РЕШЕНИЕ
N 440
София, 29 октомври 2008 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи октомври…….…………………две хиляди и осма година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Румен Ненков……………………..
ЧЛЕНОВЕ: Елиана Карагьозова……………..
Вероника Имова…………………..
при секретар…………..………….Л.Гаврилова………………………………….и в присъствието
на прокурора………….…………..Кр.Колова…………………………..изслуша докладваното
от председателя(съдията)…….Р.Ненков……………………………..………………………….. .
наказателно дело № 451/2008 година.
С нова въззивна присъда № 35 от 07.07.2008 г. по в.н.о.х.д. № 439/2008 г. на Софийския апелативен съд, наказателно отделение, 7 състав, е отменена осъдителната присъда от 08.01.2008 г. по н.о.х.д. № 1876/2007 г. на Софийския градски съд, наказателно отделение, 10 състав, и вместо нея е постановено:
А) подсъдимият К. Д. С. е признат за невинен в това, че на 05.12.2001 г. около 15.05 часа, в гр. С., на бул. “Цариградско шосе” – на спирка “Плиска” в посока към ж.к. “Младост”, при управление на тролейбус “Икарус” с инв. № 1* по линия № 11, нарушил правилата за движение по чл. 68, ал. 2 ЗДвП и чл. 132, т. 3 ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Й. Х. П. – на 79 години, като след деянието направил всичко, зависещо от него, за оказване помощ на пострадалия, поради което и на основание чл. 304 НПК е оправдан по обвинението по чл. 343а, ал. 1, б. “б” във вр. с чл. 343, ал. 1, б. “в” във вр. с чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК; и
Б) съответно са отхвърлени гражданските искове за обезщетяване на неимуществени вреди от непозволено увреждане, предявени срещу подсъдимия от наследниците на пострадалия – П. А. П., Г. Й. Х. и Г. Й. Б..
Срещу горепосочената нова присъда П. П. , Г. Х. и Г. Б. , в качеството им на частни обвинители и граждански ищци, са подали касационна жалба и допълнение към нея. Развили са доводи за допуснати съществени процесуални нарушения при събирането и оценяването на доказателствените материали, довели до неправилно прилагане на закона. Направили са искане за отмяна на обжалвания съдебен акт, съчетано с неизпълнимо от гледна точка на процесуалната му недопустимост искане за постановяване на осъждане от касационната инстанция и съответно уважаване на гражданските искове.
Подсъдимият и неговият защитник са изложили съображения в подкрепа на оправдателната присъда.
Представителят на Върховната касационна прокуратура е дал заключение за основателност на касационната жалба, тъй като при установяване на механизма на злополуката въззивният съд не бил съобразил обективните констатации от огледа на местопроизшествието и заключението на комплексната експертиза.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 НПК, намери касационната жалба за неоснователна по следните съображения:
От фактическа страна е безспорно, че смъртта на наследодателя на жалбоподателите Й. П. е настъпила в резултат на премазване на десния му крак от средната дясна гума на управлявания от подсъдимия К съчленен тролейбус марка “Икарус”.становено е също така, че злополуката е настъпила непосредствено след потеглянето на превозното средство от спирка “Плиска” в посока към ж.к. “Младост”.
За да постанови оправдателна присъда въззивният съд правилно е изходил от принципа, че по делата от общ характер не обвиненото лице е длъжно да доказва невинността си, а точно обратното – тежестта на доказване на престъплението се носи от прокурора, подпомаган в конкретното производство и от допълнителните страни по обвинението (чл. 103, ал. 1 и 2 НПК). Съгласно чл. 304 НПК осъждане може да бъде постановено само при доказване на обвинението по несъмнен начин, а в случая това действително не е било налице.
Крайното заключение за недоказаност на обвинението е направено от втората инстанция на основата на всестранен, обективен и точен анализ на правно-релевантните доказателства т.е. съобразно изискванията по чл. 14 НПК. Голословно е твърдението на касаторите за превратна оценка на съдържанието на доказателствените материали. Не е случайно, че конкретни примери в тази насока не са посочени. След като правилата за формиране на вътрешното убеждение на последната инстанция по фактите са били спазени не може да се поставя въпросът защо не са кредитирани онези източници на доказателства, които съвсем косвено подкрепят тезата, че пострадалият се е озовал под гумата на тролейбуса вследствие на прихващане на дрехите му при затварянето на вратите. Касаторите се позовават на показанията на свидетели (Панков и Х. ), които изобщо не са присъствали на местопроизшествието, а само са възпроизвеждали чутото от свидетелката Д. При положение, че последната под заплахата от наказателна отговорност за затаяване на истината, както на досъдебната фаза, така и пред съда е заявила при разпита си, че не е очевидец на механизма и начина на причиняване на увреждането, би било абсолютно недопустимо, на практика само на основата на слухове, да бъде постановено осъждане.
Не е имало причини да не бъдат ползвани показанията на намиращите се на местопроизшествието свидетели П. и А. Твърденията им по основните, значимите фактически положения не са несъвместими, а освен това е нямало никакво основание за възникване на съмнение за проявена от тях пристрастност или недобросъвестност. Разминаването в някои дребни детайли е обяснимо от гледна точка на несъвършенството на човешката памет и изживените емоции в напрегнатата обстановка около злополуката.
Не е точно и твърдението на касаторите, подкрепено от представителя на Върховната касационна прокуратура, че въззивният съд не е съобразил констатациите по протокола за оглед на местопроизшествие и заключенията на вещите лице. Вярно е обратното – изводът за недоказаност на обвинението по отношение механизма на причиняване на съставомерния резултат е изграден и върху тези способи на доказване.
Изрично трябва да се подчертае, че и двете предходни инстанции са отхвърлили тезата на обвинението, че подсъдимият С е допуснал нарушение по чл. 132, т. 3 ЗДвП като е потеглил от спирката преди пълното затваряне на вратите на тролейбуса. Нито един от свидетелите, намиращи се на местопроизшествието, не е установил такъв факт, а и това е било технически невъзможно според заключението на експертизата.
Вярно е, че всеки водач на превозното средство от редовна линия за обществен превоз е длъжен, естествено в рамките на възможното, да вземе мерки за безопасното качване и слизане на пътниците – изискване по чл. 68, ал. 2 ЗДвП. Същевременно обаче от изложеното по-горе следва, че не е имало убедителни доказателства, че в конкретния случай подсъдимият С е могъл да възприеме пострадалия като качващ се пътник. Наистина общо задължение на водачите съгласно чл. 25, ал. 1 ЗДвП е да не предприемат извършването на маневра преди да се убедят, че няма да застрашат други участници в движението. В случая подсъдимият е имал възможността и е бил длъжен да се увери, че вдясно от тролейбуса откъм спирката в непосредствена опасна близост не е имало пешеходци. Единствената възможност да стори това е било чрез използване на огледалата за обратно виждане. В тази насока въззивният съд също се е позовал на заключението на експертите, че осигурената странична видимост спрямо мястото на съприкосновение с тялото на загиналия е била в рамките на 0.75 м. от десния габарит на превозното средство. Нито едно доказателство обаче не е оборило обяснението на водача, че преди да потегли е погледнал в дясното огледало и не е видял пешеходци. При липсата на установяване чрез надлежно събрани доказателствени материали на движението на пострадалия – по тротоара в района на спирката, а след това и по пътното платно до съприкосновението с тролейбуса, само на основата на предположения не биха могли да са правят произволни заключения във вреда на защитата. Възможността за бързо придвижване, при което е последвало подхлъзване или препъване с попадане на крайника под гумата на тролейбуса, съвсем не е била изключена, а тогава и опасността обективно не би могла да се възприеме от водача. Абсурдно е от последния да се изисква след като при потеглянето е изпълнил задължението си да възприеме пътната обстановка откъм спирката, отново да отклонява вниманието си вдясно след като вече са започнали да възникват много по-сериозни рискове вляво – от движещите се попътно други превозни средства.
Най-накрая въззивният съд не може да бъде упрекнат и в пасивност по отношение на принципното си задължение по чл. 13 НПК за разкриване на обективната истина. В хода на съдебната фаза на процеса са били уважени доказателствените искания на страните. Проверени са били всички материали, събрани при досъдебното разследване. В рамките на обективните си възможности и компетентност съдът не е могъл да събере никакви допълнителни доказателства във връзка с очертания предмет на доказване.
След като вината на подсъдимия С не е била надлежно доказана, оправдателната присъда по повдигнатото обвинение е напълно законосъобразна. Тя обуславя и отхвърлянето на гражданските искове за обезщетяване на болките и страданията, изживени от близките на пострадалия П.
По гореизложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение,
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА нова въззивна присъда № 35 от 07.07.2008 г. по в.н.о.х.д. № 439/2008 г. на Софийския апелативен съд, наказателно отделение, 7 състав.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.