Р Е Ш Е Н И Е
№ 398
София, 07 януари 2015 година
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на дванадесети ноември две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА
ДАНИЕЛА АТАНАСОВА
при участието на секретаря Илияна Петкова
и в присъствието на прокурора Пенка Маринова
изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев
н. дело № 1392/2015 година.
Производството е образувано по протест на прокурор от Военно-апелативна прокуратура и касационна жалба от подсъдимия Ц. Е. Г. срещу решение № П-22 от 10.08.2015год. постановено по внохд № П-19/2015год. по описа на Военно-апелативния съд на Република България.
В касационния протест се релевират основанията за отмяна по чл. 348, т.т. 1-3 от НПК, в подкрепа на които се излагат подробни доводи. Твърди се, че решението на въззивната инстанция не е мотивирано, като тя не е отговорила на възраженията, съдържащи се във въззивния протест срещу законосъобразността на първоинстанционната присъда в оправдателната й част. Този процесуален пропуск се е отразил върху изграденото вътрешно убеждение на въззивния съд, като потвърждавайки присъдата, законът е приложен неправилно. По довода за явна несправедливост се изтъква, че липсват условията за определяне наказанието на осъдения по чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, тъй като не са налице нито многобройни, нито изключителни обстоятелства за това. От касационната инстанция се иска да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 4, във вр.чл. 354, ал. 3,т.т. 1 и 2 от НПК и след като отмени атакуваното решение, да върне делото за ново разглеждане на Военно-апелативния съд.
В жалбата на подсъдимия също са развити основанията за отмяна по чл. 348, ал. 1, т.т. 1 и 2 от НПК, доколкото се твърди, че са допуснати съществени процесуални нарушения от значение за разкриване на обективната истина, като съдът не е изпълнил задълженията си по чл. 107 от НПК; пренебрегнал е основни принципи за непосредственост на събиране на доказателствата от решаващия орган в съдопроизводството; в мотивите се е позовал на гласни доказателства депозирани пред некомпетентен орган и извън образуваното срещу подсъдимия наказателно производство и без участието на страните по делото. Оплакването за нарушение на закона е мотивирано с доводи, че вмененото на подсъдимия деяние е несъставомерно от обективна и субективна страна. На базата на така развитите доводи се иска отмяна на обжалвания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав.
Пред настоящия съдебен състав представителят на ВКП поддържа протеста по довода за явна несправедливост и нарушение на закона при определяне на наказанието, тъй като условията за индивидуализиране на наказанието на подсъдимия по чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК не са налице. В останалата част касационният протест не се поддържа, а по отношение жалбата на подсъдимия прокурорът заявява, че релевираните в нея основания за отмяна не са налице. Защитникът на подсъдимия поддържа жалбата по основанията и доводите изложени в нея и моли да бъде уважена.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, за да се произнесе, съобрази следното:
С атакуваното решение Военно-апелативният съд е потвърдил присъда № П-159 от 29.04.2015год., постановена по нохд № П-159/2014год. на Софийския военен съд.
С присъдата подсъдимият редник от резерва Ц. Е. Г. от военно формирование 34610-София е признат за виновен в това, че за периода от неустановена дата през 1998год. до неустановена дата през 2010год. в [населено място], област София, без съответно разрешение, изискващо се по чл. 11, ал. 1 от Закона за банките /обн. ДВ, бр. 52/1997год., отм. 01.01.2007год./ и без да е получил лиценз за банка от БНБ по чл. 2, ал. 5, т. 1 от Закона за кредитните институции /обн. ДВ, бр. 59/21.07.2006год., в сила от 01.01.2007год./, извършил по занятие банкови сделки по смисъла на чл. 1, ал. 4, във вр. ал. 1 от Закона за банките/ЗБ-отм./ и чл. 2, ал. 1, във вр. ал. 5 от Закона за кредитните институции, за които се изисква такова разрешение, като предоставил кредите/заеми/ с уговорена лихва на 13/тринадесет/, поименно изброени в присъдата лица, като с тази дейност е получил от същите лица значителни неправомерни доходи, в размер на 11 357.00лв/единадесет хиляди триста петдесет и седем/лв., поради което и на основание чл. 252, ал. 2, във вр. ал. 1 и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е осъден на три години лишаване от свобода, глоба от 5000/пет хиляди/лв. и конфискация на част от имуществото-л.а.м.”марка”, с ДК [рег.номер на МПС] , с номер на рама T..
Подсъдимият е признат за невинен да е получил лихва в размер на хиляда лева за отпуснат заем на И. Д. И. и оправдан по предявеното обвинение за разликата до общата стойност на получените неправомерни доходи от 12357.00лв.
На основание чл. 66, ал. 1 от НК е отложено изпълнението на наказанието за срок от пет години.
На основание чл. 53, ал. 2, б.”б” от НК подсъдимият е осъден да заплати на държавата равностойността на придобитото чрез престъплението-сумата от 11 357.00лв.
На основание чл. 67, ал. 3, във вр. чл. 42а, ал. 2, т. 1 от НК на подсъдимия е наложена пробационна мярка „Задължителна регистрация по настоящ адрес”, с периодичност два пъти седмично през изпитателния срок.
Съдът се произнесъл по веществените доказателства и по направените по делото разноски, които възложил в тежест на подсъдимия.
С протестираното решение присъдата е потвърдена.
Върховният касационен съд след като обсъди доводите в жалбата, устно развитите съображения в открито съдебно заседание и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери протеста и жалбата за неоснователни.
По касационния протест
Доводите в подкрепа на протеста за материална и процесуална незаконосъобразност срещу присъдата в оправдателната й част са релевирани и пред въззивния съд и след като са били обсъдени им е даден обстойно аргументиран отговор, защо са неоснователни. Сега същите доводи се правят от държавното обвинение и пред настоящата инстанция с упрек, че въззивната инстанция не им е отдала необходимото внимание и е подходила формално към задълженията си по чл. 339, ал. 2 от НПК.
От фактическа страна първоинстанционният съд е приел, че свидетелят И. Д. И. от [населено място] бил съученик от [населено място] с редник Г., а впоследствие, двамата служили заедно във в.ф. 34610. Поради финансова нужда и тъй като знаел, че Г. раздавал пари назаем с 10% лихва, на неустановена дата през 2005г. И. отишъл в къщата му в [населено място] и взел от него в заем сумата 1000лв. с уговорена устно 10% месечна лихва. При вземането на парите нямало свидетели и документи не били съставяни. В следващите месеци И. връщал на Г. части от главницата на заема, без лихви, но, поради липса на пари, не успял да го изплати и преустановил плащанията. Пред Софийския военен съд свидетелят И. заявил, че действително е поискал от подсъдимия в заем сумата от хиляда лева и поради близките си отношения с него, той му я предоставил. Поради финансови затруднения, И. спрял да погасява задължението си и не е изплатил уговорената лихва върху заема. В съдебно заседание експертът от назначената съдебно-икономическа експертиза пояснил, че по отношение на свид. И., в заключението той е отразил общия размер на уговорена между страните и дължима върху главницата лихва, но не и действително получена такава от подсъдимия, за която няма фактически данни.
На базата на това заключение, обясненията на подсъдимия и показанията на свидетеля И., и при липсата на други доказателства, обосноваващи тезата на обвинението за получени от Г. неправомерни доходи, първоинстанционният съд е признал подсъдимия за невиновен по този пункт от обвинението по чл. 252, ал. 2 от НК.
От внимателния прочит на мотивите на въззивното решение, ясно личи, че въззивната инстанция се е солидаризирала със съображенията на Софийския военен съд, с които възраженията на държавното обвинение срещу оправдателната част на присъдата не са приети за основателни, като тези възражения по съдържание са идентични с изложените в касационния протест. Известно е, че въззивният съд няма задължение да преповтаря съображения, които споделя изцяло, като няма пречка те да бъдат допълвани или лаконично обобщавани. При изложеното ВКС намери, че не са допуснати претендираните от прокуратурата нарушения на процесуални правила, като липсват основания за съмнение във фактите, приети за установени от въззивния съд, въз основа на които е потвърдил присъдата в оправдателната й част, приемайки по отношение на отпуснатия на свидетеля И. паричен заем несъставомерност на деянието по чл. 252, ал. 2 от НК.
Протестът е неоснователен и по оплакването за явна несправедливост. Наложеното на подсъдимия наказание не е явно несправедливо, тъй като не е очевидно несъответно на всички обстоятелства по чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК. Софийският военен съд е подложил на преценка тежестта и значението на отегчаващите и смекчаващите отговорността обстоятелства и е приел, че е налице превес на последните, които са многобройни и се изразяват в чистото съдебно минало на Г., добрите характеристични данни, сравнително младата възраст, работещ и полагащ грижи за възрастните си родители, както и това, че на проведеното съдебното следствие е спомогнал за разкриване на обективната истина чрез признание за раздадените в заем парични суми на различните свидетели.
Наред с това, съдът е приел като смекчаващо обстоятелство, но не и изключително и това, че делото не е разгледано в „разумен срок” по см. на чл. 22, ал. 1 НПК и чл. 6 ЕКПЧ, тъй като от привличането на Г. в качеството на обвиняем – 08.12.2010г. до ангажиране на наказателната му отговорност с произнасяне на присъдата по основателността на обвинението са изминали почти четири години и шест месеца, която продължителност не се дължи от процесуалното поведение на подсъдимия и защитника му, а от друга страна-случаят не е с характеристики, изисквали от органите на досъдебното производство особени усилия при провеждане на разследването и удължаването на сроковете за това. Като е установил наличието на предпоставките на института на смекчената наказателна отговорност, съдът е индивидуализирал наказанието на подсъдимия по реда на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, приемайки наличието на многобройни смекчаващи обстоятелства, след което е изложил съображения, че целите на генералната и индивидуалната превенция могат да се постигнат без изолирането на Г. в местата за лишаване от свобода с ефективно изтърпяване на присъдата. Тези изводи са споделени от въззивната инстанция, като се споделят изцяло и от настоящия касационен състав.
По жалбата на подсъдимия
Доводът, че незаконосъобразно са приобщени към доказателствените материали доказателствени източници, удостоверяващи процесуално-следствени действия, извършени от невоенен орган, до изпращането на материалите на Военно-окръжна прокуратура-София, също е правен и пред въззивния съд, който надлежно е отговорил в мотивите на решението си, защо не го възприема.
Хронологично е проследено образуването и воденето на наказателното производство срещу подсъдимия, а именно:
– ДП № 103/2010 г. по описа на Софийска окръжна прокуратура /СОП/ е образувано с постановление от 07.06.2010 г. на прокурор от същата прокуратура /л. 4-5, т. І ДП/ срещу Ц. Е. Г. от [населено място] за престъпление по чл. 252, ал. 1, пр. 1 НК въз основа на материалите по преписка рег. № 1016/2010 г. по описа на РУ-МВР – [населено място].
Първоначално, невоенните органи на досъдебното производство не са знаели, че Г. е военнослужещ и са провели процесуално-следствени действия, като разпити на свидетели пред съдия, претърсвания и изземвания. В хода на разследването органите на разследването са разбрали, че Г. е служител на военно поделение, но тъй като деянията, за които срещу него е било образувано ДП № 103/2010г. не са били извършени при или по повод изпълнение на службата му /чл. 396, ал. 1, т. 6 НПК/, те са продължили разследването.
С писмо рег. № ДП 103/09.07.2010 г. /л. 86, т. І ДП/ разследващият полицай по ДП № 103/2010 г. е изискал нова справка от командира на поделението, дали Г. е военнослужещ по ЗОВС, офицер или лице от сержантския или редовия състав. В отговор на запитването, с писмо рег. № 651-596/19.07.2010 г. /л.87, т. І ДП/ командирът на поделението 36 410-София е отговорил, че редник Г. е военнослужещ от 01.01.1991 г. и продължава да служи. След узнаването на това обстоятелство, с постановление от 20.08.2010 г. /л.2-3, т. І ДП/, на основание чл. 396, ал. 1, т. 1 НПК, зам. окръжният прокурор при Софийска окръжна прокуратура е изпратил събраните материали по компетентност на Военно-окръжна прокуратура-София, където с постановление на военен прокурор от 29.09.2010 г. е образувано ДП № 117 – СЛ/2010 г. срещу редник Ц. Г. за същото престъпление и разследването е продължило.
Както вярно е отбелязал Софийския военен съд, с ДВ, брой 109/2008 г. е отменена разпоредбата на чл. 406 НПК /обн. ДВ, бр. 86/2005 г./, съгласно която военният разследващ орган може да приеме всички или част от действията по разследването на невоенен орган като свой, но е длъжен да привлече обвиняемия и да му предяви незабавно постановлението за привличане, да го разпита и да му предяви разследването. Поради това, направените изводи, че всички извършени процесуално-следствени действия от невоенни органи на досъдебното производство са запазили доказателствената си стойност и не е било необходимо изрично да бъдат приемани от военния прокурор след отмяната на чл. 406 НПК са законосъобразни.
Общите оплаквания в жалбата за неизпълнени от въззивната инстанция задължения по чл. 107 от НПК и за нарушения на общите принципи за непосредственост на събиране на доказателствата от решаващия орган в съдопроизводството, не се подкрепят от данните по делото.
Позицията на подсъдимия, че е предоставял парични заеми на разпитаните по делото свидетели по алтруистични подбуди, с цел да ги подпомогне, но не е искал от тях и не е уговарял, съответно- не е получавал от тях лихви за тези суми, съдът е приел за опровергана от събраните по делото писмени и гласни доказателства.
Внимателният прочит на показанията на разпитаните по делото свидетели, дадени в хода на съдебното дирене и на досъдебното производство, не дава основание да се приеме, че се обективират съществени противоречия по въпросите, относими към кръга на фактите, подлежащи на изясняване – чл. 102 НПК или, че недопустимо и в разрез със забраната на чл. 281, ал. 8 от НПК, осъдителната присъда е основана само на показания, прочетени по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК.
Данните по делото сочат, че в хода на съдебното следствие, по реда на чл. 281, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК са приобщени показанията на свидетелите С. Г., И. С., Н. Г., Е. В., М. К., М. Г.-Н., С. К., Н. К. и Ц. Н. дадени на досъдебното производство пред съдия и тези, от разпитите на същите свидетели и на свидетелите В. Джасуров, И. И., Р. К., Г. Н. В., Н. Х. П., П. Д., Ц. Д. и Г. Б. Г. депозирани пред орган на досъдебното производство, които след прочитането им от съда, свидетелите са потвърдили.
Съдът е подложил на внимателен анализ наличните противоречия в показанията на свидетели и мотивирано е посочил на кои от тях и в коя част дава вяра, а други-отхвърля.
Обстоятелството, че по делото липсват документи относно уговарянето на лихва срещу паричния заем, не е препятствало достигането до обективната истина. В наказателния процес всички обстоятелства от кръга по чл. 102 НПК подлежат на установяване и изясняване посредством всички видове доказателствени източници, а не само чрез писмени такива. Идентично възражение от страна на подсъдимия и защитата му е било поставено на вниманието и на предходните инстанции, които не са го игнорирали, а при надлежно изложени съображения, са го отхвърлили като неоснователно.
Ето защо, доводите на подсъдимия за допуснати съществени процесуални нарушения от органите на досъдебното производство и от двете решаващи по фактите съдебни инстанции се явяват неоснователни и не могат да бъдат уважени.
Неоснователно е и оплакването за незаконосъобразност.
Въз основа на приетите факти, установени от доказателствения материал по делото, първоинстанционният съд правилно е приложил материалния закон, квалифицирайки дейността на подсъдимия като престъпление по чл. 252, ал. 2, във връзка с ал. 1 НК. Софийският военен съд е изложил подробни мотиви за наличието на признаците от обективна и субективна страна на инкриминирания престъпен състав и е отговорил на направените пред него възражения по правото, които отново са поставени на вниманието и на касационната инстанция. ВКС изцяло възприема съображенията на съда по същество. В допълнение следва да се посочи, че няма никакво съмнение, че дейността на дееца съответства на понятието банково кредитиране, което се намира под разрешителен режим. Предоставянето на кредити е типична банкова сделка, част от дейностите, осъществявани от банките по силата на специалния закон. Той не дава право на физическо лице да извършва такива банкови сделки и предвижда специални условия за извършването им от юридическо лице.
За обективната страна на основния състав на чл. 252, ал. 1 НК е характерно извършването на банкови сделки по занятие, която форма на усложнена престъпна дейност предполага системно осъществяване на еднородни деяния и намерение на дееца да получава вследствие на това доход – основен или допълнителен, а за квалифицирания състав по чл. 252, ал. 2 от НК-в резултат на тази дейност да са причинени другиму значителни вреди или да са получени значителни неправомерни доходи.
Обективираното поведение на подсъдимия с предоставянето на 13 различни лица на парични суми в заем с уговаряне и получаване на лихва, сочи по недвусмислен начин целта му да реализира доходи и обосновава формата на вината му-пряк умисъл, тъй като той е съзнавал обществено опасния характер на деянията си, предвиждал е обществено опасните последици и е искал тяхното настъпване.
В рамките на инкриминирания период от време подсъдимият е сключил повече от три договора за заем, по които е предоставял парични средства на установения кръг физически лица срещу насрещна материална облага – лихва върху паричния ресурс, с което е обезпечавал допълнително издръжката си, а реализирания от него неправомерен доход в размер на 11 357.00лв/единадесет хиляди триста петдесет и седем/лв. е значителен.
Всичко изложено сочи, че изводите на съдилищата за осъществен от подсъдимия престъпен състав по чл. 252, ал. 2 от НК са правилни и доводът на защитата за материална незаконосъобразност е неоснователен.
В обобщение-първоинстанционният съд не е допуснал нарушения по чл. 348, ал. 1, т.т. 1 и 2 от НПК като е приел, че деянието на осъдения е съставомерно по повдигнатото и поддържано обвинение по чл. 252, ал. 2 НК. Правилно е преценил, че деянието е доказано от обективна и субективна страна, като доказателствата са събрани и проверени при спазване на процесуалните правила – чл. 13, чл. 14, чл. 105, ал. 5 НПК. Материалният закон е приложен правилно и закононарушение, както и явна несправедливост не е допусната и при индивидуализиране на наказанието „лишаване от свобода“, определено при условията на чл. 55, ал. 1, т.1 НК в размер под предвидения в чл. 252, ал. 2 НК минимален срок, изпълнението на което е отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК.
От своя страна, потвърждавайки присъдата, Военно-апелативният съд действащ като въззивна инстанция, също не е допуснал нарушения на чл. 313 и чл. 314 от НПК при проверката й и е изпълнил задълженията си по чл. 339, ал. 2 от НПК, като постановеният от него съдебен акт е правилен и законосъобразен.
Водим от горното, като не установи основания за изменение или отмяна на обжалваното въззивно решение, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № П-22 от 10.08.2015год. постановено по внохд № П-19/2015год. по описа на Военно-апелативния съд на Република България.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: