнени съгласно т. 1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/ 2009 г. ОСГТК на ВКС): 1. Как се разпределя доказателствената тежест по вземането от неоснователно обогатяване по чл. 55 ЗЗД, когато ищецът претендира връщане на нещо, което е дал на ответника? и 2. Кога възниква задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства, които са от значение за изхода на спора? Касаторът счита въпроса включен в предмета на делото и обуславящ решението и прави довод, че въззивният съд го е решил в противоречие с практиката на ВКС. Независимо от сочените предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК обосновава и очевидна неправилност (чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК). По същество се оплаква, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на чл. 269, изр. 2 и на чл. 154 ГПК, а поради е приложил неправилно чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Претендира разноски.
Ответникът Н. П. Д., ответник и по касация, възразява, че повдигнатия въпрос няма претендираното значение, а решението е правилно. Претендира разноски пред настоящата инстанция.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбата с допустим предмет. Решението е по гражданско дело с цена на иска над 5 000 лв., а изключенията по чл. 280, ал. 3 ГПК не се прилагат. Подадена е при надлежна процесуална легитимация. Касатор е ищецът по отхвърлените искове. Спазен е срокът от чл. 283 ГПК. Налице са и всички останали предпоставки за редовност и допустимост на жалбата, а решението следва да бъде допуснато до касационен контрол. Съображенията са следните:
Качеството на кредитор по вземането от неоснователно обогатяване В. А. е обосновала с довод, че е правоприемник на търговското предприятие на [фирма]. На 12.10.2011 г. наследодателят е превел по банковата сметка на ответника в „Първа инвестиционна банка“ сумата 16 000 лв., а плащането е без основание.
Ответникът Н. Д. е оспорил иска с възражението, че плащането е с основание. В края на 2010 г. праводателят на ищеца М. Я. го помолил за заем от 15 000 лв. с обяснение, че има наложен запор на банковите сметки. Ответникът е уговорил С. К. Г. и И. Ж. Ц. всеки от тримата да даде на М. Я. заеми от 5 000 лв. През м. декември 2010 г. М. Я. пътува до [населено място], а ответникът и другите двама му предоставят сумите от по 5 000 лв. за 3 месеца. Заемателят е върнал заемите със забава, а ответникът е получил сумата 16 000 лв. и като пълномощник на другите двама. Тя е в такъв (по-висок) размер, защото заемателят е предложил, а тримата заемодатели са се съгласили, да включи и лихви. Това обяснява основанието „възстановена сума“, посочено при извършване на плащането по банковата сметка.
Ищецът е оспорил верността на тези твърдения. В допълнение към своите е изложил, че действително неговият праводател М. Я. в качеството на едноличен търговец е получил заем, но за сумата 16 000 лв. и от друго (трето за процеса) лице М. Т. Г.. М. Т. Г. му е посочил банкова сметка, за да върне парите. При изписване на IBAN А. М. Я., пълномощник на едноличния търговец, е установил, че ответникът е неин титуляр. Въпреки това е извършил плащането, защото е знаел, че заемодателят и титулярът са добри познати. Това е обяснението за изписаното основание при банковото плащане. Впоследствие наследодателят е узнал, че заемодателят погрешно е посочил банковата сметка на ответника и е върнал заема на М. Г.. Заеми от ответника и от другите две лица не е получавал, а през м. декември 2010 г. наследодателят е бил в такова здравословно състояние (страдал е от тежко онкологично заболяване, впоследствие причинило и неговата смърт), изключващо възможността да е пътувал от Б. до [населено място].
Всяка от страните е ангажирала доказателства в подкрепа на своите твърдения: ищецът – писмени: за плащането на сумата, правоприемството на търговското предприятие, движението по банковата сметка на едноличния търговец М. Я. към 22.12.2010 г., за неговото здравословно състояние към края на 2010 г. – началото на 2011 г. и заема от М. Г.; ответникът – гласни (разпит на свидетелите С. Г. и И. Ц.): за трите заема от м. декември 2010 г. Ищецът е ангажирал и гласни доказателства (разпит на свидетелите А. Я. и Т. Токов) за насрещно доказване по възражението. Доказателствата са събрани в първоинстанционното производство.
При постановяване на своето решение първата инстанция е приела, че спорът между страните се концентрира върху основанието за сумата от 16 000 лв., преведена по банковата сметка на ответника на 12.10.2011 г. Съзрял е основанието от чл. 75, ал. 2 ЗЗД, която предвижда, че длъжникът се освобождава, ако добросъвестно е изпълнил задължението си към лице, което въз основа на недвусмислени обстоятелства се явява овластено да получи изпълнението. Приел е, че ответникът е такова лице, защото е титуляр на банковата сметка, която е била посочена от М. Г., кредитор на М. Я. по негово задължение за връщане на заем за 16 000 лв. по договор от 18.03.2011 г., а сумата е платена добросъвестно по смисъла на чл. 75, ал. 2 ЗЗД от свидетеля А. Я., пълномощник на едноличния търговец. Събраните доказателства, а и твърденията на страните, са обсъдени единствено според хипотезата на чл. 75, ал. 2 ЗЗД, която първата инстанция е възприела за осъществена, включително поради това, че ищецът не бил доказал, че погрешно е платил. Произтичащото от чл. 75, ал. 2 ЗЗД основание за полученото от ответника изключва вземането за неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. За него е издадена заповедта за изпълнение, а е неоснователен искът, предвиден в чл. 422 ГПК.
Ищецът, а сега – касатор, е обжалвал решението. Във въззивната жалба се е оплакал, че първата инстанция е игнорирала противоречието в твърденията на страните по онези (релевантни) обстоятелствата по основанието за плащането, не е установила противоречия в събраните доказателства, а ги е обсъдила избирателно – единствено според предвиденото в чл. 75, ал. 2 ЗЗД. Не е обсъдила и различното основание за плащането, което ответникът е въвел с възражението, а е приложила неправилно последиците на доказателствената тежест за вземането по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД по издадената заповед за изпълнение, включително поради това, че събраните доказателства не сочат на чл. 75, ал. 2 ЗЗД.
В обжалваното пред настоящата инстанция решение въззивната инстанция възприема същия подход при обсъждане на противоречивите твърдения на страните и на събраните доказателства. Крайния извод, че оплакванията в жалбата са неоснователни, въззивната инстанция също базира на недоказаността на тезата на ищеца за грешка при извършеното плащане по банковата сметка на ответника, приемайки че така се разпределя доказателствената тежест. Спорът е решен чрез препращане към мотивите на първоинстанционния съд (чл. 272 ГПК).
Настоящият състав намира, че при тези мотиви на въззивния съд решението следва да бъде допуснато до касационно обжалване при основанията от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Първият повдигнат от касатора въпрос е включен в предмета на доказване и го обосновава, защото въззивният съд е приложил спрямо ищеца неблагоприятните последици на доказателствената тежест, приемайки че той следва да докаже грешка при плащането. Решението противоречи на решенията на ВКС, постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК, съгласно които искът по чл. 55, ал. 1 ЗЗД е един, а трите хипотези предполагат разпределянето на доказателствената тежест при съдебното му предявяване. Ищецът претендира връщане на нещо, което е дал на ответника, а в негова тежест е да докаже даването. Първата хипотеза на чл. 55, ал. 1 ЗЗД е налице, както когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното основание (така например решение № 29/ 28.03.2012 г. по гр.д. № 1144/ 2010 г. ВКС, IV-то ГО).
Вторият повдигнат въпрос също обосновава решението, тъй като противоречи на други решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК. В тях се приема, че задължението на въззивния съд в решението да обсъди събраните доказателства произтича от правомощията на инстанция по същество (чл. 271 ГПК). То възниква, когато в жалбата са въведени оплаквания за необоснованост на първоинстанционното решение поради необсъждане или превратно обсъждане на събраните доказателства за твърденията по правата и възраженията, които страните своевременно са заявили и/ или е въведено оплакване, че в първоинстанционното решение неправилно е приложена доказателствената тежест (чл. 154 ГПК). За да признае или да отрече претендираните права или възражения, въззивният съд е длъжен в мотивите на решението си да посочи кои относими факти, предопределящи крайния изход по правния спор, намира за доказани и кои намира недоказани, а го изпълнява чрез извършване на самостоятелен анализ на доказателствата, като ги съотнесе към конкретните твърдения на страните. Въззивният съд може да препрати към мотивите на първоинстанционното решение (чл. 272 ГПК), но само ако приеме, че следва да го потвърди. Тогава той е длъжен да се мотивира защо намира за неоснователно оплакването в жалбата, че първоинстанционното решение е необосновано, а санкционните последици на доказателствената тежест първата инстанция е приложила правилно (така например решение № 22/ 29.06.2017 г. по гр.д. № 2113/ 2016 г. ВКС, I-во ГО).
Настоящият състав не дължи обсъждане и на заявеното основание „очевидна неправилност“ на решението (чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК), доколкото установи предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането му до касационно обжалване.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 409/ 06.11.2017 г. по гр. д. № 509/ 2017 г. на Хасковски окръжен съд.
УКАЗВА на касатора в 1-седмичен срок от съобщението да представи документ за внесена в полза на ВКС държавна такса от 320. 00 лв.
Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание или за връщане на касационната жалба според представянето на платежния документ.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.