О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 406
гр. София, 13.11.2014 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на шести октомври две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 4642 по описа на Върховния касационен съд за 2014 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението си от 13.12.2013 год. въззивният Бургаски апелативен съд е отменил първоинстанционното решение от 24.06.2013 год. по гр. д. № 2164/2011 год. на Бургаския окръжен съд в частта му, с която е прието за установено по отношение на [фирма], [населено място], че д., ч. м. н. р. р. и б., представляван от О. у. на Б. о., е собственик на 956.83 кв. м. ид. ч., от които 717.83 кв. м. сухоземна площ, от поземлен имот с идентификатор 67800.505.151, целият с площ 1 330 кв. съгласно кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-60 от 4.10.2007 год. на изпълнителния директор на АГКК и дружеството е осъдено да предаде на държавата владението върху 956.83 кв. м. ид. ч. /от които 717.83 кв. м. сухоземна площ и 239 кв. м. водна площ – вътрешни морски води/, както и в частта, с която дружеството е осъдено да заплати на държавата разноски над 273.52 лв. и вместо това е отхвърлил предявения от държавата иск в тези части.
Въззивният съд със същото решение е отменил първоинстанционното и в частта му, с която е прието за установено по отношение на [фирма], [населено място], че б. д., ч. м. н. р. р. и б., представляван от О. у. на Б. о., е собственик на 291.59 кв. м. ид. ч., от които 151.59 кв. м. сухоземна площ, от поземлен имот с идентификатор 67800.505.147, целият с площ 511 кв. м. и дружеството е осъдено да предаде на държавата владението върху 291.59 кв. м. ид. ч. /от които 151.59 кв. м. сухоземна площ и 140 кв. м. водна площ –вътрешни морски води/, както и в частта, с която дружеството е осъдено да заплати на държавата разноски над 309.23 лв. и вместо това е отхвърли иска на държавата в тези части.
В останалата му част първоинстанционното решение е потвърдено, а именно: в частите, с които по отношение на [община] е прието за установено, че държавата е собственик на 1804.94 кв. м. ид. ч. /от които 1 799.94 кв. м. сухоземна площ и 5 кв. м. водна площ-вътрешни морски води от поземлен имот с идентификатор 67800.505.149, целият с площ 3 353 кв. м. и 341.24 кв. м. ид. ч. /от които 30.24 кв. м. сухоземна площ и 311 кв. м. водна площ – вътрешни морски води/ от поземлен имот с идентификатор 67800.505.148, целият с площ 387 кв. м. и е отменен акта за частна общинска собственост № 320 от 9.07.2002 год. на [община].
Присъдени са разноски за въззивното производство.
Против въззивното решение са подадени в срок касационни жалби:
От О. у. на Б. о., като пълномощник на м. на р. р. и б., представител на д., чрез процесуалните му представители, които обжалват решението в частите, с които предявените искове против двете ответни дружества са отхвърлени. Поддържат се доводи за неговата неправилност поради нарушение на материалния и процесуален закон и необоснованост, с искане за отмяната му и вместо това исковете бъдат уважени. Касаторът счита, че е допусната очевидна фактическа грешка във въззивното решение относно произнасянето с отхвърлителен диспозитив относно целия обем претендирани от държавата идеални части от двата имота, вместо само за съответната сухоземна площ, при приетото в мотивите, че водните площи в тези два имота представлвяват изключителна държавна собственост. /С допълнителен съдебен акт въззивният съд е оставил без уважение молбата в този смисъл, подадена от ответните търговски дружества/.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първите два от поставените правни въпроси, относими най-общо към обекта на разпореждане в контекста на установеното, че част от спорните имоти представлява водни площи, изключителна държавна собственост, и правните последици от нищожността на договора за делба, с позоваване на цитираната съдебна практика. Формулирани са и процесуалноправни въпроси, свързани с доказателствената тежест при предявяване на положителен и отрицателен установителен иск и за задължението на въззивния съд да събере доказателства при неизяснена фактическа обстановка по делото, при наличие на довод за допуснато процесуално нарушение, с позоваване на ТР № 8 по т. д. 8/2012 год., ТР № 1 по т. д. № 4/2012 год. на ОСГТК на ВКС, както и на решения на ВКС, цитирани и приложени към изложението. По последния въпрос се поддържа и наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответниците [фирма] и [фирма] оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване по съображения в представения писмен отговор.
От [община], чрез адв. Ат. Т., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което ревандикационният иск на държавата е уважен по отношение на посочените идеални части от два от спорните имота – тези с идентификатори 67800.505.149 и 67800.505.148, с доводи за недопустимост, респ. неправилност и искане за отмяната му, като вместо това исковете против общината бъдат отхвърлени. Претендира присъждане на направените разноски.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК [община] поставя процесуалноправния въпрос относно допустимостта на предявения иск по чл. 108 ЗС с предмет имоти, индивидуализирани по кадастрална карта при положение, че попадат в градоустройствения план, като поддържа произнасянето да е в противоречие със задължителна съдебна практика – решение № 327 от 10.01.2013 год. по гр. д. № 521/2011 год. І г. о. на ВКС. В него е прието, че изискването за индивидуализацията на имота съобразно градоустройствения му статут е условие за редовност на исковата молба, поради което и касаторът счита, че по този въпрос, относим към допустимостта на производството по предявения иск, е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Въпросът относно обекта на правото на собственост в контекса на факта, че част от имотите представляват морско дъно, както и какъв обект представляват в този случай – вещ по смисъла на ЗС или воден обект по смисъла на ЗВ, е поставен от касатора [община] с обосноваване основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Като обусловен от него е поставения въпрос за процесуалното представителство на държавата при спор за собственост върху терен – морско дъно, предмет на картографиране, с релевиране на същото основание за допускане на касационното обжалване.
Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставените въпроси, свързани със задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните и събраните доказателства, както и необходимостта въззивният съд служебно да събере доказателства за отрежданията по плана на спорните имоти при положение, че такова оплакване е поддържано от жалбоподателя във въззивната жалба и касае приложението на императивна правна норма – параграф 42 ПЗР на ЗИДЗОбС. Касаторът се позовава на цитираната задължителна съдебна практика, в т. ч. и на противоречие с т. 3 от ТР № 1/2013 год. ОСГТК на ВКС относно правомощията на въззивния съд.
По съображения в представения писмен отговор държавата оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респ. счита същата за неоснователна.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за допустимост на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира следното:
Въззивният съд, за да постанови обжалваното решение е приел, че към влизане в сила на разпоредбата на параграф 42 ПЗР на ЗИДЗОбС – 8.11.99 год. спорните имоти са били държавна собственост, тъй като отреждането по действащия регулационен план /този от 1965 год./ е за Държавен риболов, а не за обществени и благоустройствени мероприятия на общината, поради което и не са налице предпоставки за преминаването им в собственост на общината по силата на горната законова разпоредба. Затова въззивният съд приел актуването им за частна общинска собственост с АЧОбС № 320/2002 год. за неправилно и потвърдил първоинстанционното решение, с което същият е отменен, както и в частта му, с която ревандикационните искове на държавата против общината за два от имотите /с идентификатори 67800.505.149 и 67800.505.148/ са уважени.
За да отмени първоинстанционното решение в частта му по исковете срещу ответните дружества и вместо това отхвърли същите, въззивният съд приел, че макар и извършената доброволна делба между общината и първото от тях да е нищожна поради неучастието на държавата, като собственик на част от имотите, то дружеството [фирма] е собственик на част от сухоземната част от поземления имот с идентификатор 67800.505.151 на основание придобиването с нот. акт № 179/2000 год. на имота от 8 730 кв. м., деактуван от държавата след приватизацията през 1999 год. Претенцията на държавата за собственост на идеална част от този имот в сухоземната му част обаче е останала недоказана по размер, както и не е установено владението, а тежестта за доказване е на ищеца. Същите съображения съдът е изложил и относно отхвърления иск за собственост спрямо ответника [фирма], придобил имота с идентификатор 67800.505.147 от първото дружество чрез покупко-продажба, а освен това и е установено от техническата експертиза, че този имот не попада в терена, актуван с АДС от 1950 год., с който държавата се легитимира за собственик.
По отношение на водните площи, включени във всеки един от спорните имоти, и установени по размер от експертизата, съдът приел с оглед статута им на изключителна държавна собственост предявеният иск за собственост за основателен, без това да е отразено в диспозитива на решението и с оглед постановеното определение от 11.04.2014 год. по същото дело за липса на допусната очевидна фактическа грешка в това отношение.
Следователно, спорът за собствеността касае поземлени имоти по кадастралната карта на [населено място], изменена след като общината и [фирма] се споразумяват като съсобственици на заличения поземлен имот 67800.505.96 с площ 11 435 кв. м. всеки от тях да получи реален дял при доброволната делба. Легитимацията на общината в С. е с АЧОбС от 2002 год. за 2 700 кв. м., а на дружеството с нот. акт за придобиването през 2000 год. на терена от 8 730 кв. м. след приватизацията на [фирма]. Твърдението на държавата ищец е, че не са били налице предпоставките за актуване на 2 700 кв. м. от държавния имот /целият актуван с АДС от 1950 год./ като общински, поради което и общината не може да се легитимира за собственик на имота. Освен това в площта на всеки един от спорните поземлени имоти е включена водна площ от акваторията на морето, представляваща по закон изключителна държавна собственост. Произнасянето на съда по предявения иск за собственост предпоставя произнасянето по въпроса за статута на имот в кадастралната карта, включващ в площта си водна територия – морски води, както и обуславя ли това обстоятелство възвикване на съсобственост, доколкото предмет на разпореждане е имот, включващ морски води и сухоземна площ. Въззивният съд в обжалваното решение е приел, че общината не се легитимира като собственик на актувания като частна общинска собственост имот от 2 700 кв. м., тъй като не са били налице предпоставките по параграф 42 ПЗР на ЗИДЗОбС, но държавата не е установила размера на претендираната идеална част от сухоземната част от имотите на двете ответни дружества, както и владението, поради което и е отхвърлила исковете против тях. С оглед на това е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение поради противоречие с т. 3 от ТР по т. д. № 4/2012 год. ОСГТК на ВКС за служебно събиране на доказателства при въведено оплакване за процесуално нарушение, довело до неизясняване на делото от фактическа страна или необоснованост на фактическите изводи на първоинстанционното решение, или относно приложението на императивна материалноправна норма.
Налице е и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставения от държавата, касатор правен въпрос за възможността да съществува в рамките на един поземлен имот по кадастралната карта две различни по статут и предназначение територии – морски води и сухоземна площ, както и по поставения от [община] въпрос, свързан с обекта на собственост в горната хипотеза в контекста на качеството „достъпност” на всяка вещ, свързан и с предмета на защита, обуславящ допустимостта на производството. Произнасянето по тях е обусловено от необходимостта за създаване на съдебна практика с оглед спецификата на имотите по кадастралната карта, поради което и наличието на тези основания е достатъчно да обоснове допускане на касационното обжалване, а обусловеното от тях произнасяне по останалите поставени от касаторите въпроси ще е предмет на обсъждане при касационното разглеждане на делото.
Поради горните съображения настоящият състав счита горните правни въпроси за обуславящи изводите на въззивния съд, поради което и касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне и по двете касационни жалби.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение с № 134 от 13.12.2013 год. по гр. д. № 322/2013 год. на Бургаския апелативен съд по подадените от О. у. на Б. о., като пълномощник на м. н. р. р. и б., представител на д., чрез процесуалните му представители М. К. и С. С. и от [община], чрез адв. Ат. Т., касационни жалби против него.
УКАЗВА на касаторите всеки от тях да внесе в едноседмичен срок от съобщението по сметка на ВКС държавна такса в размер 806.90 лв., след което делото се докладва на председателя на ІІ г. о. на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението е окончателно.
П РЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: