1
5
р е ш е н и е
№ 42
София, 25.02.2019г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на дванадесети февруари, две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
при секретаря В.Стоилова
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 3042описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
Обжалвано е решение от 30.03.2018г. по гр.д.№129/2018г. на ОС Хасково, с което са отхвърлени искове с с правно основание чл.128 КТ и чл.86 ЗЗД.
Допуснато е касационно обжалване по въпроса : длъжен ли е въззивният съд при непълнота на доклада по делото, направен в първата инстанция, да даде указания да се посочат относими към делото доказателства, които поради грешно разпределена доказателствена тежест и непълнота на доклада не са събрани от първата инстанция.
Жалбоподателят- Р. Д. Ч., чрез процесуалния си представител поддържа в касационната си жалба, че решението е неправилно, моли да бъде отменено и да му бъдат присъдени претендираните суми.
Ответникът- „Електромонтаж и наладка” ЕООД, в отговора на касационната жалба, чрез процесуалния си представител поддържа, че решението е правилно и моли да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. като взе предвид доказателствата по делото, приема за установено следното:
С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил първоинстанционното решение, е отхвърлил предявения от Р. Ч. иск срещу „Електромонтаж и наладка” ЕООД, за сумата от 8082, 34 лв., представляваща брутно трудово възнаграждение за периода 01.01.2014 г. до 31.12.2016 г., както и предявеният иск за сумата от 1534, 96 лв., представляваща лихва за забава за периода 01.02.2014 г. – 08.03.2017 г.
Установено е по делото, че между страните е налице трудов договор от 01.02.2012 г., по силата на който ищецът Р. Д. е назначен на длъжността „електромонтьор по изпитване на ел. съоръжения“ в ответното дружество.
Съдът е приел, че при направено от работодателя оспорване на положения от ищеца труд в тежест на последния е да докаже, че през исковия период е изпълнявал добросъвестно трудовите си задължения. Прието е, че добросъвестно изпълнение на трудовите задължения като основание за получаване на трудово възнаграждение ще е налице и когато работникът или служителят е в готовност да престира работната си сила, проявление на което е задължението му по чл. 126, т. 1 КТ да се явява навреме на работа и да бъде на работното си място до края на работното време.
Съдът е счел, че въпреки изричното възражение на ответника, че трудовият договор е привиден, тъй като е сключен единствено с цел увеличаване на осигурителния стаж на ищеца- жалбоподател в настоящето производство, последният не е ангажирал никакви доказателства, че е изпълнявал реално произтичащите от трудовото правоотношение задължения ежедневно да посещава работното си място и да бъде на разположение на работодателя.
Прието е, че обстоятелството, че за исковия период ответникът е начислявал трудово възнаграждение, не може да се приеме за извънсъдебно признание, че ищецът реално е изпълнявал трудовите си задължения, а по – скоро е потвърждение на тезата за привидния характер на трудовия договор, тъй като без начисляване на трудово възнаграждение е невъзможно внасяне на съответните осигурителни вноски. В подкрепа на този свой извод съдът е изложил съображения и за това, че през исковия период дружеството не е извършвало стопанска дейност, което е видно от представените като доказателства – отчет за приходите и разходите и баланс за 2014, 2015 и 2016 г.
Допуснато е касационно обжалване по въпроса : длъжен ли е въззивният съд при непълнота на доклада по делото, направен в първата инстанция, да даде указания да се посочат относими към делото доказателства, които поради грешно разпределена доказателствена тежест и непълнота на доклада не са събрани от първата инстанция.
Настоящата инстанция намира, че с оглед даденото разрешение в т.2 на ТД№12013г. ОСГТК на ВКС, за това че въззивната инстанция дава указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими към делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция , поради непълнота на доклада, въззивният съд е дал решение на поставения за разглеждане въпрос в противоречие с практиката на ВКС.
Въззивният съд, пренебрегвайки събраните по делото доказателства и нарушавайки задължението си да даде указания на страните за възможността да предприемат процесуални действия по посочване на доказателства относими към преценката за недействителност на трудовия договор, е приел, че трудовият договор е симулативен, тъй като ищецът-жалбоподател в настоящето производство, не е полагал труд. Кодексът на труда борави с понятието недействителност, като страните не могат да се позовават на недействителност на трудовия договор или на отделни негови клаузи, докато тя не бъде обявена от съд и решението за обявяването й не бъде връчено на сраните. Тази специална уредба е свързана с особения характер на трудовите правоотношения, обхващащи правото на труд, на трудово възнаграждение, което от своя страна е свързано с осигуряване на средства за живот, а също така и с оглед влиянието на трудовите правоотношения върху социално осигурителните и пенсионноосигурителните права на работника и/или служителя. Недействителността не се обявява, ако недостатъкът на трудови договор отпадне или бъде отстранен, като работодателят не може да се позове на недостатък, който може да се отстрани и дори, когато трудовият договор бъде обявен за недействителен, ако работникът или служителят е действал добросъвестно, отношенията между страните по договора до момента на обявяване на неговата недействителност се уреждат като при действителен трудов договор.
ВКС в настоящия си състав споделя разрешенията, приети в решение № 236 от 08.05.2000 г. по гр. дело № 1199/1999 г. на състав на ВКС, ІІІ г.о., съгласно които обявяването на недействителността по чл. 74 КТ няма ректроактивно действие, важи само занапред, като при добросъвестност на работникът или служителят при сключването на трудовия договор до обявяването на недействителността по съдебен ред /чрез иск или възражение/ поражда правни последици фикцията по чл. 75, ал. 1 КТ
В решението си въззивният съд не е подложил на преценка обстоятелството, че недействителността на трудовия договор не може да се приравни автоматично на нищожност/унищожаемост на договорите според уредбата по ЗЗД. Особеностите на трудовото правоотношение обуславят и извод, че не е в обществен интерес да съществува възможност недействителността на трудов договор, или отделна негова клауза, да бъде релевирана по всяко време.
Приемайки, че не е налице воля на ищеца да сключи трудов договор, съдът е пренебрегнал всички писмени доказателства, установяващи наличие на такава воля и на изискуемата се форма на договора – писмено уведомление за сключване на договор до НАП, внасяне на осигурителни вноски, издаване на удостоверение за набрания осигурителен стаж.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че обжалваното решение следва да се отмени като неправилно, тъй като е постановено в противоречие с практиката на ВКС и при неточно пролижение на материалния закон. На основание чл.293, ал.2 ГПК настоящата инстанция следва да постанови решение по съществото на спора.
От приетото по делото заключение на съдебно-счетоводна експертиза се установява, че за периода 01.01.2014г. – 31.12.2016г. на ищеца е останало неизплатено трудово възнаграждение в размер общо на 8082,34лв. след приспадане на изплатените възнаграждения в размер на 2772,54лв. /10854,88лв. – 2772,54лв./, като лихвата за забава върху неизплатеното трудово възнаграждение е в размер на сумата от 1534,96лв.
Установява се по делото, че между страните е съществувало трудово правоотношение, което впоследствие е прекратено със заповед от 04.11.2011г. , което е видно и от извършената в НАП справка за регистрация на същия. При извършената от вещото лице проверка в документацията на ответното дружество се установява, че на ищеца е не само е начислявано трудово възнаграждение за процесния период , а част от същото е изплатено, което по същество сочи и на извънсъдебно признание за съществуването на трудово правоотношение и при липса на доказателства възнаграждението да е изплатено изцяло в срок, следва да се приеме, че предявените искове с правно основание чл.128 КТ и чл.86 ЗЗД са основателни.
С оглед изложените по-горе съображения настоящият състав приема, че предявените искове от Р. Ч. срещу „Електромонтаж и наладка” ЕООД за сумата от 8082, 34 лв., представляваща брутно трудово възнаграждение за периода 01.01.2014 г. до 31.12.2016 г., както и предявеният иск за сумата от 1534, 96 лв., представляваща лихва за забава за периода 01.02.2014 г. – 08.03.2017 г., са основателни и следвада бъдат уважени.
На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът по жалба следва да заплати на жалбоподателя сумата 300 лева разноски по делото за адвокатско възнаграждение, както и сумата 414,69 лева държавна такса.
Предвид изложените съображения, съдът
р е ш и :
ОТМЕНЯ решение от 30.03.2018г. по гр.д.№129/2018г. на ОС Хасково, КАТО ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Електромонтаж и наладка” ЕООД да заплати на Р. Д. Ч. сумата от 8082, 34/осем хиляди и осемдесет и два лева и тридесет и четири стотинки/ лв., представляващи брутно трудово възнаграждение за периода 01.01.2014 г. до 31.12.2016 г. и 1534,96 /хиляда петстотин тридесет и четири лева и деветдесет и шест стотинки/ лв. – лихва за забава за периода 01.02.2014 г. – 08.03.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на депозиране на исковата молба – 08.03.2017г. до окончателното изплащане, както и направените по делото разноски в размер на 300лв. разноски по делото за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА ”Електромонтаж и наладка” ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], да заплати по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер на 414,69лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: