О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 409
София, 26.07.2018 год.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 4729/2017 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от Д. Д. Х., З. Л. Х. и [фирма], ЕИК[ЕИК], против въззивно решение № 1583 от 05.07.2017 г. по в.гр.д. № 3252/2016 г. на Софийски апелативен съд. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон.
Искането за допускане на касационно обжалване е обосновано с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл по няколко процесуални въпроса, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и че произнасянето е в противоречие с практиката на ВКС.
В писмен отговор на касационната жалба ответницата по касация Е. А. И. изразява становище, че не са налице сочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 1270 от 11.02.2016 г. по гр.д. № 7214/2013 г. на Софийски градски съд, с което е признато за установено по отношение на Д. Д. Х., З. Л. Х. и [фирма], че Е. А. И. е собственик по силата на наследствено правоприемство на недвижим имот, представляващ едноетажна жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица], състояща се от две стаи, хол, кухня и сервизни помещения, с площ 123.30 кв.м, и на дворното място, в което е построена, съставляващо УПИ ІХ-529 в кв. 131 по регулационния план на [населено място], м. „Л.”, цялото с площ 702 кв.м, и на основание чл. 108 ЗС ответниците са осъдени да й предадат владението върху този имот.
За да постанови този резултат въззивният съд е приел за безспорно установено от събраните по делото писмени доказателства, че спорният имот е бил собственост на наследодателя на ищцата А. Т. И.. Той е починал на 09.08.2010 г., като ищцата е единствен негов наследник по закон.
С договор за продажба, оформен с нотариален акт № 98, т.V, дело № 799 от 30.10.2008 г. А. Т. И., действащ чрез П. В. Ч. като пълномощник, е продал имота на [фирма]. От своя страна, с нотариален акт № 180, т.V, дело № 161 от 09.04.2009 г. дружеството е продало имота на ответника Д. Х. по време на брака му със З. Х.. С решение № 351 от 18.01.2017 г. по гр.д. № 6120/2014 г. по описа на Софийски градски съд договорът за продажба, сключен между А. И. и [фирма] е обявен за недействителен на основание чл. 42 ЗЗД по иск, предявен приживе от А. И., поради липса на представителна власт на лицето, действало от името на прехвърлителя. Въззивният съд е приел, че това решение е противопоставимо на ответниците по настоящото дело на основание чл. 226, ал.3 ГПК, тъй като те са придобили имота след предявяване на иска по чл. 42 ЗЗД. След като договорът, с който техният праводател е закупил имота е нищожен, то той не е станал собственик, поради което и последващият договор за продажба, сключен с ответниците – физически лица, не е породил вещно-транслативно действие, а следователно с внасянето на имота като непарична вноска в капитала на [фирма] това дружество също не е придобило правото на собственост.
Основен спорен въпрос по делото пред първоинстанционния и въззивния съд е бил за допустимостта на производството поради направен от ищцата Е. И. отказ от иска. В проведеното на 11.06.2014 г. съдебно заседание по делото пред първата инстанция процесуалният представител на ответниците е представил споразумение от 14.11.2013 г., сключено между Е. А. И., представлявана от нейния пълномощник адв. Ст. К., и Д. Д. Х., в което се съдържа изявление на ищцата, че при заплащане на сумата от 20 000 лв. от ответника се отказва изцяло от всякакви имуществени и неимуществени претенции към него, съпругата му и [фирма], и се задължава да прекрати воденото помежду им гр.д. № 7214/2013 г. по описа на Софийски градски съд. Това споразумение е било оспорено от пълномощника на ищцата като неистинско в същото съдебно заседание, в което е представено. С декларация с нотариална заверка на подписа от 19.06.2014 г. на завеждащ консулската служба на РБ в [населено място], ищцата изрично е заявила, че не е подписвала споразумението и оттегля заявения от нейно име отказ от иска. Във връзка със направеното оспорване пред първоинстанционния съд е прието заключение на комплексна графическа и техническа експертиза, която е установила, че текстът на споразумението е разпечатан на лазерен принтер, а думите „подпис” и точките след тях са разпечатани на мастилено- струен принтер.
Въззивният съд е приел, че не е налице валидно заявен от ищцата отказ от иска, тъй като това процесуално действие не е било адресирано до съда, отказът не е безусловен и е бил оттеглен от ищцата преди да породи правно действие. Поради това е направил извод, че първоинстанционното решение е допустимо, тъй като съдът не е бил десезиран от разглеждането на спора за собственост.
Поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси са свързани с този извод на въззивния съд: 1/ Следва ли да се кредитира сключено между страните споразумение, с което е уреден спора между страните, и по което едната страна е изпълнила поетите задължение- извършила е уговореното плащане, като доказателство по делото. 2/ В каква форма следва да бъде направен отказ от иска и валидно ли е волеизявление за отказ от иска, ако е направено в подписано от страните споразумение. 3/ Действително ли е извършеното впоследствие оттегляне на отказа, което е извършено във форма, различна от тази, в която е направен отказът. 4/ Допустим ли е отказ от иск, и следва ли да се приеме от съда, след като другата страна вече е изпълнила поетите насрещни задължения.
Настоящият състав намира, че тези въпроси, макар да са разрешени от въззивния съд, не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поради което не обосновават допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. По тях е налице формирана практика на ВКС, която еднозначно приема, че отказът от иск е процесуално действие на ищеца, насочено към съда, който следи служебно за валидността му – отказът да е предприет от ищеца, а когато е от повереник, последният да има изрично пълномощно; волеизявлението да е ясно, категорично и безусловно, както и че ако ищецът оттегли волеизявлението за отказ от иска, преди съдът да се произнесе по него, няма да е налице валидно волеизявление и съдът не може да прекрати делото/ определение № 810 от 17.10.2011 г. по ч.т.д. № 650/2011 г., определение № 823 от 20.11.2011 г. по ч.т.д. № 707/2011 г.; цитираното от въззивния съд определение № 616 от 25.09.2013 г. по ч.гр.д. № 5092/2013 г. и др./. Даденото от въззивния съд разрешение на тези въпроси е в съответствие с посочената практика.
Безпредметно е да се обсъжда валидно ли е волеизявление за отказ от иска, ако е направено в подписано от страните споразумение и в каква форма следва да бъде извършено отеглянето на отказа, след като по делото е безспорно установено, че споразумението не е адресирано до съда; представено е не от ищцата, а от ответниците, които нямат качеството на нейни представители, и последната с нарочно писмено заявление до съда изрично е заявила, че не е изразявала воля да се откаже от иска, т.е. че не е налице валиден отказ.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1583 от 05.07.2017 г. по в.гр.д. № 3252/2016 г. на Софийски апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: