1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 405
гр.София, 22.04.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесети април две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1513/ 2016 г .
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Я. Х. М. (ищец по делото) и на Г. д. „П. б. и з. на н.” (ГД ПБЗН – ответник), срещу въззивно решение на Бургаски окръжен съд № ІІ-77 от 04.11.2015 г. по гр.д.№ 1055/ 2015 г. С него частично е отменено и частично е потвърдено решение на Бургаски районен съд по гр.д.№ 4626/ 2014 г. и като краен резултат ГД ПБЗН е осъдена да заплати на Я. Х. М. 21 891,04 лв – обезщетение за неизползван допълнителен платен годишен отпуск за период 25.02.2003 г. – 20.03.2014 г., със законната лихва върху тази сума от 19.06.2014 г. до окончателното й изплащане, като за разликата до пълния предявен размер и за периода 01.01.2000 г. – 25.02.2013 г. искът е отхвърлен, а изцяло е отхвърлен иска за заплащане на сумата 697,73 лв – обезщетение за забавено изпълнение в размер законната лихва върху главницата.
Ищецът Я. М. обжалва въззивното решение в частта, отхвърляща исковите претенции, а ответникът ГД ПБЗН – в осъдителната по отношение на него част.
Жалбоподателят – ищец повдига в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК следните (уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. на Общо събрание на гражданска и търговска колегии на Върховния касационен съд) материалноправни въпроси 1.За приложението на института за работа при удължено работно време по чл.136а КТ по отношение на държавен служител в М. на вътрешните работи (МВР), който при действието на чл.212 ЗМВР 1997 г. (отм., преди изменението Държавен вестник брой 17/ 21.02.2003 г.), е превишил нормативно определеното работно време при даване на 24-часови дежурства и не е бил компенсиран с допълнителен отпуск и 2.При изключението по чл.212 ал.4 ЗМВР 2006 г. (отм.), от кой момент е налице забава за изпълнение на задължението за парично обезщетяване на неизползван от такъв служител платен годишен отпуск. Счита, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Поддържа също наличие на допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, тъй като въззивният съд при грешно тълкуване и оценка на доказателствата е приложил неправилно материалноправната норма (без да формулира конкретен правен въпрос в тази връзка).
Жалбоподателят ГД ПБЗН претендира за допускане на обжалването по материалноправния въпрос за периода, в който държавните служители от МВР имат право на 12 дни допълнителен платен годишен отпуск по чл.229 ал.1 т.9 ЗМВР 1997 г. (отм.) и по чл.212 ал.1 т.3 ЗМВР 2006 г. (отм.): дали този отпуск се полага на тримесечие или за година. Счита, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ищецът оспорва касационната жалба на ГД ПБЗН и моли въззивното решение да не бъде допускано до касационно обжалване в осъдителната част. Според него повдигнатият от касатора – ответник правен въпрос няма значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, тъй като по него има установена практика. При условията на евентуалност излага съображения за неоснователност на касационната жалба на ГД ПБЗН.
Ответникът не е взел становище по касационната жалба на ищеца.
Съдът намира жалбите за допустими, но не е допустимо в това производство обсъждането на доводите на ищеца Я. М. в изложението му по чл.284 ал.3 т.1 ГПК по правилността на обжалваното решение. Касационното обжалване, когато въззивното решение е валидно и допустимо, може да бъде допуснато само по правен въпрос, който е формулиран от касатора (съгласно цитираното Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г.), но не и по твърдения за нарушение на закона или необоснованост. Поради това съдът не обсъжда доводите на ищеца за наличие на основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК поради грешно тълкуване и оценка на доказателствата и неправилно приложение на материалното право от въззивния съд. Тези твърдения не са относими в производството по чл.288 ГПК, щом касаторът не е посочил конкретно правно разрешение на инстанцията по същество, което според него е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
По изрично формулираните от ищеца Я. М. правни въпроси обжалването не следва да бъде допуснато, защото не е налице никое от допълнителните основания по чл.280 ал.1 ГПК.
За да уважи частично предявения иск за главницата, въззивният съд е приел за установено, че ищецът е постъпил на държавна служба в МВР през 1992 г. и е заемал такава до 20.03.2014 г., когато служебното му правоотношение е било прекратено поради придобиване на право на пенсия при условията на чл.69 КСО. За времето на службата, от 01.01.2000 г. до 20.03.2014 г., той е работил на смени, като е давал 24-часови дежурства. По този начин е изпълнявал задълженията си в повече от установените за държавните служители в МВР 40 часа седмично, като при сумирано отчитане на работното време за периода той е положил 3 610 часа извънреден труд (над 50-ия час и до 96-ия час на тримесечие). От правна страна съдът извел, че за този труд ищецът има право на допълнителен платен годишен отпуск, какъвто не му е предоставен до прекратяване на служебното правоотношение. С прекратяването правото се трансформира във вземане за обезщетение, изискуемо от този момент и поради това не е погасено по давност до предявяване на иска. Обезщетението се дължи за положения извънреден труд над 50-ия до 96–ия час на всяко тримесечие, защото това е максималният размер на отпуска за съответното тримесечие, който ЗМВР 2006 г. (отм.) допуска в чл.212 ал.1 т.3. За периода 01.01.2000 г. – 25.02.2003 г. ищецът няма право на обезщетение, защото за този период законодателството не предвижда право на допълнителен отпуск за извънреден труд на държавните служители в МВР. Съответно при прекратяване на правоотношението те не могат да придобият право на обезщетение за неизползван отпуск, щом извънредният труд е положен преди 25.02.2003 г. Вземането за обезщетение възниква само за извънредния труд, положен след 25.02.2003 г., доколкото не е компенсиран с допълнителен отпуск преди прекратяване на служебното правоотношение. Обезщетението е дължимо от датата на прекратяване, но ответникът не е в забава от тази дата, тъй като в закона няма определен ден за изпълнение на задължението. За да изпадне в забава, той е трябвало да бъде поканен от ищеца и доколкото не се установява отправянето на такава покана преди завеждане на исковата молба, искът по чл.86 ал.1 ЗЗД е неоснователен.
С оглед тези мотиви на въззивната инстанция, релевираните от касатора – ищец материалноправни въпроси са включени в предмета на делото, разрешени са от въззивния съд и обуславят крайните му изводи. Дадените разрешения обаче не противоречат, а съответстват на практиката на Върховния касационен съд. В решение № 208/ 28.12.2015 г. по гр.д.№ 6566/ 2014 г. на ІІІ г.о. на ВКС (постановено по реда на чл.290 и сл. ГПК), първият поставен от ищеца въпрос е намерил изрично разрешение, идентично с това в обжалваното въззивно решение. Прието е, че компенсирането на положен извънреден труд с допълнителен платен годишен отпуск е предвидено едва от 24.02.2003 г., когато влизат в сила новите редакции на чл.212 и чл.229 ЗМВР 1997 г. (отм.), поради което на държавните служители в МВР се полага обезщетение за неползван платен годишен отпуск, компенсиращ положения извънреден труд, единствено за периода след 24.02.2003 г., а не и преди това. Прието е също, че в конкретната хипотеза не е приложима разпоредбата на чл.136а КТ, защото ищецът претендира обезщетение при изчерпателно посочените предпоставки на 211 ал.5 т.2 пр.2 ЗМВР – за положен извънреден труд над 50 часа за отчетен период при сумирано изчисляване на работното време. В същия смисъл е мотивирано и обжалваното решение, поради което то не противоречи, а съответства на практиката на Върховния касационен съд.
Не е налице и поддържаното от касатора – ищец противоречие с решение на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 503/ 2010 г. Т. част на това решение не касае повдигнатите в настоящето производство материалноправни въпроси, а изяснява въпроса от кога тече давностния срок за вземане за парично обезщетение, какъвто спор в настоящето производство няма. В казуалната си част решението на ВКС също е несъпоставимо с обжалвания акт, защото разглежда хипотеза на труд, положен при удължено работно време (чл.136а КТ), а не на извънреден труд, положен при сумирано отчитане на работното време при работа на смени с 24-часови дежурства (чл.141 КТ). За последната хипотеза практиката на ВКС непротиворечиво приема, че е приложима изричната уредба в специалния закон, поради което няма основание за субсидиарно приложение на КТ. Освен в цитираното решение № 208/ 28.12.2015 г. по гр.д.№ 6566/ 2014 г. на ІІІ г.о. на ВКС, това е прието и в решение № 55/ 07.04.2015 г. по гр.д.№ 5169/ 2014 г. на ІІІ г.о. на ВКС и решение № 189/ 22.10.2014 г. по гр.д.№ 2157/ 2014 г. на ІІІ г.о. на ВКС.
Що се касае до решения по гр.д.№ 282/ 2009 г., ІІІ г.о., гр.д.№ 194/ 2009 г., ІІІ г.о., гр.д.№ 1333/ 2009 г., ІІІ г.о., гр.д.№ 1733/ 2009 г., ІІІ г.о. и гр.д.№ 887/ 2009 г., ІV г.о., на които касаторът – ищец се позовава в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, те са постановени по приложението на ЗОВСРБ (отм.), не касаят повдигнатите от него материалноправни въпроси и не могат да обосноват наличието на основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Въззивното решение не противоречи на практиката на Върховния касационен съд и по втория повдигнат от касатора – ищец материалноправен въпрос. Забава за изплащане на задължение за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск след прекратяване на служебно правоотношение в хипотезата на чл.212 ал.4 ЗМВР 2006 г. (отм.) е налице след отправяне на покана, а не от датата на възникване на вземането. Това е прието по реда на чл.290 ГПК в цитираното решение № 208/ 28.12.2015 г. по гр.д.№ 6566/ 2014 г., ІІІ г.о. и въззивното решение в същия смисъл съответства на установената от Върховния касационен съд обвързваща практика.
По жалбата на ГД ПБЗН обаче касационното обжалване следва да бъде допуснато. Поставеният от ответника материалноправен въпрос е обуславящ, защото въззивният съд изрично е приел от правна страна, че обезщетението се дължи за положения извънреден труд над 50-ия до 96–ия час на всяко тримесечие, а не на година. Неоснователно ищецът Я. М. възразява, че по въпроса има практика и поради това няма основание за допускане на касационния контрол. Практиката по този въпрос не може да се счита за трайно установена, защото в някои влезли в сила съдебни актове (решение на Бургаски окръжен съд по гр.д.№ 1199/ 2014 г.) за релевантен е приет тримесечния период, а в други – годишния (решение на Бургаски окръжен съд по гр.д.№ 1102/ 2014 г.). Върховният касационен съд, в правомощията си по чл.291 ГПК, следва да допусне касационното обжалване в осъдителната част на въззивното решение, с оглед уеднаквяване на съдебната практика.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Бургаски окръжен съд № ІІ-77 от 04.11.2015 г. по гр.д.№ 1055/ 2015 г. в частта му, в която са отхвърлени предявените от Я. Х. М. против Г. д. „П. б. и з. на н.” искове за заплащане на обезщетение за неизползван допълнителен платен годишен отпуск за период 25.02.2003 г. – 20.03.2014 г. – за разликата над 21 891,04 лв до 28 949,53 лв и за заплащане на сумата 697,73 лв – обезщетение за забавено изпълнение в размер законната лихва върху главницата.
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Бургаски окръжен съд № ІІ-77 от 04.11.2015 г. по гр.д.№ 1055/ 2015 г. в останалата му част.
Указва на касатора Г. д. „П. б. и з. на н.” в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото документ за внесена държавна такса по сметка на Върховния касационен съд в размер 437,82 лв (четиристотин тридесет и седем лева, осемдесет и две стотинки), в противен случай жалбата ще бъде върната.
Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: