Р Е Ш Е Н И Е
№421
София, 14 ноември 2008 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в съдебно заседание на шестнадесети октомври две хиляди и осма година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Харалампиев
ЧЛЕНОВЕ: Фиданка Пенева
Павлина Панова
при секретар Ив. Илиева
и с участието на прокурор от ВКП – Р. Карагогов
изслуша докладваното от съдията Ф. Пенева
наказателно дело № 446/08 година
Касационното производство е образувано по жалба на частния тъжител С. П. , чрез неговия повереник адвокат П от АК-Стара Загора, срещу нова присъда на Хасковския окръжен съд постановена на 17.06.2008 година по в н ч х д № 62/2008 година.
В жалбата са въведени касационните основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 и 2 НПК, за допуснато нарушение на материалния закон и съществени процесуални нарушения. По първото основание се твърди, че не е приложен закона, който е трябвало да бъде приложен – чл. 148 ал. 2, вр. чл. 147 НК, а по второто, че въззивният съд е изградил вътрешното си убеждение за несъставомерност на деянието, в нарушение на принципите по чл. 14 НПК за обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Иска се отмяна на новата присъда и връщане на делото за ново разглеждане, с указания за отстраняване на посочените нарушения.
Пред касационната инстанция, жалбоподателят, редовно призован, не се явява.
Представлява се от адвокат Г, която поддържа жалбата и исканията формулирани в нея и допълнителните доводи в допълнението към жалбата – липса на мотиви към атакувания съдебен акт, а във връзка с първото касационно основание, доводи свързани с тълкуването на чл. 10, т. 2 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи.
Подсъдимата се явява лично и със защитниците си А. и Т. В правото си на лична защита заявява, че не е извършила престъплението описано в частната тъжба на тъжителя и иска оставяне в сила на въззивната присъда.
Защитата пледира за оставяне в сила на присъдата, по съображенията изложени към мотивите на същата.
Прокурорът дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне на присъдата в сила.
Върховният касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното:
Жалбата е неоснователна.
По тъжба на жалбоподателя, който работел като прокурор в окръжна прокуратура – град С., в районен съд – Стара Загора е образувано н ч х д № 1121/2006 година. В жалбата, като факти в подкрепа на искането да бъде подведена под наказателна отговорност Н. Д. за престъпление по чл. 148 ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 и т.3, вр. чл. 147 ал. 1 НК, са цитирани извадки от жалба на Д. , адресирана до окръжния прокурор на Стара Загора, Апелативния прокурор в Пловдив и до Върховната касационна прокуратура. От смисловото съдържание на тези цитати личи, че подсъдимата е искала съдействие за отвод на тъжителя, в качеството му на наблюдаващ прокурор по наказателно дело, образувано срещу Л. К. Ш.
Поради отвод на всички съдии от Районния съд в Стара Загора, на основание 43, т. 3 НПК, ВКС е изпратил делото за разглеждане от друг еднакъв по степен съд в гр. Х..
В районен съд-Хасково делото е образувано под № 1* по описа на съда за 2006 година и след разглеждането му по същество, приключило с присъда № 102/5.02.2008 година, с която подсъдимата е призната за виновна в извършването на описаното в тъжбата престъпление, но на основание чл. 78а НК е освободена от наказателна отговорност с налагане на административно наказание – глоба, в размер на 500 лева. Със същата присъда, подсъдимата е призната за невиновна в това, да е разгласила позорното обстоятелство „някакви взаимоотношения с лицето Л. К. ” и е оправдана по това обвинение.
Със същата присъда, подсъдимата е осъдена да заплати на частния тъжител обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 1 000 лева, ведно със законната лихва от деня на деянието – 13.01.2006 година и 12 лева деловодни разноски, както и 40 лева държавна такса.
По жалба на подсъдимата /и на частния тъжител, относно оправдателния диспозитив/, Хасковският окръжен съд, като втора редовна инстанция, отменил тази присъда и постановил нова, с която я оправдал изцяло по обвинението повдигнато по реда на частното обвинение от жалбоподателя.
Поради това, че чл. 346 ал. 1, т. 2 НПК включва в предмета на касационно обжалване всички нови присъди постановени от окръжен съд, като въззивна инстанция, жалбата на частния тъжител П. е процесуално допустима, въпреки, че въззивната инстанция се е произнесла по дело от частен характер.
Въведените от повереника на частния тъжител възражения срещу оправдаването на подсъдимата са неоснователни, поради това, че не намират опора в доказателствения материал по делото.
Неоснователно е възражението за липса на мотиви, изложено в допълнението към жалбата, като аргумент в подкрепа на касационното основание за съществени процесуални нарушения. След излагане на установените факти, въззивният съдебен състав е описал правната теза развита в мотивите към първостепенната, осъдителна присъда и след това, въз основа на приетата и безспорна фактическа обстановка е направил своите правни изводи. Това е сторено при съблюдаване на регламентирания процесуален ред – след като са взети всички мерки за разкриване на обективната истина, съдът действайки като втора „първа” инстанция е основал изводите си за невиновност на подсъдимата на базата на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. При това, настоящият касационен състав споделя изводите на въззивния съд, че при конкуренция на упражненото от подсъдимата конституционно право на жалба /чл. 45 от Конституцията на РБ/, на законовото право да поиска отвод на прокурора /чл. 44 НПК отм., сега възпроизведен в чл. 47 от новия НПК/ и правото на атакувания с тези законни средства прокурор да се защитава чрез едно от наказателно – правните средства, по реда на частното обвинение, приоритет следва да се даде на правото на жалба в наказателния процес. Освен това, от материалите по делото, съдържанието на жалбите и движението на наказателните дела срещу Л. Ш. , наблюдавани от частния тъжител в качеството му на прокурор, се налага извода, че подсъдимата не е имала друго правно средство освен жалбата до компетентните органи – по-горните прокурори, за да се отстранят констатираните от нея недостатъци в разследването. При това, както правилно е установил и въззивният съд, подсъдимата не е имала умисъл да злепоставя прокурора, по смисъла на чл. 147 НК – да разгласява позорни обстоятелства за него, пред висшестоящите му прокурори, а само да реализира правото си по закон и конституция.
В случая, би следвало да се добави и това, че по силата на чл. 132 от Конституцията, съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях актове. За симетрия на тези изключителни гаранции за независимост и вземане на решение само по вътрешно убеждение и съобразно закона, магистратите в някой случай, обективно са принудени да понесат морални вреди от упреци на страните в процеса или други заинтересовани лица, при мотивиране на жалби срещу техни актове, действия или бездействия.
Поради изложеното, визираният в допълнението към жалбата чл. 10 от ЕКПЧОС, озаглавен „Свобода на изразяване на мнение” е неотносим към случая, тъй като той кореспондира с конституционното право за свободата на словото, по чл. 39 от Конституцията на РБ. В ал. втора на последния са посочени ограниченията на това право, за да не се накърняват правата и доброто име на други лица. Самият частен тъжител, в своите обяснения пред въззивната инстанция, по повод жалбите предмет на частното наказателно производство е заявил, /л. 35 от въз.п-во/, че когато жалбите на подсъдимата са постъпили в прокуратурата, той не ги е приел като клевети, а реагирал в по-късен момент, когато в печата започнали да излизат публикации и интервюта с подсъдимата, с подобно съдържание. Само в хипотезата, че предмет на частната тъжба бяха публикациите, а не жалбите до по-горните прокуратури, би могло да се обсъжда съставомерно ли е поведението на автора на публикациите за престъплението „клевета” по наказателния кодекс и във връзка с това да се съпоставят двете алинеи на цитирания чл. 10 от ЕКПЧОС, респ. чл. 39 от Конституцията на РБ. Поради посоченото по-гора, тона не е така.
С оглед изложеното, настоящият касационен състав намира, че при постановяване на новата присъда, въззивният съд не е допуснал посочените в касационната жалба нарушения на закона и процесуалните правила, като касационни основания за отмяна на същата присъда.
Ето защо и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 130/17.06.2008 година, постановена по в н ч х д № 62/2008 година, от въззивен състав на Хасковския окръжен съд.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: