О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 414
София, 31.05.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети март, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Председател: ЕМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 5113 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК вр. с пар. 74 ПЗР към ЗИДГПК, обн. ДВ, бр. 86 от 27. 10. 2017г.. Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 1610 от 07. 07. 2017г. по в. гр. дело № 4057/2016г. на САС, ГК, 10 състав, с което е отменено първоинстанционното решение № 3849 от 03. 06. 2015г. по гр. д. № 16939/2011г. на СГС, поправено с решение по чл. 247 ГПК № 5881/12.07.2016г., и вместо това е постановено ново решение, с което ответникът по главния иск с правно основание чл. 54 ЗЗД – Е. С. Д. е осъден да заплати на ищеца [фирма] сумата 120 720. 05 лв., ведно със законната лихва от 09. 12. 2011г. до окончателното изплащане, и с което ответникът по обратния иск с правно основание чл. 223, ал. 1 КЗ /отм./ – касаторът [фирма] е осъден да заплати на ищеца по този иск – Е. С. Д. сумата 120 720. 05 лв., ведно със законната лихва от 09. 12. 2011г. до окончателното изплащане, при условие че бъде изпълнено решението по главния иск. С въззивното решение е реализирана отговорността на ответниците по главния и обратния искове за съдебни разноски, като Е. С. Д. е осъден да заплати на [фирма] сумата 12 036. 80 лв. – деловодни разноски за двете съдебни инстанции, а [фирма] е осъден да заплати на адв. Р. Д., процесуален представител на Е. С. Д., сумата 3 944. 40 лв. – адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА, и по сметка на САС – сумата 5 128. 80 лв., съставляваща съдебни разноски в хипотезата на чл. 78, ал. 6 ГПК.
Касаторът [фирма] релевира, че решението на САС е постановено при нарушения на материалния и процесуалния закони и е необосновано – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа, че работодателят не може да се суброгира в правата на увредения от трудовата злополука, когато деликвентът не е негов работник или служител, както е в случая; че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от увредения моторист, който е бил без поставена каска; че обезщетението за неимуществени вреди, платено от работодателя на наследника на увредения от трудовата злополука, не съответства на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, и че съгласно чл. 223, ал. 2 и ал. 4 КЗ /отм./ застрахователят по застраховка „гражданска отговорност“ на деликвента не отговаря за лихвите за забава, ако не е уведомен съгласно чл. 224, ал. 1 КЗ /отм./, и въобще не отговаря за разноски в изпълнителен процес, извършени от трета страна. Според касатора въззивният съд в нарушение на материалния закон и кредитирайки събраните доказателства превратно, без съобразяване с правилата за носената доказателствена тежест в исковия процес, е извел решаващите си правни изводи по горепосочените спорни въпроси, при което е постановил неправилно решение. Претендира съдебно – деловодните разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Жалбоподателят [фирма] въвежда основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси: 1. Допустима ли е суброгация на платил работодател по чл. 200 КТ в правата на увредено лице по чл. 226 КЗ?; 2. Правилно ли е приложена разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД при постановяване на въззивното решение?; 3. Нарушен ли е принципът на справедливостта по чл. 52 ЗЗД при определяне на процесното обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука и съобразени ли са в достатъчна степен, въведените с ППВС № 4/1968г. критерии?; 4. Допуснато ли е нарушение на чл. 223, ал. 4 КЗ/отм./ с уважаването на обратния иск в частта за изплатени разноски в изпълнителното производство? и 5. Допуснато ли е нарушение на чл. 223, ал. 2 КЗ с уважаването на обратния иск в частта за лихвата за забава от датата на деликта, при положение че застрахованият деликвент не е изпълнил задължението си да уведоми застрахователя по застраховка „гражданска отговорност“ за настъпилото застрахователно събитие по реда на чл. 224, ал. 1 КЗ /отм./?. По всички въпроси твърди разрешаването им от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, обективирана в ППВС № 4/1968г.; ППВС № 17/1963г.; решение по гр. д. № 4043/2013г. на Първо т.о. по чл. 290 ГПК; решение по гр. д. № 733/2012г. на Четвърто г.о. по чл. 290 ГПК и решение по т.д. № 551/2009г. на Второ т.о. по чл. 290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба – [фирма] подава отговор, в който поддържа становище за нейната неоснователност. Претендира съдебни разноски в настоящото касационно производство.
Ответникът по касационната жалба – Е. С. Д. подава отговор, в който оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване само по първия и по последния въпроси. По отношение на останалите въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба счита, че са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол, обуславящи по същество и основателност на касационната жалба и неправилност на въззивното решение. Претендира адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция на основание чл. 38, ал. 2 ЗА.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба на ответника по обратния иск е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по спор с цена на иска над 20 000 лв.. Същата е процесуално допустима.
Предявените искове са с правни основания чл. 54 ЗЗД /главен/ за реализиране на регресното право на работодателя [фирма], платил обезщетение по чл. 200 КТ за неимуществени вреди, причинени на сина на загиналия при трудова злополука, настъпила на 12. 07. 2008г., работник Д. М., спрямо причинителя на непозволеното увреждане – Е. С. Д., и чл. 229 вр. чл. 223, ал. 1 КЗ /отм./ за заплащане от застрахователя по застраховка „гражданска отговорност“ на деликвента – [фирма] на застрахования деликвент на договореното застрахователно обезщетение при настъпилото застрахователно събитие, съставляващо същевременно и трудова злополука. Паричното вземане по главния и обратния искове е формирано като сбор от платеното от работодателя обезщетение по чл. 200 КТ, законната лихва за забава върху него от датата на непозволеното увреждане и таксите и разноските в изпълнителното производство по принудително реализиране на правото по чл. 200 КТ.
Въззивният съд е приел за установено от доказателствата по делото, че на 12. 07. 2008г. е настъпило ПТП между деликвента Е. С. Д., управлявал лек автомобил, застрахован по застраховка „гражданска отговорност“ при касатора [фирма], и мотоциклетиста Д. К. М., намиращ се в трудово правоотношение с „О. Е., вследствие на което мотористът е починал, като с влязла в сила присъда по нохд № 2746/2008г. на СГС са доказани авторството, противоправността и виновността на деянието на деликвента Е. Д., съставляващо престъпление по 343, ал. 1, б. „в“ НК, които факти са задължителни за гражданския съд съгласно чл. 300 ГПК. Съобразил е влязлото в сила решение по гр. д. № 6154/2009г. на СГС, с което работодателят на починалия мотоциклетист – [фирма] е осъден да заплати на сина на починалия, на основание чл. 200 КТ, доколкото ПТП е признато за трудова злополука по надлежния ред, обезщетение за неимуществени вреди в размер на 80 000 лв., ведно със законната лихва от 12. 07. 2008г., както и че в това производство не са участвали като страна /главна или подпомагаща/ нито деликвента, нито застрахователя му по застраховка „гражданска отговорност“, при което последните не са обвързани от силата на пресъдено нещо на горепосоченото решение. САС е намерил за установено, че по издадения изпълнителен лист въз основа на влязлото в сила решение по гр. д. № 6154/2009г. на СГС е образуван изпълнителен процес, в рамките на който работодателят [фирма] е заплатил на сина на починалия работник главница от 80 000лв., ведно със законната лихва от датата на непозволеното увреждане /трудова злополука/ в размер на 31 492. 29 лв. и такси и разноски по принудителното изпълнение в размер на 6 601.76лв. – пропорционална такса по ТТР по ЗЧСИ, 2 500лв. – адвокатски хонорар и 126лв. – разноски по изпълнението, които е заключил, че следва да бъдат репарирани от деликвента на работодателя в пълния им обем по предявения в настоящото исково производство главен иск и в реализация на регресното право на работодателя по чл. 54 ЗЗД.
По възражението за съпричиняване на ответника по главния иск с правно основание чл. 54 ЗЗД въззивният съд е намерил, че то е допустимо, но неоснователно доколкото е безспорно установено от писмените доказателства и заключението на автотехническата експертиза, че единствената причина за настъпване на процесното ПТП и смъртта на участвалия в него мотоциклетист е неправилната маневра на деликвента /водач на лекия автомобил/ „завой наляво“, при която е навлязъл в насрещната лента за движение, удряйки правомерно движещия се мотоциклет с разрешена скорост от 50км./ч., като за мотоциклетиста ударът е бил непредотвратим. Установените факти за това, че пострадалият е управлявал мотоциклета без свидетелство за управление и след употреба на алкохол – 0.8 промила, са счетени за несъпричиняващи процесното ПТП, а възражението за неизползвана предпазна каска от мотоциклетиста – за недоказано от носещия тежестта за доказване на факта на съпричиняване деликвент, тъй като изводът на експерта от медицинската експертиза, че при поставена предпазна каска черепно – мозъчната травма е щяла да бъде по – лека по вид и тежест с възможност да бъде преодоляна след проведено специализирано лечение, е вероятностен /хипотетичен/, а не категоричен.
По предявения обратен иск въззивният съд е намерил, че по силата на действително застрахователно правоотношение между страните по застраховка „гражданска отговорност“, застрахователят – ответник дължи на застрахования – ищец всичко, за което е осъден последният по регресното правоотношение – предмет на главния иск: главница, лихви за забава и такси и разноски в изпълнителния процес по принудително реализиране на субективното право по чл. 200 КТ.
По първите три и по петия формулирани от касатора въпроси, дори да се приеме, че удовлетворяват общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, не са осъществени сочените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Първият въпрос за допустимостта на суброгация на работодател по чл. 200 КТ в правата на увредено лице по чл. 226 КЗ /отм./ въобще не е предмет на предявените в настоящото производство искове, които са с правни основания чл. 54 ЗЗД и чл. 229 КЗ /отм./, поради което не може да има обуславящо значение спрямо решаващите правни изводи в атакуваното въззивно решение. Ако вложеният от касатора смисъл в така зададения първи въпрос е бил за наличието на суброгационно право по чл. 54 ЗЗД в полза на работодателя при трудова злополука, причинена от деликвент, който не е негов работник или служител, в какъвто смисъл са били направените възражения от ответника – деликвент и неговия застраховател – третото лице – помагач по главния иск, спрямо него е формирана безпротиворечива задължителна практика на ВКС по чл. 290 ГПК, обективирана в решение № 395 от 10. 10. 2012г. по гр. д. № 1538/2011г. на Четвърто г.о., решение № 321/26. 04. 2010г. по гр. д. № 4161/2008г. на Четвърто г.о. и др., с който въззивният съд се е съобразил. Според последната отговорността на работодателя по чл. 200 КТ е гаранционно – обезпечителна и когато трудовата злополука е причинена от трето за трудовото правоотношение физическо лице, има функцията да репарира вредите от трудовата злополука, причинена от чуждо за трудовия договор виновно поведение, в която хипотеза платилият обезщетението по чл. 200 КТ работодател има субективно регресно право по чл. 54 ЗЗД, което има същата цел като регресното право по чл. 202 КТ – отговорността за вредите от трудовата злополука да бъде понесена от този, който ги е причинил виновно / основен принцип в правото/. По отношение на въпросите за съпричиняване на вредоносния резултат по чл. 51, ал. 2 ЗЗД и за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД също е формирана многобройна и безпротиворечива задължителна практика на ВКС по чл. 290 ГПК, вкл. посочената от касатора, с която въззивното решение е изцяло съобразено, според която тежестта за установяване на факта на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД носи черпещия изгодни правни последици от осъществяването му деликвент, неучаствал в производството по чл. 200 КТ, а по настоящото дело този факт не е установен чрез пълно и главно доказване, при което обезщетението за неимуществени вреди не подлежи на намаляване, а се определя според разясненията в ППВС № 4/1968г. след преценка на конкретни за случая, обективно настъпили обстоятелства като характера и начина на извършване на увреждането, интензивността на болките и страданията, възрастта на пострадалия, общественото му положение, отношенията между пострадалия и търсещия обезвреда и др.. Петият въпрос, относим към обратния иск, доколкото решаващият съд е приел за изпълнено задължението на застрахования по застраховка „гражданска отговорност“ за уведомяване на застрахователя за настъпилото застрахователно събитие по реда на чл. 224, ал. 1 КЗ /отм./, с неоспореното уведомление вх. № 9890 от 15. 07. 2008г. /стр. 92 от първоинстанционното дело/, е разрешен съобразно приложимата материалноправна норма – чл. 223, ал. 2, изр. 2 КЗ /отм./ и безпротиворечивата съдебна практика, вкл. задължителната практика на ВКС по чл. 290 ГПК /решение № 212 от 16. 01. 2015г- по гр. д. № 4043/2013г. на Първо т.о. и др./.
Наличието на съвременна задължителна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първите три и по петия въпроси изключва релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – значимост на разрешаването на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Четвъртият въпрос за дължимостта на разноските по принудителното изпълнение на решение по иск по чл. 200 КТ при отговорността на застрахователя по застраховка „гражданска отговорност“ по чл. 229 вр. чл. 223, ал. 1 КЗ /отм./, когато застрахователното събитие съставлява трудова злополука е обуславящ за изхода на конкретния правен спор, т.е. удовлетворява общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Като е приел, че тези разноски в изпълнителния процес, сторени от наследника по закон на пострадалия при трудовата злополука, са част от дължимото застрахователно обезщетение от застрахователя по процесната застраховка в хипотезата на чл. 229 вр. чл. 223, ал. 4 КЗ /отм./, въззивният съд е постановил своето решение в противоречие с даденото разрешение в решение № 77 от 26. 05. 2016г. по т.д. № 918/2015г. на Първо т.о.; решение № 212 от 16. 01. 2015г- по гр. д. № 4043/2013г. на Първо т.о. и др., постановени по реда на чл. 290 ГПК. Според последното възмездяването на разходите на застрахования по удовлетворяването на увредените лица е ограничено законодателно, от една страна, до присъдените съдебни разноски съгласно чл. 267, ал. 4 КЗ /отм./ и от друга страна, от изискването разноските да са направени в производството за установяване на „гражданската отговорност“ на застрахования, в което застрахователят е бил привлечен съгласно чл. 223, ал. 4 КЗ /отм./. От това следва, че в застрахователното обезщетение по чл. 229 КЗ /отм./ не се включват заплатените от застрахования разноски по изпълнителните дела, образувани от увредените лица срещу застрахования деликвент или срещу субекта на гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 200 КТ. Следователно по отношение на четвъртия формулиран от касатора въпрос са налице общото и допълнително основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта му по обратния иск и досежно присъдените по него такси и разноски в принудителното изпълнение на решението по чл. 200 КТ.
На основание изложеното следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното въззивно решение в частта му по обратния иск досежно присъдените такси и разноски в принудителното изпълнение по четвъртия поставен правен въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В останалата част не следва да бъде допускано касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
С оглед изхода на делото по касационната жалба срещу въззивното решение по главния иск с правно основание чл. 54 ЗЗД, касаторът следва да бъде осъден да заплати на [фирма], на основание чл. 78, ал. 1 вр. ал. 10 ГПК, сумата 2 930 лв., съставляваща хонорар за един адвокат пред касационната инстанция.
По частните жалби на Е. С. Д. от 09. 10. 2017г. с правно основание чл. 274, ал. 2 ГПК, съдът ще се произнесе с решението си по чл. 290 ГПК, доколкото те имат за предмет съдебните разноски по обратния иск.
На основание изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1610 от 07. 07. 2017г. по в. гр. дело № 4057/2016г. на САС, ГК, 10 състав, в частта му досежно обратния иск с правно основание чл. 229 вр. с чл. 223, ал. 1 вр. ал. 4 КЗ /отм./, с която [фирма] е осъдено да заплати на Е. С. Д. такси и разноски по принудително изпълнение в размер на 6 601.76лв. – пропорционална такса по ТТР по ЗЧСИ, 2 500лв. – адвокатски хонорар и 126лв. – разноски по изпълнението.
УКАЗВА на жалбоподателя в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 184. 56 лв.. При неизпълнение в срок касационната жалба в частта й, допусната до касационен контрол, ще бъде върната.
След представяне на доказателства за внесена държавна такса касационната жалба да се докладва за насрочване.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1610 от 07. 07. 2017г. по в. гр. дело № 4057/2016г. на САС, ГК, 10 състав, в останалата му част.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК:[ЕИК], да заплати на [фирма], ЕИК:[ЕИК], сумата 2 930 лв., съставляваща хонорар за един адвокат пред касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: