Р Е Ш Е Н И Е
№ 415
София, 21 октомври 2008 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на четиринадесети октомври 2008 г. в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ:БОРИСЛАВ АНГЕЛОВ ЧЛЕНОВЕ:КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ
ПАВЛИНА ПАНОВА
при секретаря ………..Л. ГАВРИЛОВА……………………… и в присъствието на прокурора от ВКП ………А. ГЕБРЕВ…………….., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 320/2008 г. , за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по жалба на подсъдимите П. А. Д., Х. Н. Д., Й. Б. А. и Д. С. С. срещу въззивна присъда № 45, постановена на 31.03.2008 г. от Софийския военноапелативен съд по ВНОХД № 25/2008 г., с което е била отменена първоинстанционната оправдателна присъда №26 от 07.11.2007 г. по НОХД № 26/2007 г. по описа на Плевенски военен съд и подсъдимите са били признати за виновни в това, че в съучастия като съизвършители на неустановена дата и място са придобили и на 10.12.2004 г. в землището на с. Д. дял, Габровска обл. са държали взривове – около 200 грама тротил, без да имат за това надлежно разрешение, поради което на основание чл. 339 ал.1 алт. 1 и 2 вр. чл. 20 ал.2 от НК и чл. 54 от НК им е било наложено наказание лишаване от свобода за срок от по една година на всеки от тях, което е било отложено на осн. чл. 66 ал.1 от НК за срок от три години за всеки подсъдим.
Касационните жалби релевират касационен довод по чл. 348 ал.1 т.1 от НПК – нарушение на материалния закон, предвид осъждането на подсъдимите при липса на доказателства за тяхното авторство, тъй като обвинението почива изцяло на негодни или косвени доказателства. Съдържа се и довод за наличие на касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК , предвид допуснатото нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в недопускане до разпит на свидетел на лице, което би могло да установи дали подс. Д. е правил самопризнания или не. Прави се искане за отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане за отстраняване на допуснатите нарушения на закона.
Пред касационната инстанция защитата на подсъдимите Д. , А. и С. поддържа жалбите им по изложените съображения и направеното с тях искане за отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд.
Подс. Д. , който не се представлява от адвокат-защитник, поддържа доводите на съпроцесниците си и исканията на техния защитник.
Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за основателност на жалбата, тъй като въззивният съд е допуснал съществени процесуални нарушения, като не е извършил анализ на косвените доказателства, на които почива обвинението , нито ги е съпоставил с огледния протокол.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното:
Жалбите на подсъдимите са частично основателни.
1. По отношение на твърдените в тях нарушения на материалния закон:
Касационната инстанция не намира да е допуснато нарушение на материалноправните разпоредби в смисъла, сочен от защитата. Приетите фактически обстоятелства от въззивната инстанция, която е последната инстанция по установяване на фактите, правилно са били подведени под нормата на чл. 339 ал.1 вр. чл. 20 ал.2 от НК.становени чрез съответните доказателствени способи са били всички елементи от обективната и субективна страна на това деяние и правилно са били квалифицирани като престъпление по този законов текст, осъществено от четиримата подсъдимо в съучастие помежду им. Несъгласието на подсъдимите с установените обстоятелства не сочи на неправилно приложение на материалния закон, след като доказателствените средства, приети за достоверни от предходната инстанция, са установили факти, които не биха могли повече за бъдат оспорени от страните пред касационната инстанция. В отговор на довода на защитата за това, че присъдата на въззивния съд почива само на косвени доказателства, следва да се посочи, че тези доказателства не се изключват нито от теорията, нито от практиката като годни да обосновават обвинението. По делото и първата инстанция не е отричала, че са налице годни косвени доказателства, но същата ги е отчела като недостатъчни да обосноват обвинението по несъмнен и категоричен начин с оглед постановяване на осъдителна присъда. Това обаче не лишава въззивния съд от задължението да извърши проверка на доказателствения процес и в случай, че достигне до друг правен извод, да постанови обратен по съдържание съдебен акт – в случая въззивна присъда, с която е признал подсъдимите за виновни. При така установените фактически обстоятелства в хода на първоинстанционното и въззивно съдебно следствие ВКС не намира, че са налице основания да се приеме, че деянието, вменено във вина на подсъдимите Д. , Д. , А. и С. , не е престъпно и не съставлява престъпление, поради което те да бъдат оправдани. Гласните доказателствени средства – показания на свидетелите В, Х. Х. в, Д. П. , К. Н. , Н. Д. безпротиворечиво установяват, че при извършената полицейска операция по задържането на подсъдимите непосредствено след чутия тътен са ги заварили в близост до рова, облечени в работни маскировъчни дрехи, пренасящи инструменти и машини от рова към спрения на около 10-15 метра джип. От показанията на всички тях е установено , че джипът е бил с вдигнат капак и изваден акумулатор, който се е намирал в пространството между автомобила и рова. Св. Д. /л. 49 гръб от първоинстанционното следствие/ е категоричен, че при пристигането му с колегите полицаи на мястото на задържането е констатирал, че „до отвора имаше неприятна миризма като от взрив”, а св. Т/л. 46/ е заявил, че при отиването до групата от четирима мъже „имаше изпарения от взривовете”. Доводът на защитника, почиващ върху обясненията на четиримата подсъдими – че разхождайки се из гората случайно попаднали на рова и отишли до него да го разгледат, без да са имали и употребявали взрив, е напълно необоснован и правилно е бил оставен без уважение от въззивния съд.частващият в групата по задържането и ръководител на същата св. Т е категоричен в показанията си , че след чуването на взрива е локализирал групата около единия от рововете, че в началото не е имал добра видимост, за да уточни точния брой на лицата, но след като я наблюдавал в продължение на около 15 минути, констатирал, че се състои от четири човека. Нещо повече, свидетелят е наблюдавал, че след произвеждането на взрива „групата се занимаваше с изваждане на скални късове от самия изкоп”. Показанията на св. Т в тази им част по отношение на обстоятелството, че никой от подсъдимите не се е намирал случайно до изкопа в момента на задържането, правилно е било интерпретирано от въззивният съд съвкупно с показанията на свидетелите Н/л.47 гръб/ и П. / л. 48/, осигуряващи наблюдение на подстъпите към мястото със изкопа, съгласно които докато те са били на пост в продължение на няколко часа, никой нито е влизал, нито излизал от гората. Последният свидетел /полицейски служител/ е категоричен, че е чул тътен –звук, който излиза изпод земята, като от взрив, който около 15,20 часа дошъл откъм мястото „където се извършваха разкопките”. Като е анализирал тези гласни доказателствени източници и е обосновал тяхната достоверност въззивният съд аргументирано е игнорирал обясненията на подсъдимите, като ги е приел за тяхна защитна версия, непотвърждаваща се от никое доказателство по делото. Показанията на цитираните свидетели, както и тези на св. П ръководител на ведомството, в което е работил подс. Д. , извикан след задържането на неговия служител, обосновано са били интерпретирани в полза на обвинителната теза за авторството именно на подсъдимите в извършването на престъплението по чл. 339 ал.1 алт.2 вр. чл. 20 ал.2 от НК. По отношение на св. К въззивният съд е взел отношение към достоверността на показанията му / с.7 от мотивите/ и правилно е оставен довода на защитата за изключването им доказателствената съвкупност без уважение. Този свидетел е в достатъчна степен незаинтересован от изхода на делото, дори житейски е далеч по-оправдано да се стреми да свидетелства в полза на свой подчинен, отколкото да твърди обстоятелства, които биха го уличили в престъпление. За верността на твърдените от него обстоятелства са събрани и други доказателства – показанията на полицейските служители участвали в задържането, както и заключенията на експертизите, поради което законосъобразно Софийският военноапелативен съд е ценил именно показанията на този свидетел, дадени в хода на въззивното съдебно следствие.
Аргументирано въззивният съд е приел, че е налице една единна верига от косвени доказателства, водещи до единствен възможен и необорим извод относно авторството на престъплението в лицето на четиримата подсъдими, което субсумирано с оглед предмета на доказване по делото по чл. 102 от НПК означава, че и четиримата на инкриминираната дата – 10.12.2004 г. , и място – землището на село Д. дял, обл. Габровска, са държали взривно вещество – около 200 грама тротил. В настоящия процес липсва пряко доказателство за факта на самото държане на взривното вещество, доколкото то не е видяно във фактическата власт на никой от подсъдимите в момента на тяхното задържане. В същото време са налице достатъчно на брой еднопосочни и несъмнени достоверни доказателства, че няколко минути преди полицейското задържане взривното вещество се е намирало във фактическата власт на четиримата подсъдими. При опериране с косвени доказателства съдебните инстанции са длъжни прецизно да следват доказателствения процес – да установяват достоверността на доказателствените средства, които са източник на косвените доказателства, след което да пристъпят към оценка на установените доказателствени факти чрез тях. При тази оценка всяко косвено доказателство трябва да се обсъди във връзка с всички останали и да се прецени дали те съставляват хармонично единство от доказателствени факти, които да установят основния факт по делото / предмета на доказване/. Като резултат от оценъчната дейност на съда следва да се направи само един възможен извод, който да изключва всички останали по отношение на подложения на доказване факт. С тази доказателствената задача в настоящия процес въззивният съд се е справил съобразно изискванията на НПК – чл. 13 и чл.14, като е обосновал единственото възможният извод относно авторството на деянието.
Доказателствата по делото не са в подкрепа на доводите на защитата за това, че следите от тротил по ръцете на всички подсъдими се дължат на факта, че са били накарани да легнат при задържането върху терена, където е имало такива следи от предишен взрив. Този аргумент е бил изследван подробно още на досъдебното производство и пред двете съдебни инстанции са били изслушани експертните заключения, съгласно които замърсяванията по ръцете и дрехите на всички подсъдими са от такъв порядък, че не могат да са резултат от лягане по земята, че е налице сходство на иззетото от изкопа остатъчно взривно вещество с това, констатирано по отривките от ръцете на подсъдимите /експертно заключение л.99-105 от том І/, че тротилът по ръцете на подс. Д. не би могъл да е резултат от ползването на замърсени с това вещество ръкавици /експертно заключение л.780 от последен том/, както и че на дъното на изкопа е бил осъществен взрив по електрически способ с използване на два бр. ел. детонатори, свързани с магистрален проводник /част от който е намерен при огледа/ към автономен източник на захранване –акумулатор, констатиран при огледа, че се намира извън автомобила / експ. заключение л.99-105 от том І/.
Не почива на доказателствата по делото и възражението за неустановеност по категоричен начин на предмета на престъплението – количеството на взривното вещество. По експертен път е установено, че в изкопа непосредствено преди огледа е взривен 200 грама тротил, като до този количествен показател експертите са стигнали чрез редица изчисления. Посочена е методологията , по която те са работили, както и емпиричните формули, които са използвали, поради което липсва основание за каквото и да е съмнение в обосноваността на направения експертен извод.
С оглед изложеното въззивният съд обосновано е приел, че са налице достатъчно на брой безспорни и достоверни доказателства, аргументиращи единствен възможен извод за авторството и предмета на престъплението в лицето именно на подсъдимите Д. , Д. , А. и С. Присъдата и мотивите към нея в достатъчна степен индивидуализират установените чрез законосъобразни доказателствени способи време, място, начин на извършване на престъплението „държане на взривно вещество”, поради което не страдат от порок, който да сочи на липса на елемент от състава на престъплението, в което в крайна сметка са били признати за виновни и осъдени подсъдимите – по чл. 339 ал.1 алт.2 вр. чл.20 ал.2 от НК.
Не така обаче стои въпросът с изпълнителното деяние „придобиване” на взривното вещество, за което подсъдимите също са били признати за виновни. Аргументите на въззивния съд, изложени на стр. 8 от мотивите, принципно са верни, но те могат да имат само житейски , но не и правен смисъл. За нуждите на наказателния процес всяко обвинение трябва да е индивидуализирано по време, място и начин на осъществяване на инкриминираното деяние. В конкретния казус такава конкретизация за изпълнителното деяние „придобиване на взривно вещество”, за разлика от изпълнителното деяние „държане”, липсва. И това не е порок само на въззивната присъда, а и на обвинителния акт, сложил началото на съдебната фаза на процеса. В него липсва какъвто и да е индивидуализиращ елемент на придобиването – кога, къде и как , дали и четиримата подсъдими или само някой/и/ от тях са осъществили това изпълнително деяние. По този начин порокът на обвинителния акт / съгл. чл. 246 ал.2 от НПК/ е бил възпроизведен и в присъдата на въззивния съд, която в тази й част страда от сериозен недостатък по смисъла на чл. 305 вр. чл. 301 ал.1 т.1 и т.2 от НПК. Съждението, че без наличие на придобиване на взривното вещество не би могло да е налице установяване на фактическа власт върху него /т.е. „държане” по см. на чл. 339 ал.1 алт.2 от НК/ не може да бъде аргумент за постановяване на осъдителна присъда и по отношение на „придобиването”, тъй като за това е нужно обвинението да е доказано по несъмнен начин, съгласно изискването на чл. 303 ал.2 от НПК. В конкретния случай не би могло въобще да се твърди наличието на такова несъмнено доказано обвинение, доколкото „обвинение” по смисъла на изискванията на НПК за формата на изпълнителното деяние „придобиване на взривно вещество” по делото въобще липсва.
С оглед на това касационната инстанция не намира за основателно твърдението за неправилно приложение на материалния закон по отношение на престъплението по чл. 339 ал.1 алт.2 вр. чл. 20 ал.2 от НК – държане на взривно вещество, но същото е основателно по отношение на престъплението по чл. 339 ал.1 алт.1 вр. чл. 20 ал.2 от НК. Поради това са налице основанията за упражняване на правомощията й за оправдаване на подсъдимите за тази форма на изпълнителното деяние и изменение на въззивната присъда.
2. По отношение на твърдението за постановяване на осъдителна присъда при допуснато съществено процесуално нарушение, довело до нарушаване на правото на защита на подсъдимите:
По същество това твърдение в жалбата се свежда до допуснато съществено процесуално нарушение, което се изразява в недопускане до разпит в качеството на свидетел на лицето Б. М. – началник-сектор в „Гранична полиция”. Пред него подс. П. Д. е дал писмени обяснения непосредствено след задържането му и искането на защитата се свежда до проверка на показанията на св. К дали пред М. са били дадени обяснения от подс. Д. и какви са били те. Отказът да се допусне това лице до разпит е обоснован и законосъобразен. След като извънпроцесуалните писмените обяснения на подсъдимия, дадени от него преди да е имал качеството на обвиняем, не биха могли да се ползват в наказателния процес, тъй като не са годно доказателствено средство, то не могат на никакво основание да се допускат до разпит лицата, които са снели тези писмени обяснения, за да ги възпроизведат пред съда. Този принцип е изцяло в полза на лицата, които са привлечени към наказателна отговорност /обвиняеми и подсъдими/, поради което отказът на съда да допусне до разпит поисканото лице не е незаконосъобразен и той не накърнява правото на защита на подс. Димитров.
Не може да бъде аргумент за липса на обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото твърдението на защита, че след като прокурорът във въззивния протест признава, че изготвените по делото СРС са негодни, то обвинението не е доказано. ВКС намира за необходимо да посочи на жалбоподателите, че изтъкнатите доводи биха могли да сочат на наличие на съществено процесуално нарушение, ако те съдържат данни за неправилно извършена доказателствена дейност в процеса на събиране и оценка на доказателствата, в резултат на което са били изведени фактите по делото. В конкретната хипотеза въззивният съд законосъобразно е интерпретирал общата доказателствена маса, сред която не са дори и приложени веществени доказателствени средства, които да са изготвени при използване на специални разузнавателни средства. Това не е процесуално нарушение, тъй като обвинението никога не е било обосновавано с тях и право на прокуратурата е да прецени какви обвинителни доказателства желае да ползва в съдебната фаза на процеса.
Предвид всички изложени дотук съображения ВКС намира, че аргументите за постановяване на въззивния съдебен акт въз основа на предположения на съдебния състав, а не на събрани в процеса доказани факти, не почиват на съдържащата се по делото доказателствена съвкупност и следва да бъдат оставени без уважение от касационната инстанция.
Сам касационният съд не констатира да са били допуснати съществени процесуални нарушения от категорията на абсолютните, поради което не намери да е налице основанието по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК.
С оглед на тези съображения и на основание чл. 354 ал.1 т.1 и т.3 вр. ал.2 т.2 от НПК , Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯ въззивна присъда № 45/ 31.03.2008 г. на Софийски военноапелативен съд, постановена по ВНОХД № 25/2008 г., като ОПРАВДАВА подсъдимите П. А. Д., Й. Б. А., Х. Н. Д. и Д. С. С. по обвинението за това на неустановено място и дата да са придобили в съучастие като съизвършители взривове – 200 гр. т., без да имат надлежно разрешение за това – престъпление по чл. 339 ал.1 алт.1 вр. чл. 20 ал.2 от НК.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 45/31.03.2008 г. на Софийски военноапелативен съд в останалата й част.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.