Р Е Ш Е Н И Е
№ 378
гр. София, 04.12.2013 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, наказателна колегия, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети септември през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА ИМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА
ГАЛИНА ЗАХАРОВА
при секретар Ив. Илиева и с участието на прокурор АНТОНИ ЛАКОВ разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 1473/2013 г. по описа на ВКС, ІІ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното:
Настоящото производство пред ВКС е по глава тридесет и трета от НПК, образувано на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК по искане на осъдения И. Т. П. за възобновяване на НОХД № 433/2011 г. по описа на РС – Карлово и на ВНОХД № 117/2013 г. на ОС – Пловдив, отмяна на постановените по тях съдебни актове и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на районния съд или оправдаване на осъдения по повдигнатите му обвинения.
В искането на осъденото лице, отправено чрез неговия защитник адв. Б., са релевирани подробно мотивирани твърдения за допуснати съществени нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 от НПК.
Осъденият И. Т. П. моли да бъде уважено искането му за възобновяване. Неговият защитник адв. Б. поддържа искането за възобновяване по изложените в него съображения.
Представителят на ВКП дава заключение, че искането е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение.
Частният обвинител и граждански ищец М. П., редовно призована, не се явява в съдебно заседание и не взема становище по искането на осъдения за възобновяване.
Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване на делата, намери за установено следното:
С присъда № 85 от 20.11.2012 г. по НОХД № 433/2011 г. Карловският районен съд, І наказателен състав, е признал подсъдимия И. Т. П. за виновен в това, че на 10.08.2009 г. в гр.К., Пловдивска област, се е заканил с убийство на М. А. П. и това заканване е възбудило у нея основателен страх от осъществяването му, поради което и на основание чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 57, ал. 1, вр. чл. 54, ал. 1, вр. чл. 2, ал. 2 от НК го е осъдил на лишаване от свобода за срок от една година. Със същата присъда Карловският районен съд е признал подсъдимия И. Т. П. за виновен и в това, че на 10.08.2009 г. в гр.К., Пловдивска област, е извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, поради което и на основание чл. 325, ал. 1, вр. чл. 57, ал. 1, вр. чл. 54, ал. 1 от НК го е осъдил на лишаване от свобода за срок от шест месеца. На основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът е наложил на подсъдимия едно общо най-тежко наказание, а именно лишаване от свобода за срок от една година. На основание чл. 61, т. 2 от ЗИНЗС съдът е определил първоначален строг режим на изтърпяване на наложеното общо най-тежко наказание в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл. 68, ал. 1 от НК съдът е привел в изпълнение наказанието лишаване от свобода за срок от три месеца, наложено на подсъдимия П. с присъда № 164/06.11.2007 г. по НОХД № 131/2007 г. по описа на РС – Карлово, влязла в сила на 28.01.2008 г. На основание чл. 61, т. 2 от ЗИНЗС съдът е определил първоначален строг режим на изтърпяване на активираното наказание лишаване от свобода в затвор или в затворническо общежитие от закрит тип. С присъдата си съдът е осъдил подсъдимия И. Т. П. на основание чл. 45 от ЗЗД да заплати на гражданската ищца М. А. П.-Н. сумата от 3 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от престъплението по чл. 144, ал. 3 от НК неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на деянието 10.08.2009 г. до окончателното изпращане, като е отхвърлил предявения граждански иск до пълния му размер от 5 000 лева. На основание чл. 189, ал. 3 от НПК в тежест на подсъдимия П. са били възложени направените по делото разноски в размер на 390 лева, както и държавна такса върху уважената част на гражданския иск в размер на 120 лева.
По жалба на подсъдимия П. срещу първоинстанционната присъда е било образувано въззивно съдебно производство по ВНОХД № 117/2013 г. по описа на ОС – Пловдив, като с решение № 184 от 24.06.2013 г. съдебният акт на районния съд е бил изменен в гражданскоосъдителната му част, като размерът на присъденото на гражданската ищца М. П.-Н. обезщетение за претърпени неимуществени вреди е бил намален на 500 лева, а в останалата си част присъдата е била потвърдена.
Решението на Пловдивския окръжен съд от 24.06.2013 г. не е подлежало на касационно обжалване, като искането на осъдения П. за ревизия на посочените наказателни дела по реда на възобновяването е внесено на 05.07.2013 г., поради което ВКС намира, че е допустимо – подадено от процесуално легитимирана страна по чл. 420, ал. 2 от НПК в законоустановения от чл. 421, ал. 3 от НПК срок.
Разгледано по същество, искането на осъдения И. Т. П. за възобновяване е частично основателно.
В по-голямата си част (пунктове І.2. и І.5.) искането на защитника на осъдения П. съдържа общо формулирани възражения за непроявена от страна на съдебните инстанции процесуална активност за разкриване на обективната истина, необективно провеждане на досъдебното производство, необективно и непълно изясняване на фактическата обстановка, изграждане на изводи, почиващи на предположения, а не на обективни данни.
Тези доводи са неоснователни. В отправените възражения за допуснати процесуални нарушения отсъства конкретика – аргументите на осъдения и защитника му схематично са сведени до претенции за неизясненост на делото от фактическа страна и пасивност на решаващите органи при разкриването на обективната истина, а по отношение на приетите фактически положения декларативно се твърди, че са изведени въз основа на предположения. При това, в искането не е разграничена процесуалната деятелност на двете инстанции, като не се отчита принципното положение, че когато се иска възобновяване на наказателно производство, по което са постановени съдебни актове от първата и въззивната инстанции, на проверка по реда на глава тридесет и трета от НПК подлежи въззивният съдебен акт, респ. дейността на контролната инстанция. Съдържанието на искането в по-голямата си част не отчита характера на настоящото производство по възобновяване, нито коментира качествата на въззивния съдебен акт.
Следва да се изтъкне, че контролът, който ВКС осъществява в настоящото производство, се разпростира върху процесуалната законосъобразност на конкретните действия на съдебните инстанции по фактите по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото и правилността на формирането на вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган. ВКС е имал възможност многократно и последователно да изтъква в решенията си, че проверява единствено юридическата правилност на съответните контролирани съдебни актове с оглед на изложената в тях фактическа обстановка, без да пререшава въпроса за достоверността на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело. Вътрешното убеждение на инстанциите по фактите относно достоверността на доказателствените материали може да бъде оспорено и поставено под съмнение при проверката по реда на възобновяването, респ. при касационния контрол, само когато са били нарушени наказателнопроцесуални норми, които регулират формирането му и гарантират неговата правилност. Ако такива не са допуснати, вътрешното убеждение на инстанциите по фактите е суверенно и неотменимо.
Отчитайки изложените по-горе принципни положения, настоящият състав на ВКС констатира, че въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото съобразно изискванията на чл. 13 и чл. 14 от НПК, поради което не са налице обобщено заявените в искането пороци в доказателствената дейност, които да доведат до съмнителност на осъдителните изводи на съда. В обхвата на въззивната проверка, определен от разпоредбата на чл. 314 от НПК, Пловдивският окръжен съд е проверил изцяло първоинстанционната присъда на Карловския районен съд. Обясненията на подсъдимия И. П. са били анализирани и проверени, като въззивният съд е изложил ясни аргументи защо приема лансираната от него версия за защитна теза. Показанията на свидетелите М. П.-Н., И. Г., Г. Г., П. И., Б. П., С. К., в комплекс с писмените доказателствени материали, правилно са интерпретирани като достоверни източници на обвинителни доказателства, опровергаващи защитната версия на подсъдимия и обслужващите я показания на св. К. И.. Възприетите от ОС – Пловдив основни фактически положения, очертаващи съставомерността на извършените от подсъдимия И. П. деяния по чл. 144, ал. 3 от НК и по чл. 325, ал. 1 от НК, са изведени в резултат на правилна логическа дейност. При изготвянето на атакувания съдебен акт в частта му относно приетата фактическа обстановка не са допуснати съществени непълноти. Липсват основания, които да опорочават и да придават съмнителност на приетите от въззивния съд факти, поради което те не могат да бъдат оспорени. Задълженията и на двете съдебни инстанции по установяване на обективната истина са изпълнени отговорно, като картината на деянията е разкрита в обем, необходим и достатъчен за правилното решаване на делото. Съдържанието на въззивното решение не дава основание да се приеме, че поставените на вниманието му оплаквания срещу присъдата на Карловския районен съд са били пренебрегнати и не са получили отговор. От залегналите в мотивите съображения е видно, че отделните възражения са обсъдени внимателно в контекста на цялостната доказателствена съвкупност, като ясно са посочени основанията, въз основа на които всяко от тях е преценено като неоснователно. С оглед на това касационната инстанция счита, че изложената от окръжния съд аргументация в пълна степен удовлетворява стандарта на чл. 339, ал. 2 от НПК и не лишава подсъдимия от възможността да разбере недвусмислено изразената воля на въззивния състав. При тези констатации относно процесуалната дейност и на двете съдебни инстанции „по фактите”, релевираните в искането неконкретизирани претенции за пасивност при разкриването на обективната истина обективират единствено субективното несъгласие на осъдения П. с осъждането му, което не е законово основание за ревизия на проверявания въззивен съдебен акт.
По отношение на конкретните възражения на осъдения, ВКС намери за установено следното:
Неоснователно е оплакването на защитника на осъдения, че при първоинстанционното разглеждане на НОХД № 433/2011 г. по описа на Карловския районен съд е било допуснато отстранимо съществено нарушение по чл. 348, ал. 3, т. 3 от НПК, което е останало извън вниманието на въззивната инстанция (пункт І.1. от искането). Според защитника, първоинстанционното съдебно производство е следвало да бъде разгледано в състав от съдия, без участието на съдебни заседатели, тъй като, при съобразяване със задължителното приложение на чл. 2 от НК, и за двете инкриминирани на осъдения П. престъпления се предвиждали наказания до пет години лишаване от свобода или други по-леки наказания. Въпросът за законния съдебен състав, в който е трябвало да се разгледа настоящото наказателно дело, е бил законосъобразно разрешен още при предходното му въззивно разглеждане по ВНОХД № 630/2011 г. по описа на ПлОС, с чието решение № 198 от 20.06.2011 г. е била отменена първата присъда на Карловския районен съд по НОХД № 923/2009 г., постановена от едноличен състав. ВКС също счита, че при преценката за съответствието на състава на съда с разпоредбите на чл. 28, ал. 1 от НПК всякога се изхожда от актуално действащата редакция на материалния закон. При настъпила законодателна промяна в хода на образувано наказателно производство (в настоящия казус – на чл. 144, ал. 3 от НК с ДВ, бр. 26 от 2010 г.), въпросът за състава на съда по чл. 28 от НПК се преценява при насрочването на делото от съдията-докладчик, респ. при даване ход на делото в съдебно заседание. Към тези моменти от развитието на наказателното производство е недопустимо да се предрешава евентуалната бъдеща приложимост на нормата на чл. 2 от НК, защото преценката за приложимия закон е проблем по съществото на делото и се включва в обхвата на въпросите по чл. 301 от НПК. (В този смисъл е и Р № 58 от 01.03.2012 по н.д. № 3057/2011 г. на ВКС, ІІІ н.о.). С оглед на изложеното настоящият състав на ВКС намери, че първостепенният съд стриктно е съобразил разпоредбата на чл. 28, ал. 1, т. 2 от НПК и законосъобразно е разгледал НОХД № 433/2011 г. по описа на РС – Карлово в състав от един съдия и двама съдебни заседатели, като е приложил нормата на чл. 2 от НК с постановената присъда.
Защитникът на осъдения П. неоснователно претендира, че въззивният съд е нарушил правото на защита на подсъдимия, като с определението си по реда на чл. 327 от НПК от 01.02.2013 г. служебно е постановил да бъде извършен негов разпит, с оглед на което е разпоредил да бъде призован, а в призовката му да се отрази, че явяването му е задължително (пункт І.6. от искането). Законосъобразността на процесуалната дейност на въззивния съд не може да бъде оспорена от гледна точка на правомощията му по чл. 327 от НПК по искане на страните или по собствена инициатива да допуска доказателствени материали, необходими за изясняване на обективната истина. Регламентацията на чл. 327 от НПК е насочена към осигуряване на оптимална подготовка и организация на същинското съдебно заседание с цел своевременното му и експедитивно приключване съобразно принципа за разглеждане и решаване на делата в разумен срок. За да ограничи и предотврати случаите на отлагане на делата заради необходимостта от допускане и събиране на доказателства, процесуалният закон възлага на съда задължение при наличие на доказателствени искания от страните или служебно по свой почин предварително да прецени нуждата от провеждане на допълнително съдебно следствие. Затова съдът допуска свидетели и експерти, разпитани в първоинстанционния съд, ако приеме, че е необходим техният повторен разпит, или когато техните показания или заключения се отнасят до новооткрити обстоятелства (чл. 327, ал. 3 от НПК), а нови свидетели и вещи лица допуска когато счете, че техните показания или заключения ще имат значение за правилното решаване на делото (чл. 327, ал. 4 НПК). По реда на чл. 327, ал. 2 от НПК съдът задължително се произнася по необходимостта от разпит на подсъдимия, което изискване въплътява идеята за изключителното значение на обясненията на подсъдимия като източник на доказателства за разкриването на обективната истина и като средство за защита. В разглеждания казус, съобразявайки обстоятелството, че подсъдимият П. не е давал обяснения пред първоинстанционния съд, съставът на Пловдивския окръжен съд стриктно е изпълнил задълженията си по чл. 327, ал. 2 от НПК и е призовал подсъдимия в съдебно заседание, за да му осигури възможност да депозира обяснения, а не за да бъде задължително подложен на разпит, както превратно тълкува защитникът действията на съда. Няма спор, че правото на подсъдимия да даде или да откаже да даде обяснения е въпрос на негов суверенен избор. Преценката на съда за необходимостта от разпит на подсъдимия не може да се противопостави на правото му по чл. 55, ал. 1 от НПК да откаже да дава обяснения по обвинението. Горните изводи не се променят и с оглед указанието на съда за отразяване в призовката на подсъдимия, че явяването му в съдебно заседание било задължително, защото присъствието на подсъдимия в съдебно заседание също не обуславя „задължителност” на депозиране на обяснения от негова страна. С оглед на изложеното, не може да се приеме, че процесуалните права на подсъдимия са били ограничени в резултат на надлежното изпълнение на задълженията на въззивния съд по чл. 327, ал. 2 от НПК.
ВКС отчете за неоснователно залегналото в искането (пункт І.2. и І.3.) възражение на осъдения за допуснато съществено процесуално нарушение при разглеждане на въззивното дело, аргументирано с отказа на окръжния съд да уважи доказателствените искания на защитата. Изложените в пункт І.2. съображения относно липсата на изискани официални справки от телефонните оператори за входящите и изходящите повиквания от телефоните на подсъдимия и св. П. касаят дейността на органите на досъдебното производство, а не на съдебните инстанции. Видно е от протокола от съдебно заседание на 29.03.2012 г. на Карловския районен съд по НОХД № 433/2011 г. (л. 76 от съдебното дело), че още първоинстанционният съд в рамките на процесуалните си възможности е взел мерки за събиране на посочената от защитника на подсъдимия информация, като в изпълнение на определението на съда по делото е постъпила справка от [фирма] С., приложена на л. 81 от първоинстанционното дело. Обстоятелството, че поради дългия изтекъл период от време мобилният оператор не е могъл да посочи данни за мобилната комуникация между подсъдимия и пострадалата П.-Новоселска към момента на извършване на деянието по чл. 144, ал. 3 от НК, не може да бъде вменено като нарушение на съдебните инстанции, които са изпълнили задълженията си по чл. 107, ал. 3 и чл. 13 от НПК. В аспекта на наведеното възражение, в пункт І.3. от искането неоправдано е критикувана дейността на въззивния състав, който не допуснал разпит чрез видеоконференция от САЩ на лицето Х. Е., който щял да установи обстоятелства в подкрепа на алибито на подсъдимия. При преценката за неоснователност на изтъкнатото от осъдения възражение следва да се изтъкне принципното разбиране, че непълнотата на доказателствата поначало не е касационно основание и не би могла да бъде обсъждана, освен ако не се касае до пороци в процесуалната дейност на съда, ограничили правото на подсъдимия да представя и да иска събирането на доказателства. В тази насока нито в дейността на въззивния съд, нито на първоинстанционния, се констатират нарушения, които да предопределят неизясняване на обстоятелства от кръга на главния факт. Инстанциите по фактите нямат задължение да събират и да се произнасят по доказателствени материали относно факти и обстоятелства извън предмета на доказване или по такива, за които вече са събрани доказателства. Нарушения в доказателствената дейност на съда са допуснати, само когато при разглеждането на делото не са изяснени елементи от фактическата обстановка от съществено значение за правилното му решаване. Когато обстоятелствата, за които са били искани отказаните от съда доказателства, са без значение за правилния изход на делото, непълнота на доказателствата не е налице, нито съществуват пропуски в дейността на съда, защото той е обвързан от задължение за събиране на доказателства, единствено ако това се налага за разкриване на обективната истина. С оглед на това ВКС не възприема залегналото в искането възражение на осъдения, че отхвърляйки доказателствените му искания, първоинстанционният съд, а впоследствие и въззивният, са допуснали процесуално нарушение, като са пренебрегнали задължението си за пълноценно разкриване на обективната истина. Напротив, при разглеждането на делото въззивният съдебен състав стриктно е следвал законосъобразен подход при допускането и събирането на доказателствени материали, а и изобщо в цялостната му дейност по осъществяване предмета на доказване. Доколкото по делото са били налице достатъчно доказателства за обстоятелствата с кого и къде е бил подсъдимият по време на инкриминираните деяния, допълнителното изясняване на същите обстоятелства не би допринесло за разкриването на обективната истина, още повече, че в тази насока е била разпитана св. И., чиито показания мотивирано са били отхвърлени и от втората инстанция като недостоверни. В определението си по чл. 327 от НПК (л.25 от ВНОХД № 117/13 г.) съставът на ПлОС правилно е аргументирал отказа си да проведе разпит на лицето Х. Е. и с друго основание – отсъствието на данни за установяване местонахождението и контакт с искания свидетел. Съдът е обвързан от задължението за служебно събиране на доказателства, когато това е възможно непосредствено, без да се налага провеждане на допълнителни оперативно-издирвателни мероприятия (Р № 551 от 27.10.2003 год. по н.д. № 501/2003 год. на ВКС, І н.о.).
ВКС не приема възражението на защитника на осъдения, залегнало в пункт І.4. от искането за възобновяване. Съставът на ОС – Пловдив не е допуснал нарушение с това, че не е оценил като съществен допуснатия в хода на първоинстанционното съдебно заседание пропуск по чл. 276, ал. 2 от НПК – да се прочете предявения граждански иск от гражданския ищец. Видно от съдържанието на въззивната жалба на подсъдимия и допълнението към нея, както и от пледоарията на защитника в съдебно заседание на 18.042013 г. по ВНОХД № 117/13 г. на ПлОС, съдът не е бил сезиран с подобно оплакване, поради което не му е дал нарочен отговор. В конкретния случай не е и било наложително нарушението на чл. 276, ал. 2 от НПК да се подлага служебно на изрично обсъждане, тъй като по характера си то не е съществено. Осъденият не би могъл да твърди, че с непрочитането на гражданския иск е било нарушено правото му на защитата, най-малкото защото при приемането на гражданския иск за съвместно разглеждане в наказателното производство (в съдебно заседание на 29.03.2012 г. по НОХД № 433/2011 г. по описа на Карловския районен съд, гърба на л. 69 от делото) в определението на съдебния състав са били възпроизведени всички съществени елементи на гражданската претенция на св. П.-Н., вкл. и обстоятелството, че се претендира обезщетение за неимуществени вреди от престъплението по чл. 144, ал. 3 от НК.
Въз основа на изложеното по-горе може да се обобщи, че настоящият състав на ВКС не констатира съществени нарушения на процесуалните правила, допуснати при разглеждането и решаването както на въззивното, така и на първоинстанционното дело. Обективно липсват нарушения от категорията на абсолютните по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2 – т. 4 от НПК, както и такива по чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК.
При проверката на атакуваното въззивно решение ВКС не установи наличието на релевираното от осъдения И. П. основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК – нарушение на закона (пункт ІІ от искането). В пределите на установените и доказани фактически положения, залегнали в мотивната част на въззивното решение, съставът на ПлОС е приложил правилно материалния закон.
Приетите факти – че между осъдения П. и св. П.-Н. съществувала интимна връзка, след прекратяването на която осъденият подложил свидетелката на дългогодишен траен психически и физически тормоз; че на 10.08.2009 г., в гр.К., около 1 часа през нощта осъденият П. хвърлял камъни в двора и върху покрива на къщата на св. П.-Новоселска, а впоследствие – около 13 ч. същия ден й се обадил по телефона и я заплашил с думите: „Курво, ще те убия и няма да те погребат”, „Курво, ще те убия, ти ще умреш и няма да те погребат в Калофер” – обуславят извод за осъществени от дееца престъпления по чл. 325, ал. 1 от НК и по чл. 144, ал. 3, вр. чл. 2, ал. 1 от НК.
На първо място, законосъобразно и в съгласие със съдебната практика (ППВС № 2/74 г., Р № 485/87 г., ВС, І н.о. и др.) е прието, че поведението на извършителя П. от обективна и субективна страна се субсумира под състава на престъплението по чл. 325, ал. 1 от НК. Изложените в тази насока съображения от въззивния съд на л. 10-11 от мотивите на атакуваното решение почиват на вярно разбиране на закона и се споделят от настоящия касационен състав. Известната лаконичност на изложението в тази му част не съставлява съществено процесуално нарушение на чл. 339, ал. 2 от НПК, тъй като въззивният съд изцяло е възприел изразеното в мотивите на първоинстанционната присъда становище, като не е счел за необходимо повторно да го възпроизвежда. Конкретиката на инкриминираната проява недвусмислено я характеризира като непристойна: посегателството върху къщата на свидетелката е било осъществено чрез хвърляне на множество камъни; деецът е избрал за действията си късен нощен час, без всякакви задръжки, че може да наруши спокойствието на почиващите; местоположението на къщата на св. П.-Новоселска е било на осветена градска улица – място по естеството си публично, което е създавало възможност съседите на свидетелката да възприемат неприличното поведение на осъдения му, независимо, че в конкретния случай само по случайност действията на осъдения не са били възприети и от странични наблюдатели. Такова поведение също представлява грубо незачитане на установения в държавата порядък и демонстрира явно неуважение към личността и нейните охранявани права, с което се осъществява обективната страна на престъплението по чл. 325, ал. 1 от НК. Доказано е и действителното представното съдържание на дееца, обективирано чрез действията му – пряк умисъл за извършване на застрашаващото реда и общественото спокойствие престъпно посегателство. Възможно е съответните общественоопасни последици да бъдат не само крайна цел на извършителя на противоправния акт, но и негов неизбежен междинен или допълнителен резултат, който деецът съзнава, че неминуемо ще настъпи. Обстоятелствата за наличието и на лични подбуди при извършване на деянието – неприязънта към св. П.-Новоселска, не изключват хулиганския мотив на деянието, щом намерението на осъдения П. да й отмъсти и тормози заради миналите им отношения е било осъществено посредством действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото.
Настоящият състав на ВКС не споделя и аргументите на осъдения за неправилно приложение на закона по отношение на престъплението по чл. 144, ал. 3 от НК (пункт ІІ.2. от искането). Не може да бъде приета предложената от защитата интерпретация на доказателствените материали, че заканването на осъдения не би могло да възбуди основателен страх у пострадалата, с оглед начина на отправянето на заплашителните думи – по телефона, както и поради предходните отношения между двамата. В случая от обективна страна заканата с убийство е била осъществена с няколкократно отправяне на внушаващи страх конкретни реплики („Курво, ще те убия и няма да те погребат”, „Курво, ще те убия, ти ще умреш и няма да те погребат в Калофер”), които са предизвикали у пострадалата сериозни опасения от осъществяването им. Реалната осъществимост на заканата правилно е преценена от въззивния съдебен състав тъкмо в светлината на предходните агресивни действия на осъдения спрямо св. П.-Новоселска: както на извършеното от него престъпление по чл. 325, ал. 1 от НК в ранните часове на 10.08.2009 г., така и на фона на общото му противоправно поведение спрямо пострадалата, което не е било преустановено, дори и след осъждането му за предишни посегателства срещу личността и собствеността й. За осъществяването на заканата с убийство е без значение обстоятелството, че е била отправена по телефона, след като заплашителните думи на осъдения са били насочени конкретно към пострадалата и пряко и непосредствено са достигнали до адресата чрез техническите възможности на телефонната комуникация.
ПлОС поначало правилно е квалифицирал деянието на осъдения по чл. 144, ал. 3 от НК в редакцията, действаща към момента на извършването му на 10.08.2009 г., макар че на л. 11 от мотивите на решението си е посочил, че е приложен „по-благоприятният за дееца материален закон”, т.е. правилото на чл. 2, ал. 2 от НК, както е приел и първоинстанционният съд. За прецизност следва да се изтъкне, че последвалите изменения на материалния закон с ДВ, бр. 26 от 2010 г. не са по-благоприятни за осъдения П., в сравнение със закона, действал към момента на извършването на инкриминираното престъпление, поради което неправилно е посочена връзка с чл. 2, ал. 2 от НК. В конкретния случай е приложено правилото на чл. 2, ал. 1 от НК, тъй като престъплението е квалифицирано по закона, който е бил в сила по време на извършването му. Съгласно чл. 2, ал. 2 от НК по-благоприятният закон намира приложение, когато след извършването на престъплението до влизането на присъдата в сила са последвали различни закони, по-благоприятни за дееца в сравнение с действащия към момента на извършване на престъплението.
Залегналите в искането на осъдения за възобновяване (пункт ІІІ) възражения за допуснати нарушения по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК са частично основателни. Наказанията на осъдения И. П. за отделните извършени от него престъпления законосъобразно са индивидуализирани при условията на чл. 57, ал. 1 и чл. 54, ал. 1 от НК по по-тежките алтернативи на санкционните части на разпоредбите на чл. 325, ал. 1 от НК и чл. 144, ал. 3, вр. чл. 2, ал. 1 от НК, а именно лишаване от свобода. В тази насока правилно е отчетено, че осъденият вече е бил осъждан с присъда № 164 от 06.11.2007 г. на РС – [населено място] по НОХД № 131/2007 г., влязла в сила 28.01.2008 г., за посегателства срещу личността и имуществото на св. П.-Новоселска – престъпления по чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 130, ал. 1 от НК, по чл. 170, ал. 2, вр. ал. 1 от НК и по чл. 216, ал. 4, вр. ал. 1 от НК, за които на основание чл. 23, ал. 1 от НК му е било наложено общо наказание три месеца лишаване от свобода, отложено при условията на чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от три години, към което на основание чл. 23, ал. 3 от НК е било присъединено наказанието глоба в размер на 100 лева. Очевидно е, че така наложеното наказание не е допринесло за осъществяване на целите на специалната превенция, след като осъденият не е преустановил тормоза над пострадалата и още в изпитателния срок на условното осъждане е извършил нови престъпления. Не са налице и предпоставките за индивидуализация на наказанията при условията на чл. 55, ал. 1 от НК, тъй като взетите предвид от въззивния съдебен състав смекчаващи обстоятелства не формират действителна съвкупност от многобройни смекчаващи обстоятелства, нито между тях има отделно такова с изключително значение и относителна тежест, нито пък въз основа на данните по делото може да бъде направен обоснован правен извод, че и най-леките, предвидени в закона наказания, са прекомерно тежки за осъдения.
Настоящият съдебен състав намира обаче, че при индивидуализацията на наказанието на осъдения П. за престъплението по чл. 144, ал. 3, вр. чл. 2, ал. 1 от НК са допуснати грешки. Въззивният съд действително е отчел съвкупност от смекчаващи обстоятелства, в която са включени фактите за личната му ангажираност за влошеното здравословно състояние на възрастните му родители, както и изтеклият продължителен период от време от извършване на престъплението до санкционирането им в окончателен съдебен акт, като е счел за справедливо наказанието от една година лишаване от свобода. Според ВКС, наказанието и в такъв размер, определено при превес на смекчаващите обстоятелства, е явно несправедливо. Прекомерната продължителност на наказателното производство – почти четири години към момента на постановяване на въззивното решение по наказателно дело, очевидно неотличаващо се с фактическа и правна сложност – представлява нарушение на чл. 22 НПК, чиято относителна тежест и значение въззивният съд е подценил. Забавянето на наказателното производство по причини, стоящи извън процесуалното поведение на осъдения П., обективно се отразява върху обществената опасност на конкретното деяние, като на самостоятелно основание съществено я намалява. При тази преценка извън вниманието на съда не могат да останат и данните за изрядното процесуално поведение на осъдения в качеството му на подсъдим. В течение на разглеждането на приложените НОХД № 923/2009 г. по описа на Карловския районен съд, ВНОХД № 630/2011 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, НОХД № 433/2011 г. по описа на Карловския районен съд и ВНОХД № 117/2013 г. по описа на Пловдивския окръжен съд осъденият неизменно се е явявал пред съответните органи, като с поведението си не е ставал причина за отлагане на съдебните заседания. (При съдебните разглеждания на делото се установяват само два случая на неявяване на подсъдимия и то по уважителни причини – поради надлежно удостоверени пред съда заболявания: в съдебно заседание на 22.02.2010 г., проведено по НОХД № 923/2009 г. на Карловския районен съд, и в съдебно заседание на 18.04.2013 г., проведено по ВНОХД № 117/2013 г. на Пловдивския окръжен съд). Установените по делото факти, имащи значение за индивидуализацията на наказателната отговорност на осъдения П., формират обективна база от смекчаващи обстоятелства, които обуславят намаляване на наложеното на осъдения И. П. наказание за престъплението по чл. 144, ал. 3, вр. чл. 2, ал. 1 от НК, както и на определеното по реда на чл. 23, ал. 1 от НК общо най-тежко наказание, от една година лишаване от свобода на шест месеца лишаване от свобода. Наказание в такъв размер отговаря н