– 6 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 42
гр. София 23.01.2018 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 27.09.2017 (двадесет и седми септември две хиляди и седемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 1010 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 4421/16.11.2016 година, подадена от Ф. Т. Я., срещу решение № 461/10.10.2016 година на Окръжен съд Смолян, постановено по гр. д. № 248/2016 година.
С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Смолян е потвърдил първоинстанционното решение № 188/11.05.2016 година на Районен съд Смолян, постановено по гр. д. № 1044/2015 година. С това решение, на основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, са обявен за недействителен по отношение на Д. Н. Г. договорът за покупко-продажба на недвижим имот, сключен между Т. Т. Я., в качеството му на продавач и Ф. Т. Я., в качеството му на купувач, обективиран в нотариален акт № **, том *, рег. № ***, дело № 36/2011 година на Н. К.-нотариус с район на действие района на Районен съд Смолян, вписана под № *** в регистъра на Нотариалната камара за 1/2 идеална част от описания в акта имот, която е била собственост на продавача. В подадената от Ф. Т. Я. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният срещу него и Т. Т. Я. от Д. Н. Г. иск с правно основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД да бъде отхвърлен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от Ф. Т. Я. твърди, че на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Велико Търново по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба Д. Н. Г. е подал отговор на същата с вх. № 48/05.01.2017 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 461/10.10.2016 година на Окръжен съд Смолян, постановено по гр. д. № 248/2016 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
Т. Т. Я. не е подал отговор на касационната жалба, както и не е изразил становище по допустимостта и основателността на същата.
Ф. Т. Я. е бил уведомен за обжалваното решение на 17.10.2016 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 4421/16.11.2016 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
От фактическа страна по делото е прието, че на 12.08.2009 година между [фирма] [населено място], в качеството й на кредитор и Т. Т. Я., в качеството му на [фирма] [населено място], като длъжник е бил сключен договор за банков кредит, по който като солидарни длъжници са се задължили С. Ф. Я. и Д. Н. Г.. Самият договор е бил сключен за рефинансиране на задълженията по предходни договори за кредит от 27.01.2009 година и от 28.01.2009 година, като предоставената по него сума е била в размер на 7378.49 €. Тъй като длъжникът не е изпълнявал задълженията си по договора [фирма] [населено място] се е снабдила с изпълнителен лист от 09.12.2010 година, издаден въз основа на заповед за изпълнение № 3201/07.12.2010 година по ч. гр. д. № 1410/2010 година по описа на Районен съд Смолян, като Т. Т. Я., С. Ф. Я. и Д. Н. Г. са осъдени солидарно да заплатят на банката сумата от 7378.49 € просрочена главница по договора за кредит от 12.08.2009 година, сумата от 1049.31 € просрочена редовна лихва за периода от 05.02.2010 година до 07.09.2010 година, сумата от 454.73 € просрочена наказателна лихва за периода от 05.07.2010 година до 30.11.2010 година, сумата от 111.92 € лихва по чл. 9 от договора, ведно със законната лихва върху главницата, считано 01.12.2010 година до окончателното плащане. На 16.10.2014 година [фирма] [населено място] прехвърлило вземането си по договора за кредит на „Е. М.” [населено място], като уведомлението за това е връчено на Д. Н. Г. на 25.02.2015 година. На 26.02.2015 година Д. Н. Г. е направил вноска по договора за кредит в размер на 8000.00 лева, която съгласно сключеното на 26.02.2015 година между него и „Е. М.” [населено място] споразумение, представлявала неговата част от задължението към дружеството по прехвърленото вземане. Впоследствие през май 2015 година между Т. Т. Я., в качеството му на [фирма] [населено място] и Д. Н. Г. е било подписано споразумение, с което Я. е декларирал, че сумата по договора за кредит от 12.08.2009 година е усвоена и ползвана само от него, като се е задължил в тримесечен срок да възстанови на Г., платената от него сума от 8000.00 лева.
С договор за покупко-продажба от 21.03.2011 година, сключен между Т. Т. Я. и съпругата му С. Ф. Я., в качеството им на продавачи и Ф. Т. Я., в качеството му на купувач, обективиран в нотариален акт № **, том *, рег. № ***, дело № 36/2011 година на Н. К.-нотариус с район на действие района на Районен съд Смолян, вписана под № *** в регистъра на Нотариалната камара двамата съпрузи са прехвърлили на сина си, правото на собственост върху подробно описания в акта апартамент.
Предвид на така установената фактическа обстановка съставът на Окръжен съд Смолян е приел, че Д. Н. Г. има качеството на кредитор на Т. Т. Я. и със сключения на 21.03.2011 година договор за покупко-продажба се увреждат интересите му. С продажбата се намалявало имуществото на длъжника и съответно намалявала се и възможността на Г. като кредитор да се удовлетвори от това имущество. Според константната практика, всяко отчуждаване на имущество от длъжника увреждало интересите на кредитора и обосновавало иск по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, независимо дали длъжника имал и друго имущество; а в случая се установявала и значителна задлъжнялост на длъжника Т. Т. Я., липса на плащания по кредити, включително и обезпечени с ипотека, както и отчуждаване и на друг имот. Тъй като се касаело за възмездна сделка, разпоредбата на чл. 135 ал. 1 изр. 2 от ЗЗД изисквала знание за увреждането и от лицето, с което длъжникът е договарял. По делото нямало спор, че Ф. Т. Я. е син на Т. Т. Я., като от страна на двамата не е била оборена презумпцията за знание за увреждането по чл. 135 ал. 2 от ЗЗД. В тази връзка обстоятелството, че атакуваната сделка била извършена с цел да се предотврати продан на семейното жилище като ипотекиран имот по необслужван кредит, за което сочел в показанията си свидетелят Г. С. М., не обосновавали извод за липса и на другата цел-осуетяване възможността Т. Т. Я. като кредитор да се удовлетвори от този имот, което съставлява увреждане на кредитора. Ф. Т. Я. не бил установил липса на знание у него за увреждане на Т. Т. Я., още повече че по делото се установявало, че той живее с родителите си, съвместно в едно домакинство.
Съставът на Окръжен съд Смолян е приел, че основните доводи във въззивната жалба на Ф. Т. Я. се отнасят до твърдението му, че Г. нямал качеството на кредитор по отношение ответника Т. Т. Я. по смисъла на чл. 135 от ЗЗД към момента на сключване на атакуваната сделка. В отговора на исковата молба Я. не бил направил възражение, че с оглед извършеното на 16.10.2014 година прехвърляне на вземане, за която Г. е бил уведомен на 25.02.2014 година, последният не би могъл да упражнява правата на банката като кредитор, тъй като след 16.10.2014 година банката нямала качество на кредитор и в този смисъл за нея не съществувала възможност да предяви иска по чл. 135 от ЗЗД. Въпреки това следвало да се посочи, че извършената прехвърляне на вземането и уведомяването на Г. като длъжник довеждали до знанието на длъжника на кого следва да изпълни задължението си и да плати валидно. Споразумението от май 2015 година между ищеца Т. Т. Я. и Д. Н. Г. било непротивопоставимо на банката заемодател и цесионера, като то уреждало отношенията между страните по него във връзка със задълженията, възникнали от кредита от 12.08.2009 година. В това споразумение Т. Т. Я. правел признание, че още при подписването на договора за кредит той и Г. са уговорили помежду си и са били наясно, че солидарният длъжник не носи отговорност към банката за връщане на кредита и всички заплатени от солидарния длъжник суми ще му бъдат възстановени от кредитополучателя. Другото основно възражение било свързано с момента, от който възниква вземането на Д. Н. Г. към Т. Т. Я. Било установено, че Г. е заплатил сумата от 8000.00 лева на „Е. М.” [населено място] на 26.02.2015 година, а атакувания договор е сключен на 21.03.2011 година., поради което се твърдяло, че към момента на сключването му Г. не е имал качеството на кредитор на Т. Т. Я. Това възражение обаче било неоснователно. Заплатилият дълга можел да оспори увреждащото го действие при същите условия, при които е могъл и увредения, вече удовлетворен кредитор, в чийто права встъпвал. Поради това той се считал кредитор от възникването на главния дълг. Главният дълг бил възникнал преди увреждащата сделка, поради което били налице предпоставките на чл. 135 ал. 1 от ЗЗД. Д. Н. Г. притежавал качеството на кредитор още към момента на сключване на договора за банков кредит-12.08.2009 година–от тази дата банката кредитор можела да претендира плащане както от кредитополучателя Т. Т. Я., така и от солидарните длъжници, един, от които е Г., който бил погасил задължението на Т. Т. Я. до размера на сумата от 8 000.00 лева въз основа на издадения в полза на банката изпълнителен лист, като плащал чужд дълг-този на Т. Т. Я.. Вземането по договора за банков кредит възниквало от момента на усвояването му и от този момент както банката, така и Д. Н. Г. имали качеството на кредитор спрямо Т. Т. Я..
Във връзка с горното в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът Ф. Т. Я. поставя правните въпроси за това притежава ли активна материално правна легитимация да предяви иск по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД лице, чието качество на кредитор се обуславя от плащане на цесионер по договор за прехвърляне на вземане, сключен след извършване на атакуваната разпоредителна сделка; за това има ли качеството на кредитор по смисъла на чл. 135, ал. 1 от ЗЗД лице, което е съдлъжник по договор за кредит, но погасява задължението по договора не към банката кредитор, а към цесионер, който е придобил вземането от банката, след извършване на разпоредителната сделка и за това покупко-продажбата на ипотекиран недвижим имот с получените средства, от която се погасяват задълженията към единствения привилегирован кредитор, представлява ли увреждащо действие спрямо останалите необезпечени кредитори.
Последният от трите формулирани от касатора въпроса, е свързан с това, че цената на имота, предмет на договора за покупко-продажба на недвижим имот, сключен между Т. Т. Я., в качеството му на продавач и Ф. Т. Я., в качеството му на купувач, обективиран в нотариален акт № **, том *, рег. № ***, дело № 36/2011 година на Н. К.-нотариус с район на действие района на Районен съд Смолян, вписана под № *** в регистъра на Нотариалната камара е заплатена със средства получени въз основа на договор за заем от 18.03.2011 година. По този повод касаторът е представил в производството по същество договор за кредит от 18.03.2011 година за покупка на недвижим имот № Н., с който [фирма] [населено място] му е предоставило кредит в размер на 24 000.00 € за покупка на имота, от които 10 500.00 € са били предназначени за заплащане на продажната цена, а остатъка от 13 500.00 € е бил предназначен за други плащания. Вземането на банката по този договор за кредит е било обезпечено с учредена с нотариален акт № **, том *, рег. № ***, дело № 37/2011 година на Н. К.-нотариус с район на действие района на Районен съд Смолян, вписана под № *** в регистъра на Нотариалната камара, върху имота предмет на договора за покупко-продажба. Същевременно част от сумата е била използвана за погасяване на задължения на Т. Т. Я. към банката, както следва: сумата от 13 210.00 € за предсрочно погасяване на ипотечен кредит № 199И от 23.12.2005 година и сумата от 8400.00 € за предсрочно погасяване на ипотечен кредит № Н. от 28.05.2008 година. Така както е поставен обаче въпросът не може да послужи като основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Съставът на Окръжен съд Смолян се е съобразил с установената съдебна практика, че съгласно чл. 133 от ЗЗД цялото имущество да длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори, които имат еднакво право да се удовлетворят от него, ако няма законни основания за предпочитане. Затова всеки кредитор може да насочи принудително изпълнение на вземането си спрямо всяко едно имущество на длъжника, независимо от това дали върху него други кредитори имат права даващи им възможност за предпочтително удовлетворяване. Дали такива права съществуват и техните носители ще са присъединени кредитори по право в изпълнителното производство или ще встъпят в него, както и дали с оглед на това първоначалния взискател ще може успешно да събере вземането си или не, е въпрос на производството по принудителното изпълнение. Затова тези въпроси не се включват в предмета на спора по чл. 135 от ЗЗД. Целта на този иск е да се даде възможност на кредитора да насочи принудителното си изпълнение върху вещта, която е предмет на увреждащата сделка или действие на длъжника. Предмет на същия са само предвидените в разпоредбата на чл. 135 от ЗЗД предпоставки за съществуването на правото на кредитора да иска обявяването на сделката или действието на кредитора за увреждащи го, като тези предпоставки определят и надлежните страни в исковото производство. Законът не предвижда като предпоставка за уважаване на иска по чл. 135 от ЗЗД липсата на права на други кредитори на длъжника даващи им право на предпочтително удовлетворение от вещта, предмет на спора, поради което и това не е предмет на изследване в производството. Затова така формулирания от Ф. Т. Я. в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не обуславя допускането на обжалваното решение до касационен контрол.
Останалите два въпроса в изложението на Ф. Т. Я. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на състава на Окръжен съд Смолян, поради което са налице предпоставките за допускането на въззивното решение да касационен контрол. Така поставените въпроси обаче трябва да бъдат уточнени съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС, в смисъл за това разполага ли с право на иск по чл. 135 от ЗЗД цесионерът, ако увреждащата сделка или действие е извършено след като е възникнало вземането на първоначалния кредитор-цедент, но преди сключването на договора за прехвърляне на вземането и съобщаването му на длъжника и разполага ли с такова право лице, което е съдлъжник по вземането, но погасява задължението по него не към първоначалния кредитор-цедент, а към цесионера.
Предвид на изложеното са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 461/10.10.2016 година на Окръжен съд Смолян, постановено по гр. д. № 248/2016 година по така конкретизираните два въпроса и такова трябва да се допусне.
На Ф. Т. Я. трябва да бъде даден едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на 56.62 лева по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като му се укаже, че ако не направи това в определения срок подадената от него касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 461/10.10.2016 година на Окръжен съд Смолян, постановено по гр. д. № 248/2016 година.
ДАВА на Ф. Т. Я. от [населено място], [улица]., с Е. [ЕГН] едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на 56.62 лева по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като му УКАЗВА, че ако не направи това в определения срок подадената от него касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено.
ДЕЛОТО да се докладва след изтичането на едноседмичния срок или след изпълнение на указанието за внасяне на държавна такса.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.