Р Е Ш Е Н И Е
№420
София, 13 октомври 2008 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в съдебно заседание на шестнадесети октомври две хиляди и осма година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Харалампиев
ЧЛЕНОВЕ: Фиданка Пенева
Павлина Панова
при секретар Ив. Илиева
и с участието на прокурор от ВКП – Р. Карагогов
изслуша докладваното от съдията Ф. Пенева
наказателно дело № 434/08 година
Касационното производство е образувано по саморъчно изготвени жалби от двамата подсъдими – Д. и В. и жалба от повереника на гражданската ищца Д. С. – а. Ю от Варненския АК. В жалбата на първия подсъдим не са въведени конкретни касационни основания, но от съдържанието й могат да се изведат всички посочени в чл. 348 ал. 1, т. 1 – 3 НПК. Подсъдимият твърди, че не е правилна правната квалификация на деянието, допуснати са процесуални нарушения, тъй като осъждането е основано само на свидетелски показания и наказанието е явно несправедливо. Искането е алтернативно – или да се отмени въззивното решение и делото да се върне за ново разглеждане или касационната инстанция да преквалифицира деянието в по-леко и да намали размера на наказанието.
Вторият подсъдим, твърди, че авторството е установено с недостатъчно доказателства и иска от ВКС да му осигури ДНК експертиза, за да се установи тезата му, че не е осъществил полов акт с пострадалата. Освен това, в жалбата си описва обстоятелства, от които следва, че той не е дал доброволно съгласие за приложение на съкратеното съдебно следствие, а е бил принуден за това от председателя на първостепенния съд, който го заплашил с налагане на най-тежкото наказание предвидено за обвинението съобразно обвинителния акт. Иска отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав.
Касационната жалба на повереника на частния обвинител е насочена само в наказателно-осъдителната част, с аргументи за явна несправедливост на наказанието и по конкретно, срещу отказа на съдилищата да приложат чл. 24 НК, след определяне на общото наказание. Иска, на основание чл. 354 ал. 3, т. 1 НПК, ВСК да отмени въззивното решение и да върне делото за ново разглеждане за увеличаване на наказанието и на двамата подсъдими, с приложението на чл. 24 НК.
Пред касационната инстанция, подсъдимия Д се явява лично и със служебно назначеният му защитник – а. С, от САК. В представената писмена защита се повтарят твърденията в жалбата, като се конкретизира, че в нарушение на процесуалните правила при изготвяне атакувания съдебен акт, съдът не е подложил на задълбочен анализ противоречията в свидетелските показания по делото. Твърди, че правната квалификация на деянието умишлено е по – тежка, за да се упражни натиск върху подсъдимите да поискат разглеждане на делото по съкратеното съдебно следствие, с оглед обезпечаване на по-леко наказание. Твърди се и допуснато съществено процесуално нарушение по чл. 103 НПК, свързана с недопустимо прехвърляне тежестта на доказване върху този подсъдим. Прави се искане за намаляване на наказанието по основанието за явна несправедливост на наказанието. С писмената защита се уточняват направените от подсъдимия искания в жалбата, като такива при условията на алтернативност – отмяна на въззивното решение и връщане на селото за ново разглеждане или изменение, чрез прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление и намаляване размера на наказанието.
Вторият касатор – подсъдимия В се явява лично и със служебно назначения защитник а. П от САК. Той също представя писмена защита, в която повтаря описаните по-горе възражения в жалбата и прави искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане, тъй като е необходимо назначаването на нова СМЕ. Алтернативно на това, прави искане за намаляване на наказанието, с твърдението, че неправилно като отегчаващо обстоятелство е отчетено наличието на опасен рецидив. Освен това, твърди обстоятелства свързани с предизвикателно поведение на пострадалата, които не са отчетени от втората инстанция, в аспекта за размера на наказанието.
В саморъчна писмена защита подсъдимият В възразява срещу това, че прокурора, в последния момент с обвинителния акт им е повдигнал обвинение за особено тежък случай, както и срещу това, че в досъдебната фаза на процеса са събирани само обвинителни доказателства. Повтаря твърдението си, че е бил принуден да даде съгласие за признаване на фактите и отказ от проверка на доказателствата които ги установяват.
Частния обвинител и гражданска ищца – Д. С. , редовно призована не се явява. Не се явява и законният й представител и нейна майка –, както и упълномощеният повереник, а. Ю, също редовно призован.
Прокурорът дава заключение за неоснователност на жалбата, по основанията извън явната несправедливост на наказанията, тъй като производството е водено по чл. 371, т. 2 НПК – подсъдимите са признали изцяло фактите изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като са се съгласили да не се събират доказателства за тези факти. По третото касационно основание и искането за намаляване на наказанията, заключението е за неоснователност.
Върховният касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното:
Производството пред първостепенния съд е проведено по искане на подсъдимите като съкратено съдебно следствие, в хипотезата на чл. 371 ал. 1, т. 2 НПК.
С присъда № 11/7.02.2008 година на Варненския окръжен съд по н о х д № 36/2008 година, двамата подсъдими са признати за виновни в това, че:
1./ Кръстю В. на 1.04.2007 година в с. Е., обл. Варна, при условията на опасен рецидив се е съвкупил с лице от женски пол – Д. С. , ненавършила 18 години, като я принудил към това със сила и заплашване, като деянието е извършено от две лица и представлява особено тежък случай и за престъпление по чл. 152 ал. 4, т. 4, вр. ал. 3, т. 1 и т. 5 вр. ал. 2, т. 1,вр. ал. 1, т. 2 НК, на основание чл. 55 ал. 1, т. 1 НК, му е наложено наказание девет години лишаване от свобода;
За престъплението по чл. 150 във вр. с чл. 20 ал. 2 НК извършено по същото време и място, по отношение на същото лице, навършило 14 години, чрез употреба на сила и заплашване, му е наложено наказание една година шест месеца лишаване от свобода.
На основание чл. 23 ал. 1 НК, му е определено общо наказание в размер на 9 години лишаване от свобода, при първоначален строг режим за изтърпяване.
2. С. Д. , на същото място и по същото време се е съвкупил със същото лице – Д. С. , ненавършила 18 години, като я принудил към това със сила и заплашване и деянието е извършено от две лица и представлява особено тежък случай. З престъпление по чл. 152 ал. 4, т. 4, вр. ал. 3, т. 1, вр. ал. 2, т. 1 вр. ал. 1, т. 2 НК, му е наложено наказание 9 години лишаване от свобода.
За престъплението по чл. 150 във вр. с чл. 20 ал. 2 НК извършено по същото време и място, по отношение на същото лице, навършило 14 години, чрез употреба на сила и заплашване, му е наложено наказание една година шест месеца лишаване от свобода.
На основание чл. 23 ал. 1 НК, му е определено общо наказание в размер на 9 години лишаване от свобода, при първоначален строг режим за изтърпяване.
Двамата подсъдими са осъдени солидарно да заплатят на Д. С. сумата общо от 55 000 лева, като обезщетение за причинените й неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от деня на деянията-1.04.2007 година.
На основание чл. 59 ал. 1 НК е зачетено предварителното задържане на двамата подсъдими.
Съдът се е разпоредил и с веществените доказателства.
Двамата подсъдими са осъдени да заплатят на правените по делото разноски, както и съответната държавна такса.
По жалби на двамата подсъдими и на частната обвинителка и гражданска ищца, въззивният съд е постановил решение, с което е потвърдил цитираната присъда, изцяло.
Касационните жалби на двамата подсъдими са неоснователни.
Преди всичко следва да се даде отговор на възражението на подсъдимия В, че двамата не са дали доброволно съгласие за провеждане на съкратеното съдебно следствие, тъй като са го сторили под натиск от страна на председателя на съдебния състав. При проверката по делото не се установи това твърдение. Съдебното следствие се ръководи от председателя на съдебния състав така, че да се осигури обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото, като в съдебния протокол, освен данните по чл. 129 ал. 1 НПК – …”направените искания, бележки и възражения;”, се посочват и тези по чл. 311 ал. 1 НПК, в това число всички разпореждания на председателя и определения на съдебния състав. Гаранция за изпълнението на предвидените в НПК изисквания към протокола от съдебното заседание, е възможността страните в тридневен срок от датата на изготвяне на протокола да направят писмено искане за поправка и допълнения към него. Ако това не е сторено, се приема че всички действия извършени в съдебно заседание са правилно отразени и съгласно чл. 131 НПК са доказателствено средство за извършване на съответните действия, за реда, по който са извършени и за събраните доказателства. В конкретния случай, видно от протокола от съдебното заседание пред първата инстанция от 7.02.2008 година, проведено при закрити врати, искането за приложение на процедурата по глава двадесет и седма НПК при условията на чл. 371 ал. 1, т. 2 от същия, са направили защитниците на подсъдимите, а самият В е заявил буквално следното: ”Адвокатката ми е разяснила напълно двете процедури по чл. 371 в НПК и желая да не се провежда съдебно следствие, като съм наясно с последиците от процедурата по чл. 371, т. 2 НПК. Признавам изцяло вината си и фактите изложени в обвинителния акт.” Подобно ясно становище за приложение на съкратеното съдебно следствие е изразил и другият подсъдим и касатор – Д.
От така отразените данни в протокола от съдебното заседание и липсата на последващи искания за поправка или допълването му, касационната инстанция е в невъзможност да направи друг извод, освен този за законосъобразност в действията на съда, който е приел съгласието на подсъдимите за приложение на процедурата по глава двадесет и седем от НПК и на основание чл. 371 ал. 1, т. 2 НПК обявил, че при постановяване на присъдата ще ползва самопризнанията на подсъдимите, без да събира доказателства за фактите описани в обвинителния акт. Последното предполага, че още преди съдебното заседание, с изготвянето на разпореждането по реда на чл. 248 ал. 2 и сл. НПК, съдът се е запознал с доказателствата за тези факти, които са описани от прокурора в обвинителния акт. Това произтича и от задължението на съда с какво следва да се съобрази преди с определение да обяви приложението на съкратеното съдебно следствие. Т. е., само при наличие на годни доказателства в подкрепа на самопризнанията на подсъдимите, съдът може да постанови осъдителна присъда. Това, че съдът е спазил посочения ред е видно най-вече от мотивите към присъдата, в която са обсъдени всички въпроси свързани с това има ли извършено деяние, извършено ли е то от подсъдимите и извършено ли е виновно, както и правната му квалификация и условията за определяне размера на предвиденото наказание. При това съдът е обсъдил по реда на чл. 305 НПК всички доказателства – гласни, писмени и заключения на експерти дадени по реда предвиден в НПК. Така от заключението на съдебно-медицинска експертиза се установяват разкъсно-контузните рани причинени на пострадалата от посегателството срещу нейната полова неприкосновеност, а от заключението на съдебно-психиатричната експертиза на пострадалата обстоятелствата, че преди деянието тя е била психически здрава, а след това „…е изпаднала в състояние на остър стрес, което впоследствие е прераснало в посттравматично стресово разстройство, което е от типа на неврологичните и е в пряка връзка със случилото се.”
В тази връзка, неоснователно е и възражението на подсъдимия Д, че съдът е постановил осъдителна присъда, само на базата на свидетелски показания. Преди всичко и по принцип няма пречка истината в процеса да се установи само на базата на свидетелски показания, но в случая, от изложеното в предходния абзац, става ясно, че освен свидетелските показания, съдът е подложил на анализ и останалите доказателства, включително посочените експертизи, както и тази за изследване на иззетите веществени доказателства при огледа на местопроизшествието – приложена на л. 178 от дос.п-во, със заключение за еднакъв произход на намерените косми, с тези иззети от половата област на подсъдимия С.
При приетите за установени от първата и втората съдебни инстанции фактически положения, които не подлежат на касационен контрол, с оглед ограничителните основания по чл. 348 НПК, направеният извод, че подсъдимите са осъществили от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл. 152 ал. 4, т. 4 НК, е законосъобразен. Третата инстанция следи само за правилното приложение на закона и не може да установява нови фактически положения. В случая същественото е, че в хода на въззивното производство, при новия анализ и проверка на доказателствата от втората съдебна инстанция, е спазен регламентирания процесуален ред. Вътрешното убеждение на проверявания съд не се основава на произволно възприети фактически положения, а на сериозен и задълбочен анализ на събраните доказателства.
Не се подкрепят от доказателствата по делото и останалите възражения на защита свързани с прехвърляне тежестта на доказване и формулиране на обвинението с квалифициращия елемент едва с обвинителния акт. Впрочем, дори и да беше така, не би представлявало съществено процесуално нарушение – /вж ТР №2/2002 г. на ОСНК при ВКС/.
Поради изложеното до тук, настоящия касационен състав не намира основание за отмяна на атакуваното решение по касационните основания визирани в чл. 348 ал. 1, т. 1 и 2 НПК.
По третото касационно основание – явна несправедливост на наказанията:
Както вече се посочи, наказанията са определени при условията на чл. 55 ал. 1, т.1 НК. Тази разпоредба се прилага по принцип, когато съдът установи наличие на изключителни или многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства, когато и най-лекото, предвидено в закона наказание се окаже несъразмерно тежко. В конкретния случай, по отношение на двамата подсъдими такива обстоятелства не са установени, а посочената благоприятна за подсъдимите разпоредба е приложена по силата на закона – чл. 373 ал. 2 НПК, като последица от признаването на фактите от страна на подсъдимите и като компенсация за бързината и ефективността на наказателния процес.
В конкретния случай, размерът на наказателната санкция е справедлив. Не е налице третото касационно основание – явна несправедливост на наложеното наказание и поради това, че за да може да изпълни правомощието си за изменение въззивния съдебен акт в частта, с която е потвърдена присъдата за наложеното наказание, каквото е искането на подсъдимите, касационният съд следва да констатира, че наложеното наказание очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите на чл. 36 НК. В случая, такава очевидност липсва.
Ноеснователно по изложените съображения е и искането на повереника на пострадалата за отмяна на въззивното решение, поради отказа на инстанционните съдилища да определят общото наказание на подсъдимите, с приложение на чл. 24 НК.
Ето защо въззивното решение на Варненския апелативен съд, с което е потвърдена изцяло присъдата на Варненския окръжен съд, следва да се остави в сила.
Поради изложеното и на основание чл. 354 ал. 1, т.1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 100/20.06.2008 година постановено по в н о х д № 158/2008 година, описа на Варненския апелативен съд.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: