7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 412
София, 25.07.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на тринадесети февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ……………………………………………, като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 2160 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано e по касационната жалба с вх. № 3712 от 10.V.2018 г. на В. С. З. от [населено място], обл. Кюстендил, подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от САК против въззивното решение № 48 на Кюстендилския ОС, ГК, от 15 март 2018 г., постановено по гр. дело № 565/2017 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционно решение № 509/9.VІІІ.2017 г. на РС-Кюстендил по гр. дело № 74/2015 г. С последното – като неоснователни – са били отхвърлени предявените от настоящия касатор срещу „Райфайзенбанк България” ЕАД-София обективно кумулативно съединени искове, както следва:
1./ С правно основание по чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл.чл. 146, 143 и 147 ЗЗП, чиито предмет е било признаването за установено по отношение на ответната кредитна институция, че клаузи от сключения помежду им на 29.01.2008 г. договор за банков кредит са нищожни, като противоречащи на добрите нрави и на закона, като сключени при злоупотреба с влияние от страна на банката и представляващи неравноправни такива, а именно:
~ „Чл. 3.3. При промяна на пазарните условия Банката може едностранно да променя лихвата в частта СБР (дефиниция по-горе)”;
~ „чл.3.10. При забава в плащането на дължими, съгласно настоящия договор суми, Кредитополучателят дължи на банката наказателна лихва за забава в размер на договорената лихва, увеличена с 8 (осем) пункта надбавка годишно върху неизплатената част от главницата (в това число и непадежиралите вноски) за времето на забавата до окончателното погасяване на забавените вноски (наказателна лихва).”;
~ „Чл. 9.2. Банката има право да начислява наказателна лихва в случай, че кредитополучателят просрочи плащане на която и да било вноска или част от вноска по настоящия договор, върху цялата усвоена и непогасена главница, без да обявява предсрочна изискуемост по реда на чл. 9.3 по-долу.”;
~ „Чл. 10.1 При неплащане от страна на кредитополучателя изцяло или частично на което и да е парично задължение по договора в продължение на 150 дни от падежа на това задължение, считано от 151-вия ден Кредитът /непогасената главница, ведно с дължими такси, разноски, лихви и наказателна лихва/ става автоматично предсрочно изискуем.”;
~ „Чл. 10.2 В случаите на предходната разпоредба банката има право да пристъпи към събиране на всички дължими уми по предвидения в закона ред, без да е длъжна да спазва поредност на способите и/или имуществото, срещу което насочва изпълнение и без да уведомява за това кредитополучателя.”;
~ „Чл. 11.6 Всички уведомления и изявления във връзка с този договор следва да бъдат направени в писмена форма и ще се считат получени, ако по факс, чрез лично доставяне или чрез изпращане по пощата или куриерска фирма с обратна разписка или телеграма, достигнат до адресите на страните, посочени по-долу.”;
2./ Искове с правно основание по чл. 124, ал. 1 ГПК-във вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл.чл. 146, 143 и 147 ЗЗП, чиито предмет е било признаването за установено, че сключените между страните по договора за банков кредит от 29.01.2008 г. анекси от датите 11.ІІ.2008 г., 7.VІІ.2009 г., 24.ІХ.2010 г. и 16.ХІІ.2011 г. са нищожни: като противоречащи на добрите нрави и на закона, като сключени при злоупотреба с влияние от страна на банката, а под условието на евентуалност – искове с правно основание по чл. 27 ЗЗД за унищожаване на горепосочените четири анекса, като сключени от ищеца З. в резултат на оказана от страна на служители на банката принуда и натиск, както и
3./ Частичен иск с правно основание по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за осъждането на „Райфайзенбанк България” ЕАД-София да заплати на ищеца сумата от 11 602.10 лв., представляваща част от подлежаща на връщане сума, цялата в размер на 29 000 лв., като дадена без основание, а под условието на евентуалност – на отпаднало основание, получена неоснователно от кредитната институция като разлика от лихвите в предварително договорените анюитетни вноски и реално заплатените по договора неоснователно завишени такива в периода от 25.ІІ.2008 г. до 5.VІІІ.2013 г., включително поради завишен размер на редовната лихва, поради олихвяване с редовна лихва на незаконосъобразно завишен размер на остатъчна неиздължена главница и поради начисляване на наказателна лихва за просрочени вноски върху цялата остатъчна главница, влючително и върху непадежирали вноски, ведно със законната лихва върху сумата от датата на предявяване на иска – 13.VІ.2014 г. и до окончателното й изплащане.
В останалата част на обжалваното въззивно решение е било оставено без уважение искането на въззивника /ищеца/ за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз за извършване тълкуване на Директива 2005/29/ЕО/ на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 г относно нелоялните търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
Оплакванията на касатора З. са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Кюстендилския ОС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира касирането му изцяло и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който
В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата подателят й обосновава приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие на всички предпоставки по т.т. 1-3 и на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното въззивно решение Кюстендилският ОС се е произнесъл по следните шест правни въпроса:
1./ „Какъв е характера на преюдициалните заключения на Съда на Европейския съюз и необходимо ли е да е налице идентитет между фактите, които в главното производство са станали причина да се отправи преюдициално запитване и обстоятелствата по повдигнатия спор пред националния съд, пред който страна по делото се позовава на преюдициалното заключение, с което се тълкува европейски нормативен акт по повод на отправеното преюдициално запитване?”;
2./ „ Качеството на „търговец” на банкова институция и контролът върху него, включително международен, обосновава ли а приори равнопоставеност на всички уговорки, в сключваните от него договори с потребители?”;
3./ „Възможно ли е потребителят, като се позовава на неравноправност на договорни уговорки, да влияе върху цената, на която продавачът продава стоката си – в случая цената, на която частноправен субект /банка/ предоставя заем?”;
4./ „Ако са налице неравноправни и поради това – нищожни, договорки в потребителски договор, дали потребителят следва да образува производство по чл. 300 от ТЗ, след като законът императивно е предвидил, че неравновесието следва да бъде отстранено чрез външната намеса на съда и след като правото на ЕС е уредило система за засилена защита на потребителите, с която се въвежда изискване всяка държава членка да гарантира, че неравноправните клаузи няма да са обвързващи за потребителите?”;
5./ „След като потребителят се позовава на неравноправност на договорни клаузи, въведени в потребителския договор от търговец, който е по-силната страна в търговския оборот, както в нивото си на информираност, така и в преддоговорните си възможности, следва ли /първият – бел. на ВКС/ да поеме всяка икономическа тежест и да търси извънсъдебна защита чрез рефинансиране на кредита посредством сключване на договор за заем с друга банка при желаните от него условия?”;
6./ „За да бъде квалифицирана една клауза като „неравноправна”, от значение ли е дали и в кой момент търговецът се е възползвал от нея и е приложил нейното действие?”
Последният въпрос бил от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, докато първият обосновавал наличието на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2-ро ГПК за допустимост на касационния контрол, а останалите 4 били решени в противоречие с практиката на ВКС.
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответната по касация „Райфайзенбанк България” ЕАД-София писмено е възразила чрез своя процесуален представител по пълномощие от АК-Благоевград както по допустимостта на касационната жалба /предвид обстоятелството, че при законоустановен минимум от 20 000 лв., искът на касатора З. бил с цена 11 602.10 лв./, така и по основателността на оплакванията му за неправилност на атакуваното въззивно решение на Кюстендилския ОС, претендирайки за потвърждаването му.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Кюстендилския ОС, а също и срещу акт по съществото на спор, въведен с установителни искове по чл.чл. 143-147 ЗЗП, които са били с обуславящо значение за осъдителния иск с цена под 20 000 лв., настоящата касационна жалба на В. С. З. от [населено място], ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
За да потвърди решението на първостепенния съд, с което горните обективно съединени искове срещу ответната „Райфайзенбанк (България)” АД-София са били отхвърлени изцяло, въззивната инстанция е счела, че „доводите, основаващи се на решения на Съда на Европейския съюз и всички останали доводи в жалбата са неоснователни”, понеже:
1./ Една от страните по спора била банка, т.е. такъв правен субект, чиято дейност подлежи на „сериозен административен контрол, вкл. и международен”;
2./ ищецът не би могъл да влияе върху цената, на която „продавачът продава стоката си” – в случая цената, на която частноправния субект /банка/ предоставя заем;
3./ Ищецът не се е възползвал от „правилния път на защита”- предвид установената в чл. 300 ТЗ възможност за допълване на договора от съда при непостигане на съгласие относно това;
4./ Ищецът би могъл да сключи договор за заем с друга банка при желаните от него условия.
При тези данни по делото в процесния случай по необходимост се налага извод, че е налице приложно поле на касационното обжалване в хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2-ро ГПК по първия от релевираните в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК шест правни въпроса: предвид съществуващо противоречие между атакуваното въззивно решение на ОС-Кюстендил и изобилната практика на Съда на Европейския съюз в Люксембург досежно неравноправните клаузи в потребителски договори по приложението на Директива 93/13/ЕИО, като напр.: решения от 14 юни 2012 г. Banco Espanol de Credito, (C-618/10, EU:С:2012:349), т. 44; от 14 март 2013 г. Aziz (C-415/11, EU:C:2013:164), т.т. 68, 69, 71 и 74; от 21 март 2013 г., RWE Vetrieb, C-92/11, EU:C:2013:180, т. 42; от 30 май 2013 г., Asbeek Brusse и de Man Garabito C-488/11, EU:C:2013:341, т.т. 40, 41 и 44; както и от 21 декември 2016 г., Biuro podrozy „Partner”, C-119/15, EU:C:2016:987, т. 28. Тази константна практика на Съда на ЕС приема, че Директива 93/13 се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо търговеца от гледна точка както на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност. С оглед на това положение /на по-слаба страна/ чл. 3, § 1 от същата Директива забранява клаузите от Общите договорни условия, които – въпреки изискването за добросъвестност – създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора между страните, налагаща националният съд да провери ex officio дали разглежданите от него договорни клаузи трябва да се квалифицират като неравноправни, като по принцип вземе предвид – съгласно чл. 4, § 1 от Директивата – „всички обстоятелства по конкретния случай”.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 48 на Кюстендилския окръжен съд, ГК, от 15.ІІІ.2018 г., постановено по гр. дело № 565/2017 г.
У К А З В А на касатора В. С. З. от [населено място], област Кюстендил – чрез неговия процесуален представител по пълномощие от САК с личен номер [ЕГН], че следва В ЕДНОСЕМИЧЕН СРОК от получаване на съобщението за това да представи в канцеларията на ТК на ВКС по делото документ (банково бордеро) за внесена по сметката на този съд допълнителна държавна такса в размер на 282.07 лв. /двеста осемдесет и два лева и седем стотинки/, тъй като в противен случай настоящето касационно производство ще бъде прекратено.
След надлежното внасяне на тази допълнителна д.т., чиито размер е определен в съответствие с правилото на чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, делото да се докладва на Председателя на Първо отделение от ТК на ВКС за насрочването му в открито съдебно заседание с призоваване на страните.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по т. д. № 2160 по описа за 2018 г.