Р Е Ш Е Н И Е
№ 419
гр.София, 22 октомври 2012 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на единадесети октомври две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА ИМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА
СЕВДАЛИН МАВРОВ
при участието на секретаря ИВАНКА ИЛИЕВА и в присъствието на прокурора от ВКП МАРИЯ МИХАЙЛОВА, разгледа докладваното от съдията ВЕРОНИКА ИМОВА нд№ 1472/2012 год. на ВКС, трето наказателно отделение и установи следното:
Производството по делото е образувано по реда на чл. 346, т. 1 НПК, по жалба на подсъдимия С. Т. М. срещу въззивно решение № 143/19.06.2012 год., постановено по ВНОХД № 147/2012 год. на АПЕЛАТИВЕН СЪД гр.Велико Търново, с което е била потвърдена първоинстанционната присъда по делото. С първоинстанционна присъда № 39 от 24.04.2012 год. по нохд№24/12 г. на Габровския окръжен съд подсъдимият С. Т. М. е признат за виновен в това , че на 20.12.2008 год. в гр.Габрово, при условията на опасен рецидив е отнел чужди движими вещи на обща стойност на обща стойност 332 лева от владението на С. Танкова Т. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и заплашване, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1,б.”а” и чл. 54 НК НК е осъден на пет години лишаване от свобода, което наказание да изтърпи в затворническо общежитие от закрит тип. На осн. чл. 25, вр. чл.23, ал. 1 НК е било наложено едно общо наказание между определените по тази присъда и по присъдата по нохд№898/08 год. на РС гр.Габрово, в сила от 13.12.2008 год. – от пет години лишаване от свобода, за изтърпяването на което е бил определен първоначален строг режим в затворническо общежитие от закрит тип.
Касационната жалба, изготвена лично от подсъдимия, релевира касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т.2 НПК .Прави се искане за отмяна на въззивното решение и за връщане на делото за ново разглеждане на въззивната инстанция или оправдаване на подсъдимия по обвинението, тъй като той не е автор на деянието.Според доводите в жалбата и писмените бележки на касатора, обвинението не може да почива единствено на показанията на пострадалата. Свидетелката не е установила самоличността на извършителя,не е извършено разпознаване.Свидетелят И. Г. е заинтересован, тъй като уличава подсъдимия за да избегне отговорността си за участие в деянието.Полицейските служители нямат преки възприятия от деянието и авторството.
Пред касационната инстанция подсъдимият М. и защитата му – служебно назначената от ВКС – адвокат Д. С. С. от САК, молят да се уважи жалбата. Акцентират върху недоказаност на авторството на деянието грабеж, тъй като обвинението за него почива само върху предположения.Подсъдимият моли и за намаляване наказанието като алтернативно искане.
Представителят на ВКП дава заключение за неоснователност на жалбата, тъй като решението е законосъобразно, а наказанието- справедливо.
В последната си дума подсъдимият заявява, че е осъден без да има доказателства и не е извършил това престъпление.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното:
Жалбата е неоснователна.
По същество твърдението в жалбата се свежда до допуснато съществено процесуално нарушение, което се изразява в липса на обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото. ВКС намира за необходимо да посочи, че изтъкнатите доводи биха могли да сочат на наличие на съществено процесуално нарушение, само, ако те обективират неправилно извършена доказателствена дейност в процеса на събиране и оценка на доказателствата, в резултат на което са били изведени фактите по делото. В конкретната хипотеза и двете съдебни инстанции законосъобразно са интерпретирали всички доказателствени източници, като не са игнорирали никое доказателство. Тяхното съдържание е оценено без да бъдат допуснати логически и смислови грешки. Доводът на подсъдимия и на неговата защита за липса на безспорност и несъмненост на авторството на деянието е бил подробно обсъден от инстанционните съдилаща.
Свидетелката Т. е пострадала от деянието грабеж и описва като очевидец пряко, последователно и подробно движението си по улицата , момента , когато е забелязала двете лица, зад гърба си и издърпването на дамската й чанта със сила от ръцете й от едното от лицата. Описала е извършителя като млад, висок и слаб мъж. От съпоставянето на показанията й с показанията на свид. И. Г. , дадени пред съдия по чл. 223, ал. 1 НПК в досъдебното производство и приобщени в съдебната фаза по реда на чл.281, ал. 1,т. 1 НПК, са установени непротиворечиво фактите, индивидуализиращи личността на подсъдимия М. като извършител на деянието. Съдилищата са изложили съображения защо са дали кредит на показанията на свид.Г., депозирани пред съдия. Обосновали са несъстоятелността на тезата, че свид.Г. е бил принуден в резултат на полицейска намеса, да уличи подсъдимия като извършител на деянието. Тезата е опровергана от анализа на доказателствата по делото. Дадена е вяра на тези негови показания, според които свид.Г. и подсъдимият, с който се познавали отпреди, са били заедно процесната вечер и същият неочаквано за Г. е дръпнал със сила чантата от ръцете на Т., и е побягнал. Показанията на свид.И. Г. са проверени за достоверност по реда на чл. 107 НПК. Те напълно кореспондират с установеното от пострадалата Т. за начина на извършване деянието и поведението на дееца. Не е спорно, че деецът е описан от свидетелката като момчето , което е по-високото,по- слабото и по-възрастното от двете лица, които е видяла като единствените лица наоколо преди и по време на деянието. Според установеното от свид.Т., свид.И. Г. е другото лице, което е присъствало на деянието но не е участвало в него, тъй като то е подгонило извършителя, след което се е върнало при пострадалата Т. и започнало да я утешава , че познава дееца и ще й съдейства да го открие и върне вещите й. Показанията й са идентични с тези на свид.И. Г. по отношение на поведението на извършителя, на посоката в която е побягнал, както и факта , че Г. се е опитал да го настигне и върне вещите на пострадалата, но същият се е укрил. Макар и да липсва разпознаване като процесуално-следствено действие, пострадалата описва част от външния вид на дееца като изтъква, че извършителят е по-високият и по-възрастният от двамата мъже, така както обективно е установено по делото. Свид. С. Д. е установил ръстовата разлика между подсъдимия М. и свид.Г. , в полза на подсъдимия, който е по-висок от свид.Г.. Тази специфична особеност- постоянен белег във външния вид на дееца спрямо външния вид на лицето , което освен него е присъствало по времето на деянието – свид.Г., е отразена в показанията на свид.Т.. Тя е разкрила и още един индивидуализиращ белег на автора на деянието – неговата възраст, като е заявила , че той е бил по-старият от двамата мъже, които е видяла непосредствено преди и по време на деянието. От личните им данни, събрани по делото, е обективирана и твърдяната от пострадалата възрастова разлика между подс.М. и свид.Г. .Установено е, че подс.М. е по-възрастен от свидетеля свид.Г. с тринадесет години. При съпоставката на показанията й с тези на свид.Г. е установено, че той не е участвал в деянието – нито в принудата, нито в отнемането на вещта от владението й. И Т. и Г. твърдят едни и същи фактически данни , описващи начина на извършване деянието, както и че дръжките на чантата на Т. са останали в ръцете й, след приложената сила по отнемането на вещта от М.. Това са обективни факти, които , ако не са се случили , няма как еднакво да бъдат заявени от всеки от свидетелите. Г. доброволно се е явил в полицията , за да съдейства за разкриване на дееца, което е установено от полицейските служители Д. и Н.. Съдилищата са аргументирали в мотивите си защо са дали вяра на показанията на сви.Т. и на свид.Г.. Те са очевидци на деянието, дали са непротиворечиви показания относно индивидуализацията на автора и предмета на деянието. Не се намират в никаква връзка помежду им, създаваща заинтересованост на показанията им , поради което съдилищата са обосновали и тяхната достоверност по отношение на установяваните от тях факти.
ВКС счита, че установяването на авторството на престъплението грабеж от подсъдимия М. е извод, който почива на събраните по делото доказателствени средства, оценени по реда на чл.107 НПК и при спазване принципите по чл.13 и чл.14 НПК.
Не е допуснато нарушение на материалния закон. Установени са всички признаци на престъплението грабеж в поведението на подсъдимия М. на инкриминираната дата спрямо пострадалата Т.. Отнемането на чуждата вещ е извършено със сила с цел противозаконното й своене от подсъдимия. Оспорването на авторството е само в рамките на защитната позиция на подсъдимия в процеса, която не намира подкрепа в данните по делото. Наказанието е справедливо.Определено е в рамките на предвидената в закона санкция и в размер, съответстващ на индивидуализиращите отговорността на М. обстоятелства и на целите на наказанието по чл. 36 НК.Затрудненото му семейно положение не може да смекчи вината му, тъй като то не е било възпиращ мотив за М. при извършване на деянието.
С оглед на това и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 143/19.06.2012 год., постановено по ВНОХД № 147/2012 год. на АПЕЛАТИВЕН СЪД гр.Велико търново, с което е потвърдена присъда № 39 от 24.04.2012 год. по нохд№24/12 г. на Габровския окръжен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ :