О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 380
София, 13 март 2014 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти февруари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЯ ЗЯПКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
разгледа докладваното от съдията Декова
гр.дело №6884 по описа за 2013 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Е. М. Х. от [населено място], Р. област, чрез процесуален представител адв.Н., срещу решение от 28.06.2013г., постановено по в.гр.д.№176/2013г. на Разградски окръжен съд, с което е потвърдено решение от 15.03.2013г. по бр.д.№123/2012г. на Разградски районен съд в обжалваната част, с която упражняването на родителските права спрямо детето М., род.24.02.2000г., е предоставено на майката Н. И. Х.; постановен е режим на лични отношения на бащата Е. М. Х. с детето; присъдена е издръжката, дължима от бащата за децата М. и Д..
Жалбоподателят счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба Н. И. Х. не взема становище по жалбата.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:
С обжалваното решение е потвърдено първоинстанционното решение по бракоразводното дело на страните, в обжалваната част, с която упражняването на родителските права спрямо детето М., род.24.02.2000г., е предоставено на майката Н. И. Х.; постановен е режим на лични отношения на бащата Е. М. Х. с детето; присъдена е издръжка в размер на по 120лв., дължима от бащата на всяко от децата на страните М. и Д., последният род.18.03.1999г.
В изложението за допускане на касационно обжалване жалбоподателят, за да обоснове наличието на основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване сочи, че въззивният съд е разрешил поставените от касатора въпроси: „следва ли да се присъжда издръжка за минал период от време след като в съдебно заседание ищецът е заявил, че претендира издръжка от датата на завеждане на иска”, „внасянето на пари на влог на името на децата следва ли да се счита за липса на издръжка след като съгласно разпоредбите на СК с разрешение на съда е възможно тегленето на суми от тези влогове когато това е в техен интерес”, „следва ли да се приеме, че липсва издръжка след като по безспорен начин е доказано, че децата са били вземани редовно от бащата с кола или каруца и са отивали с баща си в неговия дом в съседно село”, „следва ли да се присъжда издръжка в размер на 240лв. за две деца след като родителят е безработен, като в този случай се счита, че получава минималната за страната издръжка, която е в размер на 310лв. и родителят няма странични доходи и имоти и съгласно чл.142, ал.2 минималната издръжка за едно дете е в размер на ? от минималната работна заплата”; „в какъв размер следва да се присъжда издръжка за две деца след като дължащият издръжка е безработен и съответно се приема, че получава минималната работна заплата, след като дължащият издръжката няма странични доходи и няма имоти, а другият родител получава ежемесечно над 2000лв. и децата са на 13 и 14 години” и „следва ли да се счита законосъобразно едно решение за присъждане на издръжка когато определения размер е такъв, че е невъзможно изплащането му, което обуславя автоматично наказателна отговорност на дължащия издръжка”, „внесените от дължащият издръжка суми на влог в размер на около осем хиляди лева за две деца следва ли да се счита за имущество на детето от което същото може да задоволява и част от потребностите си” и „внесените от дължащия издръжка влогове в размер на около осем хиляди за две деца следва ли да се вземат под внимание от съда при преценка на потребностите и възможностите във връзка с определяне на размера на дължимата издръжка”, „когато едно дете през цялата учебна година живее при баща си и същото пред социалния работник е заявило, че няма значение при кого ще живее и когато майката е заявила пред социалния работник, че не претендира за това дете и едва в последния момент и без да изтъква каквато и да е причина след приключване на учебната година това дете заяви, че желае да живее при майка си, всички тези факти не обуславят ли извода, че това дете с поведението си е доказало, че желае да живее при баща си и изявлението му не е задължително за съда и родителските права спрямо това дете следва да се предоставят на бащата, а ако настъпят изменения в обстоятелствата и детето заживее при майка си следва да се променят така постановените родителски права, но при горепосочените факти единственият извод е, че родителските права спрямо това дете следва да се предоставят на бащата” и „законосъобразно ли е решение на съда, който не е взел под внимание фактите, че детето цяла година живее при баща си и въпреки, че е посещавало майка си всяка седмица, се е връщало доброволно при баща си и е продължавало да живее при баща си и само въз основа на едно голословно искане, заявено един единствен път и то в последния момент пред съд, да се постанови това дете да живее при майка си и на нея да й бъдат предоставени родителските права спрямо това дете”. Касаторът счита, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Съгласно т.4 на ТР №1/2009 от 19.02.2010г.г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика по поставените въпроси, нуждаеща се за осъвременяване. Съгласно т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението по поставените въпроси. Отделно от това, по въпроса за издръжката за минало време има формирана съдебна практика /ППВС №5/1070г./, че издръжка за минало време се присъжда само ако е била поискана. Въззивното решение е постановено в съответствие с посочената практика, предвид съдържащото се в исковата молба искане за издръжка за минало време /за период от една година преди предявяване на исковата молба, тъй като в процесния период страните не са живели заедно, като грижите за отглеждането на децата са полагани само от тяхната майка/, с което е сезиран съда и не е десезиран с ясно и недвусмислено с оттегляне или отказ от това искане. По въпросите във връзка с внасянето на пари на влог на децата и осъществяваните лични контакти на децата с бащата, следва да се посочи, че разпоредбите на чл.143, ал.2 СК и чл.146, ал.1 СК не са непълни, неясни или противоречиви, и по приложението им има създадена съдебна практика, която не се нуждае от промяна – че родителят дължи издръжка до навършване пълнолетие на детето си независимо от това, дали то е работоспособно и дали може да се издържа от имуществото си; че издръжката се дължи ритмично – ежемесечно, за да се изпълни икономическото предназначение на задължението за издръжка от родител на непълнолетното му дете да набавя средства за съществуване и за текущите, ежедневни нужди на правоимащото лице. По въпросите за определяне на размера на издръжката и възможността на бащата да дава издръжка, следва да се посочи, че въпросите така както са формулирани съдържат в себе си изводи за фактическа обстановка, различна от приетата за установена по конкретното дело, което предпоставя проверка на правилността на въззивното решение, каквато може да се извърши само при разглеждане на касационната жалба, ако такова бъде допуснато, а не в производството по допускане на касационно обжалване. Отделно от това, разпоредбите на чл. чл.59, ал.5 СК /че размерът на издръжката трябва да осигури условията на живот на детето, които е имало преди развода, освен ако това би създало особени затруднения на дължащия издръжка родител/, на чл.143 СК/за начина за определяне на издръжката/ и чл.142, ал.2 СК/относно минималния размер на едно дете/ не са непълни, неясни или противоречиви, и по приложението им има създадена съдебна практика, която не се нуждае от промяна – че начинът, по който се определя издръжката по чл.143 СК във всеки отделен случай е конкретен, зависи от много фактори, основните, от които са изяснени в ППВС № 5 от 31.11.1981 г., но които са специфични за индивидуалния правен спор; че не съществува обичаен необходим размер на издръжка за дете на определена възраст, тъй като той се определя винаги конкретно в зависимост от установените по делото нужди и възможности; че позоваващият се на обективна невъзможност да дава издръжка е длъжен да установи, че причините за невъзможността са извън неговата воля / ППВС № 5 от 16.11.1970г./. По приложението на по чл.59, ал.2, ал.4 и ал.6 СК също има установена съдебна практика относно преценката на интересите на децата при решаване на въпросите по чл.59, ал.2 СК съобразно обстоятелствата в чл.59, ал.4 ГПК, преценени заедно с желанието на детето, с оглед на интереса на детето. Доводи за неправилна преценка интереса на детето с оглед на тези обстоятелства са относими към правилността на въззивното решение, по която касационната инстанция се произнася само ако жалбата бъде допусната за разглеждане по същество. Преценката за достъп до касационно обжалване се основава на съответствието с критериите по чл.280, ал.1 ГПК, а не с обсъждане на конкретните основания за порочност на обжалваното въззивно решение.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради това, че касаторът но не сочи правния въпрос от значение за конкретното дело, разрешен от въззивния съд, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. В изложението се съдържат доводи за неправилност на въззивното решение относно предоставяне на родителските права спрямо детето М., които доводи не са относими към достъпа до касационно обжалване, а към основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. По тях касационната инстанция се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос като общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване от доводите за неправилност на въззивното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, съгласно ТР №1/2009г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГК на ВКС.
Налице е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставения от касатора и уточен от съда въпрос: „дължи ли родителят, на когото не е предоставено упражняването на родителските права, издръжка на детето за периода, през който детето е живяло при него”, по който въпрос въззивното решение е в противоречие с ППВС № 5 от 16.11.1970г. в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за присъждане на издръжката на детето М. за периода от 01.09.2012г. до 01.07.2013г.
В останалата част на въззивното решение касационно обжалване не следва да бъде допуснато.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 28.06.2013г., постановено по в.гр.д.№176/2013г. на Разградски окръжен съд, в частта, с което е потвърдено решение от 15.03.2013г. по бр.д.№123/2012г. на Разградски районен съд в частта, с която е присъдена издръжка в размер на 120лв. месечно, дължима от бащата Е. М. Х. на детето М. Е. М., род.24.02.2000г., за периода от 01.09.2012г. до 01.07.2013г.
УКАЗВА на касатора Е. М. Х. в едноседмичен срок от съобщението да представят документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 24лв., съгласно чл.84 ГПК и чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. При неизпълнение касационната жалба ще бъде върната.
След представяне на платежен документ за внесена държавна такса за касационното обжалване, делото да се докладва на председателя на ІІІ г.о. на ВКС за насрочване с призоваване на страните: касатор – Е. М. Х., ответник – М. Е. М., непълнолетен, дейтващ лично и със съгласието на своята майка Н. И. Х..
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 28.06.2013г., постановено по в.гр.д.№176/2013г. на Разградски окръжен съд в останалата част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: