Р Е Ш Е Н И Е
№ 396
гр. София, 02 октомври 2008 г
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в публично заседание на деветнадесети септември през две хиляди и осма година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАПКА КОСТОВА
БЛАГА ИВАНОВА
при секретаря Аврора Караджова
и в присъствието на прокурора Петя Маринова
изслуша докладваното от
съдия ИВАНОВА касационно дело № 372 по описа за 2008 г
Касационното производство е образувано по протест на Варненска апелативна прокуратура срещу решение на Варненски апелативен съд, по ВНОХД № 430/07, с което е потвърдена присъда № 23 от 22.03.06 на Силистренски окръжен съд, постановена по НОХД № 378/05.
С присъдата, подсъдимите В. Г. С. и В. И. М. са признати за невиновни в това, че на 22.05.1996 г в околностите на гр. А., обл. Силистренска, след предварителен сговор в съучастие като съизвършители с цел да набавят за себе си имотна облага са принудили със сила и заплашване с убийство Е. С. Г. да претърпи нещо, противно на волята си, като причинената щета е в големи размери / 7 000 ДМ /, като не са настъпили предвидените в закона и искани от дейците общественоопасни последици, с оглед на което и на основание чл. 302 НПК / стар /, са оправдани по обвинението по чл. 214, ал. 2, т. 1 и 4 вр. чл. 18 и чл. 20, ал. 2 НК.
В протеста се релевират касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК. Прави се искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съда.
В съдебно заседание на настоящата инстанция представителят на ВКП пледира за уважаване на протеста.
Защитниците на подсъдимите намират протеста за неоснователен.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното:
Протестът е основателен.
В касационния протест са наведени съображения за допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, формулирани по следния начин: Във въззивното решение липсва изложение на приетата от съда фактическа обстановка, не е направен самостоятелен анализ на събраните по делото доказателства, буквално са преповторени доказателствените изводи на първоинстанционния съдебен акт, неправилно е прието, че са негодни приобщени по делото свидетелски показания от досъдебното производство, депозирани пред отведен следовател, неправилно е отговорено на доводите за съставомерност на деянието по квалификацията, залегнала в обвинителния акт. Неправилно е прието, че за изхода на делото е от значение изразената от окръжния прокурор позиция пред първата инстанция. Не е взето предвид самопризнанието на подс. С. , направено във въззивното производство.
В протеста са изложени и аргументи, отнесени към касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК, във връзка с изводите за несъставомерност на деянието и невъзможността да бъде реализирана наказателна отговорност за инкриминираното престъпление.
Въззивното производство е инициирано от протест на Силистренска окръжна прокуратура срещу оправдателната първоинстанционна присъда и е второ по ред. По първото въззивно производство е постановено определение № 256 от 23.11.2006 г на Варненския апелативен съд, с което протестът е оставен без разглеждане. Този акт е отменен с решение на ВКС № 474 от 18.06.2007, по н. д. № 123/07, с което протестът е обявен за допустим и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав.
Предмет на касационния контрол е решението, постановено при новото разглеждане на делото във въззивната инстанция.
ВКС намира за основателни доводите за допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК.
В атакуваното решение липсва описание на фактическа обстановка / такава, каквато съдът я приема за установена /. Въззивният акт съдържа изложение на фактите по обвинителния акт, с констатацията, че тези факти се явяват недоказани. По същия незаконосъобразен начин е процедирала и първата инстанция.
Съгласно чл. 305, ал. 3 и чл. 339 НПК, съдът задължително посочва кои факти приема за установени и въз основа на какви доказателствени източници. Декларативното несъгласие с фактите по обвинителния акт противоречи на императивните процесуални изисквания за мотивиране на съдебните актове.
На следващо място, във въззивното решение липсва собствен анализ на доказателствата и доказателствените средства, а са преповторени доказателствените изводи на първоинстанционния съд, които противоречат на чл. 14 НПК. Неправилно са преценени като негодни гласните доказателства, събрани на досъдебното производство, поради това, че са депозирани пред следовател, отведен от разследването. Когато в определен етап от разследването, следователят бъде заменен с друг или бъде отведен, от това не следва, че се обезличават събраните до момента доказателства. Ако същите бъдат приобщени по съответния процесуален ред, както в случая е сторено, стават част от доказателствената съвкупност, въз основа на която се извеждат релевантните факти. Извън това, във въззивното решение липсва анализ на гласните доказателства, съдържащи се в показанията на пострадалия, дадени пред друг състав на първоинстанционния съд, по НОХД № 396/97 по описа на Силистренски районен съд, приобщени чрез прочитането им. Такъв анализ не е направен и в мотивите на първоинстанционната присъда. Що се отнася до изразената от подс. С. позиция пред въззивния съд / в последната му дума /, че „е извършил деянието и моли за минимална присъда”, това негово изявление няма характер на самопризнание и не би могло да се цени при решаване на делото.
Неправилно е застъпеното становище, че, в случая, присъдата може да бъде само оправдателна, за да бъде „постановена в съгласие с исканията на прокурора”, по смисъла на чл. 318, ал. 2 НПК. Позицията на окръжния прокурор пред първата инстанция, съгласно уредбата на действащия НПК, има отношение към въпроса за допустимостта на въззивния протест. В случая, въпросът за допустимостта на протеста е решен от ВКС / решение № 474 от 18.06.2007, по наказателно дело № 123/07. Изразеното от прокурора становище пред първата инстанция по решаване на делото няма значение за неговия изход във въззивната инстанция, която следва да прецени основателността на протеста, при спазване на изискването за „съответен протест”. По настоящето дело искането на прокурора е за отмяна на оправдателната присъда и признаване на подсъдимите за виновни по обвинението, предмет на обвинителния акт, тоест, в тези рамки се дължи произнасяне от въззивния съд.
По релевираното нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК, доколкото в протеста са наведени съображения, касаещи неправилност на изводите за обективната несъставомерност на деянието, ВКС намира за необходимо да ги обсъди, като отбележи следното:
Изпълнителното деяние при изнудването не завършва с упражняването на принудата, а в причинна връзка с него настъпват определени последици, свързани с поведението на изнудения, който именно поради принудата извършва, пропуска да извърши или претърпява нещо, противно на волята си. При изнудването деецът чрез сила и заплашване мотивира пострадалия да извърши акт на имуществено разпореждане и с това причинява нему или другиму имотна вреда. Изнуденият проявява собствена воля и извършва определено действие / имуществено разпореждане /, макар и да е принуден към това. Той обаче може да избира различни варианти на поведение. Изнудването е довършено престъпление само когато изнуденият предприеме такова поведение, което по своето правно действие е свързано с вредоносно засягане на неговото или чуждо имущество.
Съгласно обвинителния акт, обвинението е за недовършен опит към изнудване, доколкото принудата е упражнена с цел да се мотивира пострадалия да извърши определено действие / акт на имуществено разпореждане /: да предостави сумата 7 000 ДМ или да прехвърли недвижим имот на посочено от подсъдимите лице. Въззивният съд неправилно е интерпретирал стадиите на умишленото престъпление, като е счел, че опитът е налице само ако изнуденият е предприел поведение, противно на волята си, в резултат от което да е настъпила имотна вреда за него или за друго лице. Ако пострадалият е предприел такова поведение, изпълнителното деяние би било довършено, и в случай, че не са настъпили престъпните последици, деянието спира в стадия на довършения опит. Ако са настъпили предвидените в закона последици, престъплението е довършено.
Въззивният съд е приел, че деянието е несъставомерно, тъй като се касае за „довършен негоден” опит. За довършен опит поначало се носи наказателна отговорност. При негоден опит следва да се отговори на въпроса дали се касае за относително негоден или абсолютно негоден опит / наказателната отговорност отпада само при абсолютно негоден опит /. Във въззивното решение обаче няма аргументи защо се приема, че опитът е „негоден”. Правилно е становището, че деянието не може да бъде квалифицирано по чл. 213 а НК, който текст е създаден след извършване на деянието / ДВ, бр. 62/97 /. Не може обаче да бъде споделено разбирането, че към датата на деянието / 22.05.1996/ опитът към изнудване по чл. 214 НК е бил ненаказуем. Опитът към престъпление се санкционира при условията на чл. 18, ал. 1 НК, който текст не е променен от влизане в сила на настоящия НК / ДВ, бр. 26 от 2.04.1968г, влязъл в сила на 1.05.1968 г /.
По изложените съображения, настоящата инстанция намери, че въззивното решение страда от съществени процесуални пороци, които обуславят неговата отмяна и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция, от стадия на съдебното заседание.
Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 НПК, ВКС, І НО,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 25 от 29.01.2008 на Варненски апелативен съд, по ВНОХД № 430/07.
ВРЪЩА делото за НОВО РАЗГЛЕЖДАНЕ от друг състав на въззивната инстанция, от стадия на съдебното заседание.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: