О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 379
София, 14.06.2017 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на първи юни през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Караколева т.д. № 735 по описа за 2017 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] чрез адвокат Г. Б. срещу решение от 09.12.2016 г. на Окръжен съд – Монтана /ОСМ/ по в.гр.д. № 341/2016 г., с което е отменено решение на Районен съд – Берковица /РСБ/, признаващо за установено вземане на [фирма] срещу [община] за сумата 22000 лв., представляваща задължение по договор № 51/23.04.2009 г. със законна лихва и 2644.86 лв. – мораторна лихва за посочен период, за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 743/2015 г. на РСБ и са присъдени съдебни разноски, като е постановено друго решение, отхвърлящо иск по чл.422 ал.1 ГПК на [фирма] срещу [община] за установяване претендирани главница и мораторна лихва, като погасен по давност със законните последици.
Касатърът поддържа оплаквания за неправилност, а като основание за допускане на касационно обжалване – чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Ответникът по касационната жалба [община] оспорва допускането на й по съображения в писмен отговор.
ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл.280 ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, съдът взе предвид следното:
Пред РСБ е предявен иск по чл.422 ГПК от [фирма] срещу [община] за установяване дължимост на вземане на ищеца към ответника по чл.266 и чл.86 ал.1 ЗЗД, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 743/2015 г. на РСБ, а именно 22000 лв. – главница със законна лихва и 2644.86 лв. – мораторна лихва. Претенциите са във връзка с вземане на парично задължение по договор № 51/23.04.2009 г. и представляват част от него. По делото е устатновено, че този договор е сключен между страните и по него ищецът като изпълнител е поел задължение да изпълни възложеното му от ответната община: Изготвяне на технически проект за реализиране на обект с предмет „Ремонт обществени паркове, градинки и зелени площи в [населено място], подобект рехабилитация на градинка в УПИ V квартал 76 по плана на [населено място]“. Уговореното възнаграждение е в размер на 56640 лв. /чл.2/, платимо както следва: авансово в размер на 10% от цялата сума в тридневен срок след подписване на договора и окончателно плащане след финансиране на проекта от „Програмата за развитие на селските райони“ /ПРСР/ – чл.3 ал.1 т.2. По делото няма спор, че авансовото плащане е извършено, а възложеното е изработено в срок и прието от възложителя. Не е спорно още, че за постигане осигуряване на финансирането е сключен договор № 12/322/00364 от 29.06.2010 г. между [община] и ДФ „Земеделие“ /ДФЗ/ за отпускане на финансова помощ по мярка 322 „Обновяване и развитие на населените места“ от ПРСР за периода 2007 – 2013 г. Във връзка с този договор ДФЗ е извършил авансово плащане на 20.10.2010 г., а на 10.09.2014 г. е извършил окончателно плащане. За дължимото окончателно плащане на изпълнителя от общината след авансовото му плащане има издадена друга заповед за изпълнение все за част от останалото възнаграждение /главница от 22800 лв. със законна лихва и 2163 лв. – мораторна лихва/, като по тази заповед за изпълнение и издаден въз основа на нея изпълнителен лист общината е извършила плащане. На 11.12.2015 г. изпълнителят е подал заявление за издаване заповед за изпълнение за друга част от вземането си в размер на 22000 лв. главница със законна лихва и мораторна лихва от 2644.86 лв., предмет на настоящото дело и в срока по чл.414 ГПК общината е направила писмено възражение, при което изпълнителят е предявил иск по чл.422 ГПК за установяване на вземането си. Възражението на общината е за изтекла погасителна давност за вземането и е свързано с твърденията на страните за това кога е началният момент на погасителната давност на това вземане, с оглед тълкуването на сключения между страните договор, в който е уговорено в чл.3, че окончателното плащане на изработеното е след финансиране на проекта от ПРСР. ОСМ е приел, че съгласно чл.3 т.2 от договор № 51/23.04.2009 г. окончателното плащане е следвало да се извърши след финансиране на проекта от ПРСР, като тълкуването на тази клауза по правилата на чл.20 ЗЗД води до извод, че страните са договорили срок и този срок е осигуряване финансирането на проекта, което обстоятелство в случая е настъпило на 29.06.2010 г. с подписване на договора между финансиращата институция ДФЗ и възложителя – [община]. Договорът между страните е сключен за изработване на технически проект, с който ответникът да кандидатства за подпомагане по Наредба № 24 от 29.07.2008 г. по мярка 322, включен като придружаващ документ по т.20 от Приложение № 3 на Наредбата. Размерът на вземането и изпълнението на поетото от общината – възложител задължение за плащане на уговореното задължение не са обусловени от изплащането на финансовата помощ и изискуемостта на договореното между страните окончателно плащане на възнаграждението е свързано единствено с одобряването на проекта и сключването на договора за финансирането между ДФЗ и ответната община, а не с изплащане на помощта. От 29.06.2010 г. – сключване на договора между ДФЗ и общината започва да тече петгодишна давност за дължимото вземане на изпълнителя по договора му с възложителя, която изтича на 29.06.2015 г. С оглед на тези обстоятелства ОСМ е приел, че предявеният установителен иск по чл.422 ГПК на 11.12.2015 г. /датата на заявлението по чл.410 ГПК/ е неоснователен като погасен по давност, както за главното, така и за акцесорното вземане.
Допускането на касационното обжалване /чл.280 ал.1 ГПК/ предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата.
В настоящия случай касаторът формулира следните въпроси: „1. Установил ли е съдът действително проявената воля, като е тълкувал клаузите изхождайки от смисъл, предмет и цел на друг по род договор, а не на процесния по делото? 2. Следва ли съдът при тълкуването да има предвид и да изследва всички обстоятелства, при които е сключен договора, породените към този момент отношения между страните и произтичащото от това поведение на последните, както и това след сключването му, които обстоятелства водят до цялостно изясняване на действителната воля на страните?“ Така формулираните въпроси във връзка с тълкуване на клаузите на сключения между страните договор по реда на чл.20 ЗЗД са включени в предмета на делото и са обусловили изхода на спора, поради което по отношение на тях е осъществено общото основание по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационен контрол. Налице е и допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване с оглед проверка за съответствие с формираната по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС, посочена в изложението: р. № 215/12.10.2015 г. на ІІІ ГО, р. № 38/27.02.2012 г. на ІІ ГО, р. № 81/07.07.2009 г. на І ТО, р. № 202/13.07.2012 г. на І ГО, р. № 220/31.07.2014 г. на ІV ГО и р. № 129/12.07.2013 г. на ІІ ТО. По изложените съображения, настоящият състав на ВКС счита, че следва да се допусне касационно обжалване на решението на ОСМ на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК по обобщения и конкретизиран от настоящия състав, съобразно т.1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС въпрос за приложението на чл.20 ЗЗД при тълкуване на договорните клаузи и установяване на цялостната действителна воля на страните по сключения договор.
На касатора следва да се укаже в едноседмичен срок, считано от съобщението до него, да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на жалбата му в размер на 492.88 лв., определена съгласно чл.18 ал.2 т.2 от ТДТСС по ГПК.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, ВКС, ТК, първо отделение:
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 09.12.2016 г. на Окръжен съд – Монтана по в.гр.д. № 341/2016 г.
УКАЗВА на касатора – [фирма] да представи документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 492.88 лв. /четиристотин деветдесет и два лева и 88 ст./ в едноседмичен срок, считано от съобщението до него.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на председателя на Първо отделение на ТК на ВКС за насрочване в открито заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване..
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.