3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 391
София, 21.06.2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1703/2016 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК, от Л. П. Н., Д. П. М. и К. П. К. чрез адв. Е. П., срещу въззивното решение № 1878 от 03.12.2015 г. по в. гр. д. № 2301/2015 г. на Пловдивския окръжен съд.
От ответниците по касация Я. Х. А., Х. Я. А., С. Х. А. и Е. Д. А. е подаден писмен отговор със становище да не се допуска касационно обжалване.
При проверка по допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 237 от 14.07.2015 г. по гр. д. № 168/2014 г. на Карловския районен съд, с което е отхвърлен предявен от касаторите иск положителен установителен иск за собственост на имот с идентификатор 68080.176.165 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място] от 2011 г., с площ 1 003 кв. м.
Ищците са наследници на П. К. К., на които с решение № 41 от 20.01.1992 г. на поземлената комисия е признато правото за възстановяване на нива с площ от 1.000 дка в землището на [населено място], местността „С.”.
Имоти в същата местност са заявени и от наследниците на Р. Г. Г. и е издадено решение № 0413 от 04.10.1993 г. на поземлената комисия. С него са признати за възстановяване две ниви с площ от 1.000 и 0.400 дка, а с последващо решение № 04273 от 06.04.1998 г. им е възстановен имот пл. № 176165. На 08.10.1998 г. наследниците на Р. Г. сключили договор за доброволна делба, с който имотът бил поставен в дял на Р. С. Г..
С влязло в сила решение № 39 от 29.04.2003 г. по гр. д. № 745/2000 г. на Карловския районен съд по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е признато за установено, че към 1956 г. собственик на имот пл. № 176165 е бил П. К. – наследодателят на ищците по настоящото дело, а притежаваният от Р. Г. имот е бил съседен от изток. В мотивите към съдебния акт е обсъдено и решение № 04273 от 06.04.1998 г., посочено в предходния абзац.
Не е спорно по делото, че след влизане в сила на решението по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ на 04.07.2003 г., в полза на наследниците на П. К. не е постановено решение по чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността в стари реални граници, нито такова по чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ за изменение на вече постановеното в полза на наследниците на Р. Г. окончателно решение за възстановяване, съобразно новите обстоятелства.
С н. а. № 12 от 14.01.2014 г. наследниците на Р. С. Г.: Г. И. Г., С. Р. Г. и Т. Р. Г., продали спорния имот, който по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място] от 2011 г. е с идентификатор 68080.176.165, на ответниците по установителния иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК С. Х. А. и Я. Х. А.. Ответниците Е. Д. А. и Х. Я. А. са съпруги на купувачите.
Според приетото в производството по чл. 124, ал. 1 ГПК заключение на вещото лице, спорният имот е идентичен с имота, описан в решение № 41 от 20.01.1992 г. на ОСЗ, признат за възстановяване на наследниците на П. К. К., но през 1999 г. като негови собственици са регистрирани наследниците на Р. Г. Г. по решение № 0413 от 04.10.1993 г.
Въззивният съд, като се позовал на чл. 269 ГПК и наведените с въззивната жалба оплаквания, посочил, че следва да се произнесе само по претенцията на ищците за право на собственост въз основа на изтекла в тяхна полза придобивна давност, но не и поради завършена процедура по възстановяване на собствеността върху имота в съществуващи стари реални граници. Приел, че съгласно чл. 298, ал. 2 ГПК влязлото в сила решение по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е задължително в отношенията между страните по настоящия спор и конститутивното действие на решение № 04273 от 06.04.1998 г. на поземлената комисия, с което собствеността върху имот с пл. № 176165 е възстановена в стари реални граници на наследниците на Р. Г., не следва да се зачита. При липсата на решение с конститутивен ефект по окончателно възстановяване на собствеността, следва да се приложат чл. 19, ал. 1 и чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ и имотът е общинска собственост, придобивната давност по отношение на който е спряла да тече, считано от 01.06.2006 г., съгласно пар. 1 от ДР на ЗДЗС. Затова ищците не се легитимират за собственици на основанието по чл. 79, ал. 1 ЗС – давностно владение, считано от 22.11.1997 г. съобразно чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат на първо място, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС по въпроса за пределите на силата на пресъдено нещо на решението по иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Според представеното решение № 212 от 03.06.2011 г. по гр. д. № 190/2011 г. на ІІ-ро г. о., по чл. 290 ГПК, обективните предели на силата на пресъдено нещо по спора с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ обхващат спорните земеделски земи и правото на собственост върху тях към релевантния минал момент, а субективните й предели се простират до страните в процеса, респективно до техните частни правоприемници. При прехвърлителна сделка, осъществена след признаването на правото на възстановяване на собствеността върху същите земеделски земи от една от страните по иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, третото лице – приобретател по тази сделка, се легитимира като собственик на земята по силата на самата сделка, като след постановяване на ново или изменително решение на органа на поземлената реституция, спорът относно действителността на сделката и правото на собственост, следва да се реши по общия исков ред.
На второ място според касаторите с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по допустимостта на установителния иск за собственост в противоречие със същата задължителна съдебна практика. С нея е прието, че „преди изводи относно основателността на предявените искове, въззивният съд следва да направи преценка относно допустимостта на предявения иск за собственост, предвид незавършената процедура по възстановяване на правото на собственост в полза на ищците по делото, доколкото по подаденото от тях заявление липсва позитивно решение на поземлена комисия, въпреки наличието на влязло в сила решение по иска с правно основание чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ”.
По тези два въпроса се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Видно от мотивите към обжалвания акт, въззивният съд не е процедирал в противоречие с решението по чл. 290 ГПК за зачитане на силата на пресъдено нещо на решението по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, поради което поддържаното основание не е налице. Не е налице и вероятност въззивното решение да е недопустимо, защото основанието за собственост, свързано с наличие на окончателно решение за възстановяване на собствеността в полза на ищците, не е поддържано във въззивната жалба. То е извън предмета на въззивното решение и съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС касационното обжалване не може да бъде допуснато.
Третият въпрос е поставен при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: при наличие на влязло в сила решение по спор с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, без последвало решение с конститутивен ефект за възстановяване на собствеността, и наличие на трето лице-приобретател на същия имот по силата на сделка със страна по иска с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, допустимо ли е съдът да приеме, че съответната община е собственик на имота, след като последната не е страна по спора за собственост и изобщо никоя от страните в процеса не е заявила такава претенция. Въпросът е поставен във връзка с придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС, което е предмет на обжалваното решение, и затова общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК е налице. Налице е и поддържаното от касаторите специално основание, тъй като въпросът за приложението на чл. 19, ал. 1 и чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ при наличие на незавършила процедура по възстановяване на земеделска земя, уточнен в този смисъл от настоящия състав на ВКС, І-во г. о., според правомощията му по т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е от значение за точното прилагане на закона.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1878 от 03.12.2015 г. по в. гр. д. № 2301/2015 г. на Пловдивския окръжен съд.
Указва на касаторите в едноседмичен срок от съобщението да внесат по сметка на Върховния касационен съд държавна такса за касационно обжалване в размер на 25.00 /двадесет и пет лв./ лева и в същия срок да представят квитанция за извършеното плащане, като при неизпълнение на указанията жалбата ще бъде върната.
След внасяне на държавната такса в срок, делото да се докладва за насрочване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: