О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№379
София, 03.07.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ
гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети април, две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Първанова гр. дело № 4606/2017г.
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. К. С., [населено място], чрез служебен адвокат М. П., срещу решение № 4560 от 23.06.2017г., по гр.д. № 2437/2016г. по описа на Софийския градски съд.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се сочи наличие основанията по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК /ред.до ДВ, бр.86/2017г./ за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос от значение за точното прилагане на закона, като се излагат оплаквания: неправилно е възприел БАН за едноличен собственик на имота, като не е обсъдил детайлно въпросите, посочени във въззивната жалба, а именно дали държавата е активно легитимирана страна, която служебно да бъде конституирана в процеса.Ищецът не е конкретизирал точно частта от недвижимия имот, за която претендира собственост.Твърди се противоречие с ППМС№5/1976г.
Ответникът по касационната жалба Национален архиологически музей при Българска академия на науките оспорва касационната жалба като твърди, че не са налице основанията за допускане касационно обжалване на въззивното решение поради липса на формулирани конкретни и релевантни за изхода на делото правни въпроси.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт, отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С въззивното решение е потвърдено решение , с което е потвърдено решение № І-35-66 от 27.08.2015г. по гр.д. № 27678/06г. на Софийския районен съд. С него Национален архиологически музей при Българска академия на науките е прпизнат, че е собственик, а В. С. е осъдена на основание чл. 108 ЗС да му предаде владението върху стая с площ от 16 кв.м.,находяща се в северозападната част на апартамент с идентификатор 68134.103.24.1.5, като границите на стаята са: самостоятелен обект с идентификатор 68134.103.24.1.4, стълбище, самостоятелен обект с идентификатор 68134.103.23, улица, находящ се на 2-ри жилищен етаж в сграда в [населено място], [улица], целият с площ 100,75 кв.м.
Въззивният е приел,че ищецът /бивш Архиологически институт с музей при БАН/ твърди, че е станал собственик на процесния имот след участие в ЖСК, както и по силата на чл. 10, ал.2 от Закона за БАН, тъй като имотът е реституиран. С влязло в сила решение на ВАС е отменена заповед №РД-15-583/27.11.1998г. на областния управител на Област-С., с която при условията на чл. 80, ал.1 ЗДС процесният имот е бил иззет от владението на Архиологическия институт при БАН. По времето, когато с апартамента се е разпореждал областният управител, част от него е бил отдадена под наем на ответницата като е сключен договор за наем от 09.06.1998г. и допълнително споразумение от 30.12.1998г. След влизане в сила на решението на ВАС договорът за наем между тези страни е прекратен, считано от 07.07.2000г. След този момент въпреки отправените многократни покани и молби до ответницата да им предаде собствеността на стаята тя не е сторила това и владее имота без правно основание. Видно от нотариален акт №99/1936г.и записка за вписването му, ищецът е придобил чрез участие в ЖСК собствеността върху шест апартамента с принадлежащите им тавански помещения в [населено място], [улица]. Принадлежащото му имущество, вкл. и шестте апартамента, е одържавено, като за апартаментите е съставен АДС№5908/18.03.1954г. и те са предоставени за ползване на Българската академия на науките за Археологичен институт и за живеене. В заповед №07-00-0306/02.11.1995г. на министъра на финансите е посочено, че апартаментът на І-ви етаж, застроен на площ от 227.60 кв.м., апартаментът на ІІ-ри етаж-източно крило с площ от 100.75 кв.м. и таванският апартамент, застроен на 33.80 кв.м., находящи се в процесната жилищна сграда са държавна собственост. Със заповед №07-00-0306/ 22.05.1996г. министърът на финансите и изменил тази заповед като е разпоредил в акта за държавна собственост №5908/18.03.1954г. да се извърши отбелязване, че стопанисването и управлението върху посочените държавни недвижими имоти следва да се осъществява от Българската академия на науките-Археологически институт. С влязло в сила на 24.02.2000г. решение на ВАС е отменена заповед № РД-15-583/27.11.1998г. на областния управител на Област-С., с която е иззето от Археологическия институт помещение, представляващо част от единия от апартамента с площ от 100.75 кв.м.С нотариален акт №20/ 25.06.2001г. Археологичен институт и музей – БАН е признат за собственик по реституция на недвижим имот – жилищно помещение /апартамент/, находящ се на втори жилищен етаж на външната сграда /източно крило/, в [населено място], [улица], състоящ се от три стаи, вестибюл, кухня, баня, тоалет и килер със застроена площ от 100.75 кв.м. Във връзка с възраженията си ответницата е представила заповед №ІІІ-2542 от 25.12.1973г., издадена от пом. председател при БАН, съгласно която е „настанена по право в стая /с остъклена веранда/” в процесния апартамент с общо ползване на хол, кухня, баня и клозет. С договор за наем от 09.06.1998г., сключен с областен управител на Област-С., на В. К. е предоставено ползването на имот с полезна площ 34.50 куб.м./ул.Г.С.Р.” № 149,вх.А/ за задоволяване на жилищните й нужди срещу заплащане на определена наемна цена. С писмо от 21.07.2000г. на областния управител на Област-С., К. е уведомена, че на основание Решение №6687/09.12.1999г. на ВАС и протокол от 07.07.2000г. имотът на [улица] ,е предаден на БАН, като в този имот попада и ползваното от нея жилище. Поради характера на собствеността и на основание чл. 24 ЗДС и чл. 237 ЗЗД договорът й за наем с Област- С. се прекратява, считано от 07.07.2000г. С нотариална покана №1042/13.10.2005г., изходяща от ищеца, ответницата е поканена да освободи доброволно имота, респективно да сключи договор за наем. По делото няма твърдения и доказателства да е сключен договор за наем. Към влизане в сила на ЗБАН /19.10.1991г./ процесният недвижим имот е държавна собственост, предоставен за стопанисване и управление на ищеца, който представлява постоянно научно звено в структурата на БАН, поради което законовата трансформация по чл. 10, ал. 2 ЗБАН на правото на стопанисване в право на собственост е настъпила и легитимира ищеца като собственик на имота. По делото не се спори, а е установено и от гласните доказателства, че ответницата упражнява фактическа власт върху процесния имот – стая. Тя не е доказала противопоставимо на ищеца основание – вещно или облигационно за упражняване на фактическата власт върху имота. Тя е била наемател на процесната стая и договорът за наем е прекратен. Тя владее имота и след прекратяването на договора за наем. Приложената от нея настанителна заповед по чл.36 от Правилника за приложение на ЗНО /отм./ за наемно правоотношение с картотекиран служител не учредява твърдяното „пожизнено вещно право на ползване“. Неоснователно е и позоваването за „доказано вещно право на ползване“ на основание ЗБАН. В него не се съдържа разпоредба, предвиждаща твърдяната привилегия за „учредяване на вещно право на ползване“ върху недвижим имот в полза на дългогодишни служители на академията.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК липсват формулирани материалноправни и процесуалноправни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК. В него има само доводи за необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Искането за допускане на касационно обжалване се обосновава с твърдение за дсопуснато нарушение на материалния закон като се подържа, че е задължително участието на държавата като страна в процеса. Не се посочва конкретен правен въпрос, релевантен за изхода на делото. Съобразно разясненията, дадени в ТР№1/2009г., по тълк.д.№1/2009г., ОСГТК, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл.284,ал.1,т.3 ГПК.Този въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането и до касационно разглеждане. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Касационната инстанция няма правомощие да изведе въпросите от касационната жалба, от изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК или от самото обжалвано решение. При липса на формулиран правен въпрос,релевантен за конкретното дело, който да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на въззивния съд, без посочване на неговата значимост за изхода на делото, не може да се допусне касационно обжалване на решението. В случая касаторът излага само касационни оплаквания за необоснованост на съдебния акт. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни обаче от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК. Ето защо не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 4560 от 23.06.2017г., по гр.д. № 2437/2016г. по описа на Софийския градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: