Р Е Ш Е Н И Е
№ 40
гр. София, 22 април 2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в открито заседание на десети февруари две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА ИМОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ
СЕВДАЛИН МАВРОВ
при секретаря Илияна Петкова
и в присъствието на прокурора Божидар Джамбазов
изслуша докладваното от съдия Красимир Харалампиев н. д. № 1784 по описа за 2014 г.
Производството е образувано по бланков протест на прокурор при Софийската градска прокуратура срещу присъда по внохд № 292/2014год. на Софийския градски съд със сочени основание за касационна проверка и отмяна по чл. 348, ал. 1, т.т. 1 и 2 НПК. В допълнението към протеста, се излагат доводи в подкрепа на сочените основания, развити в аспекта, че въззивният съд е нарушил изискванията по чл. 13 НПК като не е взел всички мерки за осигуряване разкриването на обективната истина, не е изградил вътрешното си убеждение съобразно разпоредбата на чл. 14 от НПК и поради това е приложил неправилно закона като е оправдал подсъдимия по предявеното му обвинение, което според представителя на прокуратурата е доказано по несъмнен начин. Иска се отмяна на протестираната присъда и връщане на делото за законосъобразното му решаване от друг съдебен състав с осъждането на подсъдимия по предявеното му обвинение.
Пред Върховния касационен съд представителят на ВКП поддържа протеста по изложените в него основания и доводи.
Подсъдимият и защитникът му изразяват мотивирано становище, че протестът е неоснователен и следва да се остави без уважение.
За да се произнесе, Върховният касационен съд съобрази следното:
С присъда от 28.11.2013год. по нохд № 14698/2013год. на Софийския районен съд подсъдимият Ч. Г. Т. е признат за виновен в това, че на 22.11.2012год. в [населено място], [улица], с посока на движение от разклона на [населено място] към [населено място] и на кръстовището с [улица], управлявал МПС-л.а.”марка” с ДК [рег.номер на МПС] , без съответно свидетелство за управление на МПС, в едногодишен срок от наказването му по административен ред за управление на моторно превозно средство без СУМПС, а именно, с наказателно постановление № 654/2010год., влязло в сила на 22.02.2012год., поради което и на основание чл. 343в, ал. 2, във вр. ал. 1 от НК му е наложено наказание от шест месеца лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за срок от три години.
На основание чл. 343г от НК подсъдимият е лишен от право да управлява МПС за срок от две години, като на основание чл. 59, ал. 4 от НК от това наказание е приспаднато времето, през което Т. е бил лишен от това право по административен ред.
С присъда № 195 от 03.07.2014год. по внохд № 292/2014год. на Софийския градски съд, на основание чл. 334, т. 2, във вр. чл. 336, ал. 1, т. 3 от НПК, първоинстанционната присъда е отменена и е постановена нова присъда, с която Ч. Г. Т. е признат за невинен на 22.11.2012год. в [населено място], [улица], с посока на движение от разклона на [населено място] към [населено място] и на кръстовището с [улица], управлявал МПС-л.а.”марка” с ДК [рег.номер на МПС] , без съответно свидетелство за управление на МПС, в едногодишен срок от наказването му по административен ред за управление на моторно превозно средство без СУМПС, а именно, с наказателно постановление № 654/2010год., влязло в сила на 22.02.2012год., поради което и на основание член 304 от НПК, го е оправдал по повдигнатото му обвинение в престъпление по член 343в, ал. 2, във вр. ал. 1 от НК.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в очертаните от чл. 347, ал. 1 от НПК рамки, намира касационния протест за неоснователен.
По отношение на твърдението за допуснато съществено процесуално нарушение:
По същество в протеста се твърди, че то е налице с оглед признаването на подсъдимия за невинен, поради неизпълнени от въззивната инстанция задължения да изгради вътрешното си убеждение въз основа на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото.
Този довод не се споделя от настоящия съдебен състав.
Мотивите към въззивната присъда са напълно съобразени с изискванията на закона и в частност – с разпоредбата на чл. 339, ал. 3, във вр. чл. 305, ал. 3 от НПК – от тях е видно какви факти е приел за установени въззивният съд и въз основа на какви доказателства, като изрично е посочено, в какво се състои несъгласието му с приетите фактически и правни положения от първоинстанционния съд. Направен е обстоен анализ на всички доказателствени източници и е обективирана волята на решаващия съд да кредитира определени от тях, като ясно е посочено защо въззивната инстанция не е възприела фактическите и правни изводи на първата, т.е. спазени са разпоредбите на чл. 14, ал. 1 и чл. 339, ал. 3, във вр. чл. 305, ал. 3 от НПК и касационният състав, не намери да са налице данни за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК.
По този начин крайният резултат на доказателствения процес е обективиран по един ясен, убедителен и несъмнен начин, така че волята на въззивния съд и неговото вътрешно убеждение е възможно да бъдат проследени, както от страните в процеса, така и от касационния съд.
В мотивите към присъдата Софийският градски съд е дал изчерпателен обоснован отговор на всички възражения на страните и е обосновал в пълна степен своите съображения за достигнатия фактически и правен извод по делото. В хода на съдебното следствие въззивният съд е попълнил доказателствената съвкупност като е изискал от отдел ”Пътна полиция”-СДВР заверени копия на всички издавани наказателни постановления срещу подсъдимия Ч. Т., с които са му отнемани контролни точки, документи удостоверяващи датата на влизането им в сила, изискал е и копие от решение № 1091/2011год. на РС-Плевен и а.д. № 6358/2011год. на Административен съд-София, които е ползвал в мотивите на присъдата си.
Въз основа на установените от доказателствените източници фактически положения въззивният съд е стигнал до различни от първоинстанционния съд правни изводи по отношение деянието, вината и отговорността на подсъдимия по предявеното му обвинение като е приел, че от обективна и субективна страна Т. не е осъществил престъпния състав по чл. 343в, ал. 2, във вр. ал. 1 от НК.
Описаните факти за начина, по който са се развили процесите по отнемане на свидетелството за правоуправление на подсъдимия и връщането му, както и за водените между него и СДВР дела във връзка с издадената заповед за принудителна административна мярка, съдът е възприел основавайки се на събраните и проверени писмени документи. От фактическа страна въззивният съд е приел за установено следното:
След успешно положен изпит Т. придобил статут на правоспособен водач на МПС, категории В и М, за което на 18.07.2001год. получил СУМПС №[ЕИК] издадено от СДВР, валидно до същата дата на 2011год.
През годините срещу него са издавани наказателни постановления за различни нарушения на Закона за движение по пътищата, за които е санкциониран с административни наказания.
С наказателно постановление № 112995/03 год. на Началника на СДВР, на Т. са били отнети 8 к.т. за нарушения на ЗДвП, извършени на 01.10.2003год. Това наказателно постановление е било потвърдено с решение на СРС по НАХД 14497/04 год. и е влязло в сила от 01.06.2004 год. С наказателно постановление № 51057/04 год. на Началника на АНД – КАТ – СДВР, на Т. са отнети 13 к.т., за нарушения на ЗДвП, извършени на 29.04.2004 год. Наказателното постановление е връчено с известие за доставка № 51057/2004 год. и е влязло в сила от 13.06.04 год.
С наказателно постановление 654/2010 год. на Началника на сектор ПП, ОДМВР – Плевен на подсъдимия са били отнети 6 к.т. за нарушение на ЗДвП, извършено на 07.06.2010 година-управление на МПС, без валидно СУМПС. Наказателното постановление е било потвърдено от РС-Плевен с решение по ВАХД 2237/2011 год. и е влязло в сила от 22.02.2012 год. Подсъдимият обжалвал това наказателно постановление, но същото било потвърдено с решение № 1117 от 12. 12.2011 година по дело № 2237/2011 по описа на Плевенския районен съд, потвърдено с решение 117 от 22.02.2012год. по касационно административно наказателно дело № 9 от 2012 на Административен съд – Плевен. Наказателното постановление влязло в сила на 22. 02. 2012 година.
С наказателно постановление № 299/2011 год. на Началника на сектор ПП, ОДМВР – Плевен подсъдимият Т. е санкциониран за нарушение на ЗДвП, извършено на 17.03.2011 год., като са му отнети– 14 к.т. Наказателното постановление е потвърдено с решение НАХД 1972/2011 год. на РС Плевен, съответно е влязло в сила на 16.02.2012 год.
Срещу Т. е издадено и НП № 305/2011 год. на Началника на Група „ОП” към РУП-П., с което са му отнети 14 контролни точки. То е издадено на 06.04.2011 год., но не е било връчено на нарушителя и съответно, не е влязло в сила.
Срещу Т. са издавани и други наказателни постановления за нарушения по ЗДвП, които към момента на извършване на деянието, предмет на обвинението, не са влезли в сила.
Твърденията в касационния протест за наличие на противоречие в доказателствената съвкупност, която въззивният съд неправилно е анализирал в мотивите, не се подкрепят от данните по делото и са неоснователни, поради следните съображения:
Съгласно действалата до 15.02.2008 год. Наредба І-139/2002 год. и Наредба Із – 1959/2007 год., действала до 04.02.2013год., всеки водач на МПС притежава първоначален размер от 39 контролни точки, за отчитане на нарушенията му по ЗДВП. С влизане в сила на наказателно постановление на водача се отнемат контролни точки, когато това е предвидено от законодателя за конкретното нарушение на ЗДвП.
Съобразно разпоредбата на чл. 158, ал. 1, т. 2 от ЗДвП, действала до 26.06.2007 год. /изм. с ЗИДЗДП, ДВ, бр. 51/2007 год./ – контролните точки се възстановяват служебно, до максималния им размер, в двугодишен срок от последното нарушение, с което на водача са отнети контролни точки. След изменението през 1997 год. е предвидено това да става, отново до максималния размер, но в двугодишен срок от влизане в сила на последното наказателно постановление, с което на водача са отнети контролни точки. Лице, което е загубило правоспособност да управлява МПС в резултат на отнемане на всички контролни точки, има право отново да бъде допуснато до изпит пред съответните органи за придобиване на такава правоспособност, но не по-рано от шест месеца от датата, на която е върнато свидетелството. При хипотезата на чл. 157, ал. 4, във вр. с ал. 3 и ал. 1 ЗДвП, /загубена правоспособност за управление на МПС в резултат на отнемане на всички контролни точки/ водачът може отново да я придобие, като възстановяването й може да стане единствено по реда на чл. 157, ал. 5 – с полагане на изпит за това.
От деянията, за които Т. е бил санкциониран с влязлото в сила наказателно постановление № 51057/04 год. на Началника на АНД – КАТ – СДВР, за нарушения на ЗДвП, извършени на 29.04.2004 год., двегодишният срок е изтекъл на 29.04.2006 год. и контролни точки на Т. като водач на МПС са му били възстановени служебно, на основание чл. 158, ал. 1, т. 2 от ЗДвП, тъй като в двугодишен срок от последното деяние, за което е бил санкциониран с влязло в сила наказателно постановление, не е извършил друго нарушение.
Не са събрани данни в този период той да е извършил други нарушения на ЗДвП, за които да е санкциониран с влезли в сила НП, поради което на тази дата, отнетите му до момента точки са възстановени в пълен размер по силата на закона. Въз основа на издаваните наказателни постановления Началникът на АНД КАТ – СДВР е приел, че подсъдимият е изчерпал всичките си контролни точки към СУМПС, съответно, че на основание чл. 157, ал. 4 от ЗДвП е загубил правоспособността си да управлява МПС и на 09.09.2004 година издал заповед № 99516. С тази заповед на подсъдимия била наложена принудителна административна мярка – отнемане на свидетелството за правоуправление на моторно превозно средство на основание чл. 171, т. 4, във вр. чл. 157, ал. 3 и 4 от ЗДвП, и че следва принудително да му се отнеме свидетелството за правоуправление, тъй като не е изпълнил задължението си да го върне доброволно, след настъпване на неправоспособността.
Въпреки издадената заповед, подсъдимият продължил да управлява моторно превозно средство и след нея извършил нарушения по ЗДвП, във връзка с които били издавани описаните, влезли в сила, наказателни постановления от 2010 – 2011 година.
Подсъдимият обжалвал издадената заповед за принудителна административна мярка пред Административен – съд София-град. Било образувано дело номер № 6358 от 2011 година на първо отделение, Трети състав. Делото приключило с решение от 25.11.2011 година, с което съдът приел, че твърденията в издадената заповед за принудителна административна мярка не са доказани и същата е необоснована, поради което отменил заповедта за отнемане на свидетелството за правоуправление на подсъдимия. Решението било оставено в сила с решение № 6074/27.04.2012 година по административно дело № 1545 от 2012 по описа на Върховния административен съд, седмо отделение.
След отмяната на заповедта за принудителна административна мярка и след като подсъдимият платил задълженията си във връзка с влезли в сила наказателни постановления, на 28.06.2013 години му било връчено подменено свидетелство за управление на моторно превозно средство. За да му връчат свидетелството за управление на моторно превозно средство административните органи в КАТ – СДВР изчислили, че към момента спрямо него има отнети, с влезли в сила наказателни постановления общо 20 контролни точки, от тези които имал с притежаваното от него свидетелство за правоуправление на моторно превозно средство, както и във връзка с разпоредбите на закона и подзаконовите нормативни актове, свързани с реда за отнемане на контролни точки на правоспособните водачи на моторни превозни средства.
На 22. 11. 2012 година подсъдимият Т. управлява моторно превозно средство – лек автомобил /марка/, с държавен контролен номер /рег. №/ в [населено място], по [улица], с посока на движение от разклона на [населено място] към [населено място]. На кръстовището с [улица]той бил спрян за проверка от служителите на Пътна полиция-СДВР Б. Б. и К. К.. При проверката те констатирали, че подсъдимият не притежава свидетелство за управление на МПС и му съставили акт за установяване на административно нарушение № 59191 от 22.11.2012 година – за управление на МПС без валидно свидетелство за правоуправление.
Анализирайки проверените от него писмени доказателства, съдът е стигнал до верния извод, че към момента на отнемането на свидетелството за правоуправление на подсъдимия със заповедта за принудителна административна мярка, по отношение на същия са били влезли в сила две наказателни постановления, с които са му били отнети общо 21 контролни точки, т.е. към същия момент не са били изчерпани всичките/39 к.т./ към СУМПС и не е настъпила неправоспособност. Вярна е и констатацията на въззивния съд, че фактът на издаването на тази заповед не прави лицето неправоспособно. Тя не е акт, с който се налага наказание – лишаване от право да управлява МПС на определено лице, а е акт, който констатира, че по силата на закона е настъпила неправоспособност и тъй като лицето не е изпълнило задължението си доброволно да предаде свидетелството за правоуправление на моторно превозно средство, с тази заповед се постановява отнемането му. Отнемането замества предаването на документа от лицето и е вид принудително изпълнение на това задължение. Неправоспособността на лицето не следва по силата на тази заповед, а по силата на разпоредбите на закона.
Изводът за правоспособността на подсъдимия да управлява МПС към момента на деянието, съдът е направил чрез собствена преценка на събраните доказателства, имащи отношение към този факт – влезли в сила наказателни постановления, на база на които са му отнети контролни точки и останалите цитирани в мотивите на присъдата писмени документи, въз основа на които е стигнал до вярната преценка, че към момента на деянието, а и към момента на издаване на заповедта за принудителна административна мярка, подсъдимият е бил правоспособен водач на МПС.
Към момента на инкриминираното с обвинителния акт деяние подсъдимият също не е бил неправоспособен, поради изчерпване на контролните му точки. Спрямо него са били налице отнети двайсет от общо 39 контролни точки, които е притежавал като водач на моторно превозно средство, след възстановяването по силата на закона на предишно отнетите.
Касационният състав счита, че тук следва да отбележи следното:
За да придобие „правоспособност за управление на МПС“ дадено лице следва да е провело обучение и да е издържало изпит за придобиване на такава правоспособност, което се удостоверява със СУМПС, издадено по установения в Закона за българските лични документи ред. Съгласно чл. 50, ал. 1 от същия закон свидетелството за управление на моторно превозно средство е индивидуален удостоверителен документ за правоспособност за управление на моторно превозно средство. Този, издаден от компетентния държавен орган официален документ, има удостоверителна функция към адресата му с призната способност да управлява моторно превозно средство, която е основана на съвкупност от правно регламентирани факти – възраст, образование, физическа годност, и издържан изпит, съгласно чл. 150 – 164 ЗДвП.
Обстоятелството, че към момента на проверката срещу подсъдимия е било налично влязло в сила наказателно постановление за нарушение на Закона за движение по пътищата, изразяващо се в управление без валидно свидетелство за управление на МПС, е установено от съда по категоричен начин, въз основа на приложеното по делото заверено копие от наказателното постановление 654/2010 год. на Началника на сектор ПП-ОДМВР – Плевен, както и от документите, удостоверяващи влизането му в сила – в случая двете съдебни решения на Районен съд-Плевен и на Административен съд-Плевен, с което наказателното постановление е било потвърдено.
Това обаче, не се сочи за съставомерност на деянието на Т. по чл. 343б, ал. 2 от НК, защото не са били налице обективните елементи на престъплението-подсъдимият да е санкциониран с влязло в сила наказателно постановление за управление на МПС без свидетелство за правоуправление и преди изтичане на едногодишния срок от наказването му по административен ред, той да е управлявал МПС, за което не му е издадено съответно свидетелство за управление. Обстоятелството, че към момента на деянието подсъдимият физически не е притежавал документ, удостоверяващ правото му да управлява МПС, може да ангажира административната му отговорност по чл. 183, т. 1 от ЗДвП, но не и отговорността по чл. 343в, ал. 2 от НК, защото той не е загубил придобитото си право да управлява МПС на основанията, посочени в закона.
Поради несъставомерност на деянието от обективна страна, въззивният съд правилно е приложил закона, като е признал подсъдимия за невинен и го е оправдал с присъдата си по обвинението по чл. 343в, ал. 2 от НК. Правните изводи на контролираната инстанция по приложението на закона е в съответствие с установените по делото факти и с практиката на ВКС по сходни казуси, изразена в Решение № 44/19.02.2013год. по н.д. № 2161/2012год., I н.о., Решение № 169/05.04.2013год. по н.д. № 442/2013год. на I н.о. и др., която се възприема изцяло и от настоящия съдебен състав.
Ето защо, касационният протест се явява неоснователен и следва да се остави без уважение, а въззивната присъда като законосъобразна следва да се остави в сила.
По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение,
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 195/03.07.2014год. постановена по внохд № 292/2014год. на Софийския градски съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: