3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 434
гр. София, 02.07.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и втори май през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 568 по описа за 2018г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищцата М. А. И. от [населено място] чрез процесуален представител адв. С. Е. С. срещу решение № 2337 от 13.11.2017г. по гр. дело № 2911/2017г. по описа на САС, 12 състав, с което след частична отмяна на решението на СГС, 1-19 състав от 09.12.2016г. по гр. дело № 13923/2013г. са отхвърлени предявените от М. А. И. срещу ЗД [фирма] искове по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от ПТП от 23.09.2013г. в размер 10 000 лв. и 153,56 лв. – обезщетение за имуществени вреди от същото ПТП, потвърдено е първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 10 000 лв. до 20 000 лв. и М. А. И. е осъдена да плати на ЗД [фирма] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски по делото за двете инстанционни производства в размер на 1 685,38 лв. над присъдените от СГС.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото; обжалваното решение на САС е постановено при очевидна неправилност:
1. Може ли съдът да обоснове решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди по отделно и в съвкупност целия, събран по делото доказателствен материал? – противоречие с решение № 24/28.01.2010г. по гр. д. № 4744/2008г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 166/03.08.2011г. по гр. д. № 1065/2010г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 221/15.04.2002г. по гр. д. № 677/2001г. на ВКС, ГК, I г. о.
2. Дали наличието на виновно и противоправно поведение на водач на МПС следва да се преценява с оглед възможността/невъзможността за обективно предотвратяване на произшествието, към момента, в който опасността е станала видима за водача или следва да се вземе предвид възникването на опасна ситуация в невидимата за водача зона, когато тя е следвало да се предположи като налична? – противоречие с решение № 577/29.11.2010г. по гр. д. № 1741/2009г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 955/15.07.1977г. по н. д. № 797/1977г. на ВС, НК, ІІІ н. о., решение № 688/22.06.1976г. по н. д. № 538/1976г. на ВС, НК, III н. о. и решение № 466/13.05.1977г. по н. д. № 290/1977г. на ВС, НК, III н. о.
3. Въпросът за приложението на чл. 20 ЗДвП и в кои случаи водачът нарушава чл. 20 ЗДвП – дали ако скоростта на МПС е в рамките на допустимата за конкретния пътен участък, същата се явява съобразена, въпреки че при възникнала внезапна опасност на пътя, водачът не е могъл да спре? – противоречие с решение № 52/08.05.2008г. по т. д. № 1498/2013г. на ВКС, ТК, II ТК.
4. Следва ли съдът по дела за транспортни произшествия задължително да извърши преценка дали скоростта на МПС е съобразена по смисъла на чл. 20 ЗДвП, когато същата тази скорост е в рамките на допустимата такава по чл. 21 ЗДвП? – противоречие с решение № 300/25.06.2012г. по н. д. № 947/2012г. на ВКС, НК, II н. о., решение № 43/26.02.2015г. по н. д. № 1604/2014г. на ВКС, НК, II н. о., решение № 273/25.06.2010г. по н. д. № 167/2010г. на ВКС, НК, II н. о.
Ответникът ЗД [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. М. И. Г. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1, 3 и ал. 2 ГПК. По отношение на първия формулиран въпрос поддържа, че няма характер на обуславящ решаващите изводи на съда, както и че въззивният съд е процедирал правилно, като е изложил конкретни мотиви защо и как е формирал крайния си извод. Относно втория въпрос счита, че по съществото си касае приложението на разпоредбата на чл. 20, ал. 2, изр. 1 ЗДвП и е разрешен от САС правилно и в съответствие със задължителната практика. Вторият и третият въпрос, относими към предвидимостта, са фактически и подлежат на изследване и преценка във всяка отделна хипотеза. Ответникът поддържа, че въпросът по т. 4 е риторичен и не обуславя изводите на въззивната инстанция.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и провери данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в изложенията към тях се съдържат твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 и ал. 2 ГПК.
За да направи извод за неоснователност на предявения пряк иск срещу застрахователя по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени и имуществени вреди в резултат на настъпило ПТП, въззивният съд е приел, че не е доказано непозволено увреждане на ищцата по смисъла на чл. 45 ЗЗД, предвид функционалната отговорност на застрахователя от деликтната отговорност на прекия причинител на вредата. Съдебният състав е обсъдил и анализирал събраните доказателства и въз основа на тях е установил механизма на настъпилото на 23.09.2013г. около 15.10 часа между О. мост и СУ „Св. К. О.“ пътно-транспортно произшествие. Позовавайки се на заключенията на съдебната авто-техническа експертиза, въззивната инстанция е приела, че първопричина за произшествието е противоправното поведение на пешеходците М. А. И. и нейния спътник, предприели пресичане на неразрешено място на [улица]в [населено място], при интензивен трафик на автомобили, без видимост, при шест ленти /по три ленти във всяка посока/, като поведението на водача на лек автомобил „Тойота Корола” с рег. [рег.номер на МПС] не е противоправно. При установяване на фактическата обстановка и изграждане на фактическите и правни изводи съдебният състав е съобразил особеностите на пътното платно в района, движението на лекия автомобил „Тойота Корола” в най-дясната лента, закритата видимост за водача на лекия автомобил от друг, преминаващ в съседна средна лента за движение /вляво от лекия автомобил/, микробус, както и предприетото от водача на лекия автомобил аварийно спиране в момента, в който е възприел опасността /видял е пешеходците/. След обсъждане на събраните доказателства и въз основа на съвкупния анализ на установените факти въззивният съд е заключил, че водачът Р. В. обективно не е могъл да възприеме пешеходците с оглед движението на микробуса преди опасната зона за спиране, обективно е могъл да възприеме ищцата едва когато тя е навлязла в лентата за движение на автомобила му и то в опасната му зона за спиране и ударът за него е бил непредотвратим при всякаква реакция /както при своевременна реакция, така и при малко закъсняла/. Относно времето за реакция в рамките на опасната зона за спиране е изложил съображения, че е субективно обусловено и липсата на мигновена реакция сама по себе си не представлява нарушение, поради което е без значение дали водачът на автомобила е закъснял с няколко секунди при предприемане на аварийно спиране в опасната зона. Предвид механизма на процесното ПТП и поради това, че автомобилът не се е движил със скорост над разрешената или несъобразена с пътните условия, съдебният състав е направил извод, че настъпилото ПТП не е по вина на водача на лек автомобил „Тойота Корола“, поведението на Влазимиров, макар и вредоносно, не е противоправно, поради което гражданската му отговорност за обезщетяване на вредите от произшествието не може да бъде ангажирана, в резултат на което застрахователят също не следва да отговаря, предвид функционалния характер на отговорността на застрахователя от деликтната отговорност на прекия причинител на вредата.
Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, а на основание чл. 280, ал. 2 ГПК – когато решението е очевидно неправилно. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Посочените от касатора процесуалноправни и материалноправни въпроси в т. 1, 2 и 3 от изложението са релевантни, тъй като обуславят крайния изход на делото и правните изводи на въззивната инстанция.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по първия въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като въззивният съд при постановяване на решението е процедирал съобразно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно практиката на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора, да обсъди всички допустими доказателства относно правно релевантните факти и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В конкретния случай въззивният съд е извършил самостоятелен анализ на събраните по делото доказателства, обсъдил ги е в тяхната взаимна връзка и въз основа на тях е установил фактическата обстановка, към която е приложил относимите материалноправни норми. Доколко изградените въз основа на събраните доказателства фактически и правни изводи са обосновани е въпрос, относим към правилността на обжалвания съдебен акт, и направените в тази насока оплаквания представляват касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280 ГПК.
Не е налице и твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочените въпроси по т. 2 и 3 от изложението, относими към приложението на чл. 20, ал. 2 ЗДвП. Съгласно посоченото от касатора решение № 577/29.11.2010г. по гр. д. № 1741/2009г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о. скоростта на автомобила, както и преценката за опасност, подлежат на съобразяване от водача предварително, с оглед пътната обстановка и изискуемата в чл. 20, ал. 2 ЗДвП предвидимост. В цитирания съдебен акт е прието че „преценката от страна на съда за виновно и противоправно поведение на участниците в ПТП не следва да се изгражда единствено на възможността или невъзможността за обективно предотвратяване на произшествието към момента, в който опасността е станала видима за водача, но и предвид възникването на опасна ситуация в непредвидимата за водача зона, когато тя е следвало да се предположи като налична.” В решение № 185/15.07.2013г. по гр. д. № 889/2012г. на ВКС, ГК, ІV г. о. е посочено, че ако с оглед конкретната пътна обстановка нищо не е предполагало към предвидимост на поведението на пострадалия пешеходец, то няма нарушаване разпоредбата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП.
В настоящия случай, за да приеме, че настъпилото ПТП не е по вина на водача на лек автомобил „Тойота Корола“, както и че поведението на В., макар и вредоносно, не е противоправно, съдебният състав се е съобразил с практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, като е обсъдил конкретното място, времето, интензивния трафик на движение на автомобили, всички обстоятелства и условия за настъпване на процесното ПТП. На мястото, където е настъпило процесното ПТП /между О. мост и СУ „Св. К. О.“/, трафикът на автомобили и тролеи е изключително интензивен, поставени са няколко светофара, изградени са достатъчен брой подлези на всички кръстовища за преминаване на пешеходци. Следователно, като е приел, че ударът е настъпил в границите на опасната зона на автомобила, които не са определени от движение на автомобила със скорост над разрешената или несъобразена с пътните условия, и е направил извод за липса на вина на водача за настъпване на процесното ПТП, въззивният съд в съответствие с постоянната практика на ВКС е изследвал механизма на ПТП, връзката между отделните факти и е приложил разпоредбата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП.
Поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК не са осъществени, тъй като липсват данни за постановяване на въззивното решение в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, нито е налице погрешна съдебна практика, която да се нуждае от промяна или от осъвременяване с оглед изменение в законодателството или обществените условия, нито е налице непълнота или неяснота на закона, която да налага тълкуването му.
Формулираният от касатора в т. 4 от изложението въпрос е хипотетичен и не обосновава общото основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради въведените селективни основания като допълнителна процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК не следва да бъдат обсъждани. Различният изход в цитираните от касатора решения и настоящият обжалван въззивен съдебен акт се дължат на различна фактическа обстановка, установена с различни доказателствени средства.
Неоснователен е доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Очевидната неправилност на въззивния съдебен акт като основание за допускане на касационно обжалване е въведена с разпоредбата на чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК /ДВ, бр. 87 от 2017г./. Очевидна неправилност по смисъла на посочената правна норма е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл; когато е постановен „extra legem”, т.е. съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, както и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като то не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2337 от 13.11.2017г. по гр. дело № 2911/2017г. по описа на САС, 12 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.