О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 41
[населено място], 26.01.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. № 1508/2016 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение №23 от 22.01.2016г., постановено по в.т. дело №594/2015г. на Варненския апелативен съд, търговско отделение, с което е потвърдено решение № 116 от 16.06.2015г. по т.д. № 276/2013г. на Добричкия окръжен съд.
В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за незаконосъобразност, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, а като основания за допускане на касационното обжалване – чл.280, ал.1, т.1, и т.3 ГПК.
Ответникът по жалбата ЗК „К.” – в ликвидация в писмен отговор на касационната жалба излага съображения за недопускане на обжалваното решение до касационно обжалване. Поддържа, че касаторът не е изложил ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. По първия въпрос не се констатира противоречие с посочената от жалбоподателя съдебната практика на ВКС, както не е обоснован и критерия по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Прави се искане за присъждане на разноски за сумата от 2000лв. адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Добричкият окръжен съд е сезиран с иск по чл.439 ГПК отм. във връзка с чл.124 ГПК от ЗК”К.” в ликвидация за признаване за установено, че не дължи сумата от 31 370 лв. на [фирма], ведно със законната лихва, по изп. дело № 56/2013г., образувано въз основа на изп. лист от 30.05.2001г., като погасено по давност, както на главното, така и на акцесорното вземане. Окръжният съд е уважил иска. За да потвърди този резултат, Варненският апелативен съд също е приел, че дружеството [фирма] се е снабдило с изпълнителен лист от 30.05.2001г., по реда на чл. 237 ГПК отм., срещу длъжника ЗК „К.”, за сумата от 168 000лв, представляваща задължение по запис на заповед, издаден на 28.02.2000г., с посочен падеж по същата 10.08.2000г., ведно със законната лихва, сумата от 3 360лв, сторени разноски. Въз основа на изп.лист е образувано изп. дело № 38/2001г. на СИС при РС Тервел, в което е встъпило дружеството касатор, на което е било цедирано вземането по изпълнителния лист от [фирма]. По изпълнителното дело са извършени изп. действия. С постановление за възлагане на недвижими имоти от 28.11.2003г. на взискателя [фирма] са възложени 6 недвижими имоти, собственост на длъжника, на обща стойност 248 248,12лв. Постановлението за възлагане е влязло в сила на 14.01.2004г. След определение №239/31.05.2005г. по т.д. №206/2005г. ВКС, изп. дело е изпратено на публичния изпълнител при РД АДВ –гр. Варна. Публичният изпълнител е приел, че публичните вземания за 2001 и 2002г. срещу кооперацията са погасени по давност на 25.10.2013г. и е върнал на взискателя изпълнителният лист на 4.06.2013г. Изпълнителното производството е прекратено с разпореждане от 21.01.2015г. Въз основа на изпълнителния лист от 30.05.2001г., СИ – при Районен съд, [населено място] на 07.06.2013г. е образувал изп. дело № 56/2013г. за събиране на остатъка от вземането – сумата от 31 370 лв. След проследяване на изпълнителните действия по изпълнителното дело, въззивният съд е приложил постановките на т.10 на ТР № 2/2015г. по т.дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС. Приел е, че последното изпълнително действие на съдебния изпълнител по изп.дело № 38/2001г. е от 8.02.2005г., когато с постановление от същата дата е прието заключението на съдебно счетоводната експертиза за изчисляване на цялостното задължение на длъжника. На 8.02.2007г. производството по изп. дело е прекратено по право и след тази дата е започнала да тече нова погасителна давност за вземането по записа на заповед, изтекла на 8.02.2010г. Счетено е, че към датата на образуване на изп.д.№ 56/2013г., с разпореждане от 07.06.2013г., по описа на СИС при Районен съд – [населено място], вземането за главницата е било погасено по давност. За правно ирелевантни са приети твърденията на въззивника, че поради висящността на изп.дело пред публичния изпълнител, той е бил възпрепятстван да извършва изпълнителни действия по него, защото изпълнителните действия в производството по събиране на публични вземания не го ползват. Отчетено е също, че изпълнителният лист от 30.05.2001г. е върнат на взискателя на 4.06.2013г., преди погасяване на публичните вземания и преди прекратяване на изп.дело № 13977/2002г по описа на ТД на НАП Варна с разпореждане от 21.01.2015г.
Според чл.280, ал.1 ГПК подлежат на касационно обжалване решенията на въззивните съдилища, в които съдът се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
По Изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК:
Касаторът формулира процесуалноправен въпрос при допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК: Има ли процесуално задължение въззивният съд да разгледа и обсъди всички възражения и въпроси, посочени във въззивната жалба? Поддържа се, че няма изложени съждения, доводи и формирана воля на ВАС по направени от въззивника възражения за значението и последиците от разпореждането на ВКС по чл.11, ал.1 ГПК отм., с което изп. производство по събиране на вземане на граждански взискател е изпратено по компетентност на публичен взискател при АДВ –НАП за продължаване на изп. производство. Според касатора съдът неправилно е приложил чл.330, ал.1, б”д” ГПК отм., съответно чл.433, ал.1, т.8 ГПК и т.10 от ТР №2/2015г. на ОСГТК на ВКС. Поддържа противоречие с решение №57/2.03.2011г. по гр.дело № 1416/2010г. на ВКС, ІІІ г.о.
По така поставения процесуалноправен въпрос настоящият състав на ВКС, ТК приема, че не се констатира твърдяното противоречие с решение №57/2.03.2011г. по гр.дело № 1416/2010г. на ВКС, ІІІ г.о. От мотивите на въззивното решение е видно наличието на обсъждане на събраните по делото доказателствата , доводи и възражения на въззивника – касатор, за което са изложени съображения от въззивния съд. Тези съображения на съда с оглед на крайния изход на спора не се приемат от касатора, но това не означава, че липсва обсъждане от въззивния съд и противоречие с цитираното решение на ВКС постановено по реда на чл.290, ГПК и затова задължително за съдилищата. Така въззивният съд е обсъдил довода на касатора – въззивник за изпращане на изпълнителното дело на АДВ, след определение на ВКС. Въззивникът е поддържал в жалбата, че в качеството си взискател, е бил лишен да упражнява правата си по реда на ГПК, след изпращане на делото на АДВ, определен от съда като правно ирелевантен довод. На този довод въззивният съд е отговорил, че действията на публичния изпълнител за събиране на публичните вземания не ползват дружеството- взискател по изп. лист от 30.05.2001г. и доколкото е прието по изпълнителното дело, че публичните вземания са погасени по давност/ а не поради погасяването им чрез плащане/. Също така е направен извод, че изпълнителният лист на дружеството – кредитор му е върнат, преди погасяване на публичните вземания и преди прекратяване на изпълнителното дело № 13977/2002г. по описа на ТД на НАП Варна. С обсъждането на възраженията на въззивника по правилността на първоинстанционното решение за погасяване на вземането му по изпълнителния лист, въззивният съд е изпълнил задължението си като инстанция по съществото на спора да разгледа и обсъди всички доводи и възражения на страните в рамките на оспорената част на решението, така както го задължава разпоредбата на чл. 269 ГПК. Въззивният съд се произнася служебно по валидността, а по допустимостта – в обжалваната му част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Възприетата от Варненски апелативен съд фактическа обстановка и изводите по приложение на материалния закон не могат да се квалифицират като основания за допускане на касационно обжалване. Доводите на касатора в тази насока са относими към поддържаните основания за неправилност, но е недопустимо да се преценяват в производство по чл. 288 ГПК.
Поддържа се допълнителния критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, мотивиран с липсата на съдебна практика по въпросите 1. Кои факти съобразява съдът за нуждите на гражданското производство, при установяване на момента на настъпване на погасяване на публични задължения и прекратяване на изпълнението по ДОПК в случаите на чл.171, ал.2 ДОПК – законовата разпоредба или постановлението на публичния изпълнител? Какъв характер има постановлението на публичния изпълнител в случаите на чл.171, ал.2 ДОПК конститутивен или декларативен?
Въпросите не обосновават общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК и т.1 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС. Решаващият извод на въззивния съд за погасяване на вземането на ответното дружество по давност, е обоснован с доказателствата по делото за извършените изпълнителни действия по образуваното въз основа на изп. лист от 30.05.2001г. на СИС при РС – [населено място], разпоредбата на чл. 116, б”в” ЗЗД и задължителните за съдилищата постановки на ТР №2/20125г. на ОСГТК на ВКС / т.10/- кои действия на съдебния изпълнител прекъсват давността и от кой момент започва да тече нова давност, когато изпълнителното производство се прекратява по право, поради това, че взискателят не поиска извършването на нови изпълнителни действия. Изложените от съда мотиви за датата на погасяване на публичните взимания и датата на прекратяване на изп. дело на ТД при НАП, Варна са във връзка с повторно образуваното изп. дело на основание изп. лист от 30.05.2001г., след връщането му на касатора от публичния изпълнител. Предмет на предявения установителен иск е вземането на ответното дружество по изп. лист от 30.05.2001г., а не публичните вземания на държавата към ищеца, за които са приложими разпоредбите на ЗЗД и ГПК, а не на ДОПК. Следователно, след като изводите на въззивния съд за погасяване на вземането на ответника по давност, не са обосновани с разпоредбата на чл.171, ал.1 и ал.2 ДОПК, формулираните въпроси нямат значение на обуславящи изхода на спора. Независимо от това материално правните разпоредби на чл.171, ал.1 и ал.2 и чл.173 ДОПК не са неясни, непълни и противоречиви, по приложението им има съдебна практика, което не обосновава допълнителния селективен критерий, съгласно дадените в т.4 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС разяснения по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
В заключение, липсват предпоставките на закона за касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, ал.1 и т.3 ГПК.
С оглед на изхода от касационното обжалване на ответната коорперация ще следва да бъдат присъдени документираните разноски в договор за правна защита и съдействие от 16.06.2016г. в размер на 2000лв.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №23/22.01.2016г., постановено по в.т.дело № 594/2015 г. на Варненския апелативен съд, търговско отделение.
ОСЪЖДА [фирма] ЕИК[ЕИК], [населено място] да заплати на ЗК „К.” в ликвидация разноски 2000 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: