Р Е Ш Е Н И Е
№ 390
гр. София,23.04.2009 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в съдебно заседание проведено на петнадесети април през две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЛИДИЯ РИКЕВСКА
при секретаря Ан. Иванова
след като разгледа докладваното от съдия Л. РИКЕВСКА гр. д. № 130 по описа на второ гражданско отделение за 2008 г., за да се произнесе, взема предвид следното:
Производство по чл. 218а и сл. ГПК /отм./ вр. с § 2 ал. 3 от ПЗР на ГПК.
С решение от 29.04.2005 г. по гр. д. № 7295/03 г. Софийски районен съд е признал за установено по отношение на Г. А. Г., че Л. Б. Х. е собственик на ? ид. ч. от апартамент № 8 със застроена площ от около 76 кв. м. находящ се в гр. С., ул. “. № 14 ет. 2, заедно с таванско помещение № 11, избено помещение № 5 и 37/680 ид. ч. от общите части на сградата и от УПИ * от кв. 323 по плана на гр. С.. О. е Д. Н. Т. и С. Н. Т., да предадат на Л. Х. ? ид. ч. от имота. Постановил е на основание чл. 33 ал. 2 ЗС правото на Л. Х. да изкупи от Г. Г. продадената на Д. и С. Т. ? ид. ч. от процесния имот, като заплати на Д. и С. Т. сумата от 8 900 лв. Отменил е на основание чл. 431 ал. 2 ГПК /отм./ нот. акт № 67 от 30.04.2002 г. и № 33 от 23.05.2002 г. в частта за продажба на ? ид. ч. от имота.
С решение от 06.11.2007 г. по гр. д. № 2694/05 г. Софийски градски съд е оставил в сила първоинстанционното решение в обжалваната му от Д. и С. Т. част.
Срещу решението на въззивния съд е подадена жалба от Д. и С. Т. .
Решението е обжалвано и от Г. Г.
Ответникът по касация Л. Х. оспорва жалбите.
Касационната жалба на Д. и С. Т. е допустима. Подадена е в срок от легитимирани лица, насочена е срещу решение което подлежи на касационно обжалване и отговаря на изискванията по чл. 218в ГПК /отм./.
Касационната жалба на Г. Г. е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане. Касаторът не е обжалвал първоинстанционното решение и по отношение на него то е влязло в сила. Доводите в жалбата за нарушено право на участие в производството по делото са относими към производство по чл. 231 ал. 1 б. “е” ГПК /отм./, но не са основание за допускане на касационно обжалване на постановеното въззивно решение. Подадената жалба не представлява молба за отмяна на първоинстанционното решение, тъй като няма изискуемото съдържание и петитум на молба за отмяна. От друга страна, касаторът Г. не е необходим другар на ответниците Т, тъй както той черпи права и задължения от различно облигационно правоотношение. Последващите продажби на един имот не създават взаимоотношения на необходимо другарство, тъй като предметът на делата не е тъждествен. Спорните правоотношения са от такова естество, че решението не трябва да бъде еднакво за двете групи ответници, затова и въз основа на това твърдение жалбата е недопустима.
ВКС, след като прецени съвкупността на всички събрани по делото доказателства, взема предвид наведените съображения и с оглед очертаните в жалбата пороци на решението, приема за установено следното:
За да остави в сила решението в обжалваната от ответниците Т част въззивният съд е изложил съображения, че ищцата не е депозирала пред съда молба за оттегляне на исковете, затова производството срещу тях не може да бъде прекратено въз основа на декларацията от 09.12.2005 г. По съществото на спора съдът е приел че продавачът С. А. не е бил единствен собственик на имота, тъй като протоколът за доброволна делба от 1980 г., с който се е легитимирал като собственик, бил неистински документ, а делба фактически не е била извършвана. С графическа експертиза било установено че протоколът е съставен след 2002 г., тъй като бланката и печатите били в употреба след тази година. Освен това, протоколът не бил представен в оригинал в службата по вписвания, не бил подписан от ищцата и нейната майка, а и номерът на делото съответствувал на дело с друг предмет и страни. Нямало и доказателства С. А. да е владял имота, като е отблъснал владението на другите наследници, за да го придобие по давност. След преценка на ангажираните доказателства съдът е приел, че С. А. е могъл да прехвърли на ответника Г само своята ? ид. ч., а останалите ? ид. ч. са останали собственост на другите наследници Т. като касаторите Т. владеят целия апартамент, искът за собственост на ищцата за ? ид. ч. бил основателен, както и искът по чл. 431 ал. 2 ГПК /отм./. Изложил е доводи, че към момента на продажбата Г. Г. , Л. А. и Л. Х. били съсобственици, затова ответникът Г. бил длъжен да предложи по реда на чл. 33 ал. 2 ЗС на съсобствениците да купят жилището. Тъй като предложение не било отправено, за ищцата е възникнало правото да изкупи продадената ? ид. ч. при условията на продажбата.
В касационната жалба се твърди, че съдът следвало да зачете сключената извънсъдебна спогодба и да прекрати производството по делото, тъй като по своята същност тя представлявала отказ от иска. Доводът е неоснователен. Съгласно чл. 119 ГПК /отм./ ищецът може да се откаже изцяло или отчасти от спорното право във всяко положение на делото. Това действие на ищеца предполагат десезиране съда, но такова процесуално искане от страна на ищцата няма документирано. Пред СГС ответниците са представили две нотариално заверени декларации с които Л. Х. декларира, че за своите ? ид. ч. получила от Д. Т. и С. Т. 13 500 € и 1 500 лв. разноски по делото, с което уредили сметките си по делото и то следва да се прекрати. Ищцата Л. Х. е оспорила подписите си върху декларациите. Според графологична експертиза, подписът върху декларация № 2* от 09.12.2005 г. е положен от Л. Х. , като вещото лице е изразило становище че имало кражба на подпис. Дори да се приеме за доказан факта че декларацията е подписана от ищцата, самото и представяне на съда не е достатъчно за прекратяване на производството по делото. Извънсъдебната спогодба е документ обвързващ страните които са я подписали, но за да се зачете нейното действие и от съда, е необходимо да има и изрично искане от ищцата до съда за оттегляне или отказ от иска.
В жалбата се излагат доводи че изводите на съда, с които приел че протоколът за съдебна спогодба от 1980 г. е неистински документ, са незаконосъобразни. Документът който се съхранявал в службата по вписвания бил препис, но не бил изследван подписът на лицето заверило преписа.достоверението на служба “С” нямало доказателствена сила, тъй като не изхождало от лице с представителни функции. Тези доводи са също неоснователни. Видно е от данните по делото, че процесният апартамент бил придобит през 1966 г. от Б. и Л. А. Борис А. починал през 1976 г. и оставил за свои наследници съпругата Л, сина С. и дъщеря Л. Славчо А. починал на 26.12.2002 г. и оставил за наследник майка си Л. Л. А. починала в хода на процеса, на 12.10.2003 г., и оставила за наследник ищцата Л. С нот. акт № 67 от 30.04.2002 г. Славчо А. продал на Г. Г. процесния имот. С нот. акт № 33 от 23.05.2002 г. Г. Г. продал имота на съпрузите Т. . При продажбата С. А. се легитимирал като собственик с протокол за доброволна делба от 14.02.1980 г. по гр. д. № 288/80 г. на СРС. Протоколът е оспорен от ищцата като неавтентичен. Законосъобразно въззивният съд е приел че оспорването е доказано. Според графическа експертиза, приета неоспорена от ответниците, с оглед съдържанието на бланката и положените отпечатъци от печати на СРС, протоколът за доброволна делба от 14.02.1980 г. бил съставен след 01.01.2000 г. Вещото лице е установило, че подписите върху спогодбата не били на Л. А. и Л. Х. , а само подписът на С. А. бил положен от него. В подкрепа на оспорването е представено удостоверение на СРС от 10.03.2004 г., според което посоченият номер на гр. д. № 288/ 80 г. касае личен иск между други лица. Несъстоятелни са доводите на касаторите, че удостоверението е подписано от неоправомощено лице. Подписът на районен съдия е достатъчен за да се приемат за достоверни фактите в удостоверението. В ЗСВ и в ПОРРОВС /отм./ няма записано изискване всички изходящи от съда документи да подписват само от председателя на съда. Председателят осъществява общоорганизационно ръководство на съда и отговаря за състоянието на работата в него, като в правомощията на отделните съдии е да администрират по делата, включително и като подписват съдебни удостоверения. Цитираният в жалбата текст на чл. 11 от Наредба № 28 от 20.03.1995 г. /отм./ касае действията на административния секретар като служител в канцеларията на съд, а не правомощията на съдиите. Що се касае до твърдението че съдът не е изяснил кой е заверил преписа от протокола, депозиран в службата по вписвания, то е също неоснователно. Съгласно чл. 127 ал. 1 ГПК /отм./, всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата на които основава своите възражения. Тъй като касаторите черпят права от оспорения протокол, в тяхна тежест е било да представят неговия оригинал, евентуално да докажат че преписът съответствува на оригинала и е заверен от лице с представителна власт.
Излагат се твърдения за незаконосъобразни действия на съда по отношение допуснатата от съда поправка в протокол от съдебно заседание. Жалбата в тази част е основателна. Съгласно чл. 126 ал. 2 ГПК /отм./, поправки на съдебен протокол се допускат само въз основа на направени бележки по съдържанието на протокола в седемдневен срок от изготвянето му. Тъй като в протокола от 04.04.2007 г. е записано че е изготвен в съдебно заседание, подадената на 13.04.2007 г. молба за поправка е просрочена и съдът не е следвало да я разгледа. Нарушението на съда обаче е несъществено и не дава отражение върху изхода на спора. Както беше посочено по-горе, декларацията от 09.12.2005 г. е неотносима към изхода на спора за собственост на имота.
По изложените съображения касационната жалба на заявените в нея основания е неоснователна, а въззивното решение е правилно, поради което следва да се остави в сила. С оглед изхода на спора, касаторите дължат на ответника по касация 500 лв. разноски за настоящото производство.
Водим от горното и на основание чл. 218ж ГПК /отм./, ВКС
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ като недопустима касационната жалба на Г. А. Г. срещу решение от 06.11.2007 г. по гр. д. № 2694/05 г. на Софийски градски съд.
ОСТАВЯ В СИЛА решение от 06.11.2007 г. по гр. д. № 2694/05 г. на Софийски градски съд в обжалваната му от Д. Н. Т. и С. Н. Т. част.
ОСЪЖДА Д. Н. Т. и С. Н. Т. да заплатят на Л. Б. Х. 500 лв. разноски по делото за настоящата инстанция.
Решението в частта, в която жалбата на Г. Г. е оставена без разглеждане като недопустима, подлежи на обжалване пред друг 3- членен състав на ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: