6
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 443
С., 22.05. 2017 г.
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на 17 май две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светла Димитрова
ЧЛЕНОВЕ: К. Юстиниянова
Д. Стоянова
като разгледа докладваното от съдията К. Юстиниянова
гр. д. № 76/2017 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. И. Ч. чрез пълномощник адв. Е. Л. против въззивно решение № 2059 от 04.11.2016г. по в. гр. дело № 2540/2016г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 22.03.2016г. по гр. дело № 6209/2013г. на Софийски градски съд в частта, с която А. И. Ч. е осъден да заплати на Р. М. П. сумата 121 070,26 лв. на основание чл. 73 ЗННД, във вр. с чл. 45 ЗЗД, със законна лихва считано от 08.05.2013г. до цялостно изплащане на задължението, решението е отменено в частта, с която е отхвърлен иска за заплащане на законна лихва върху главницата за времето от 16.05.2008г. до 08.05.2013г. и вместо това, въззивният съд осъдил А. И. Ч. да заплати в полза на Р. М. П. законна лихва върху главницата 121 070,26 лв. за времето от 16.05.2008г. до 08.05.2013г.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поставя правните въпроси – представлява ли противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС дейността на въззивния съд, който не е обсъдил събраните по делото доказателства, във връзка с доводите на страните, и от там преценката за изпълнение на задължението по разпределяне доказателствената тежест; за кого е тежестта на доказване на причинно – следствената връзка и противоправността на деянието при деликт; какво е правното значение на факта имащ отношение към основателността на деликтната отговорност, ако извършителят е действал според даденото от увредения ищец съгласие; приложима ли е нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД при наличието на причинна връзка между поведението на пострадалата ищца, с което е създала предпоставки и възможност за настъпване на увреждането; каква е формата на вината, като част от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД в конкретния случай; налице ли е необоснованост на съдебния акт, като основание за допускане на касационно обжалване, предвид съображенията на въззивния съд вменяващи в задължение на нотариуса да предотвърти измами и вменяващи на нотариуса да „полага дължима грижа с повишен критерии”, без тези изисквания да се свързват с ясно и конкретно уредените задължения на нотариуса при неговата дейност изброени в чл. 25 ЗННД и чл. 589 ГПК, и в тази връзка предвид изложените мотиви основани на грешка при формиране на вътрешното убеждение относно релевантен за спора факт, след като процесното пълномощно не е послужило пред банката за теглене на сумата, тъй като банковата сметка е с титуляр адв. К. – пряк причинител на вредата. Жалбоподателят поддържа, че поставените правни въпроси с обжалваното решение са разрешени в противоречие със задължителна съдебна практика на ВКС и с оглед конкретният случай имат значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – приложно поле за допускане на касационна обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Ответникът Р. М. П. чрез пълномощник адв. П. В. оспорва наличие на основание за допускане на касационно обжалване по съображения изложени в писмено становище.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е потвърдено първоинстанционно решение по разгледан иск по чл. 45 ЗЗД намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
По поставените въпроси жалбоподателят представя съдебна практика, според която съдът е длъжен да обсъди събраните по делото доказателства във връзка с доводите на страните, за да отговори на въпроса дали всяка страна е установила фактите и обстоятелствата с осъществяването на които твърди да са възникнали претендираните от нея правни последици (решение по гр. дело № 891/2009г., първо г. о., ВКС); доказването на причинно – следствената връзка между поведението на дееца и увреждането, чието обезщетение се търси в хипотезата на чл. 45 ЗЗД е за ищеца, който по пътя на пълно и главно доказване следва да установи, че деянието е решаващо, вътрешно необходимо (не случайно) свързано с резултата; в цялата поредица от явления причината трябва да предшества следствието и да го поражда, като вредата закономерно да произтича от деянието; за да се ангажира отговорността по чл. 45 ЗЗД е нужно още увреждащото деяние (действие или бездействие) да е противоправно – факт на общо основание подлежащ на доказване, който не се презумира и е в доказателствена тежест отново е на ищеца (решение по гр. дело № 3026/2008г., четвърто г. о., ВКС). По въпроса за обосноваността на съдебно решение жалбоподателят представя съдебно решение по гр. дело № 1863/2009г., четвърто г. о., ВКС, според което правилото на чл. 188 ГПК (отм.) приложимо от въззивният съд предвид изискването за обоснованост на съдебните решения изисква изводите на решаващия съд за обстоятелствата, които имат значение за спора (релевантните факти) да съответстват на събраните по делото доказателства, като необосноваността обхваща грешките при формиране на вътрешното убеждение на решаващия съд при прилагане на правилата от неюридически характер – на формалната логика или на емпиричното и научно – теоретично знание.
По тези въпроси при постановяване на обжалваното решение въззивният съд не се отклонил от посочената съдебна практика.
Прието е, че ищцата е провела пълно и главно доказване относно – установяване неавтетичността на подписа на упълномощителя под нотариално завереното пълномощното от 09.05.2008г. от помощник – нотариус при ответника, с което упълномощеният от ищцата адвокат е получил сумата 121 070,26 лв. по изпълнително дело № 20078440400411 на ЧСИ С. Я., представляваща стойността на 1/3 идеална част съсобственост на ищцата от изнесен на публична продан неподеляем недвижим имот, съгласно заключението на изслушана съдебно – графологична експертиза, че подписът за упълномощител е копие на подпис, който не е положен от ищцата Р. М. П..
При тези обстоятелства съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 73 ЗННД, установяваща имуществена отговорност на нотариуса за вредите причинени от виновно неизпълнение на неговите задължения, съгласно Закона за задълженията и договорите, но не повече от удостоверения материален интерес. Прието е, че след като подписът под пълномощното не изхожда от упълномощителя, то при неговата нотариална заверка не е била извършена надлежна проверка на самоличността на явилото лице или пълномощното е неприсъствено, т. е. нотариусът не е положил дължимата грижа при неговата заверка, с което е нарушил разпоредбата на чл. 25 ЗННД задължаваща го да опазва правата и интересите на страните, да ги упътва, да изяснява тяхната воля и фактическото положение, да ги запознае ясно и недвусмислено с правните последици и да не допуска пропуски или бавност в работата, които биха довели до накърняване на техните права. За да приеме, че има виновно неизпълнение на задълженията от нотариуса (в случая помощник – нотариуса) при проверка самоличността на явилите пред него лица, съдът е посочил, че съгласно установената съдебна практика нотариусът следва да се увери в самоличността на лицето, чиито подпис и изявление удостоверява и тази проверка включва задължението на нотариуса да констатира дали идентификационните белези на явилото се лице отговорят на тези по представения документ за самоличност, като следи и за съответствието на вписаните в документа данни – отговаря ли датата на раждане на вписания в личната карта единен граждански номер и срока на валидност, т. е. проверката при нотариалната заверка на подпис не е формална, а изисква повишена степен на внимание, с оглед на критериите въведени с чл. 25 ЗННД – да не се злепоставят правата и интересите на страните. Съдът е приел, че помощник – нотариусът не е изпълнил задълженията си за проверка самоличността на упълномощителката по представения документ за самоличност, което съставлява виновно неизпълнение на служебни задължения по смисъла на чл. 25 ЗННД и ангажира противоправното поведение на ответника при изпълнение на задълженията като нотариус. Използването на съставения неавтентичен документ се явява в причинна връзка с настъпилите за ищцата вредни последици, за възмездяването на които ответникът носи имуществена отговорност по чл. 45 ЗЗД.
Въпросът относно формата на вината при непозволеното увреждане и нейното доказване също не обосновава основание за допускане на касационно обжалван.
Вината по чл. 45, ал. 2 ЗЗД се презумира, и докато в тежест на ищеца е да докаже противоправност на деянието, като действие или бездействие, и причинната връзка между него и настъпилата вреда, в тежест на ответника е да докаже, че е положил дължимата грижа при изпълнение на задълженията си, както и да докаже в случая правоизключващото възражение, че е бил въведен в заблуждение от явилото се лице. В този смисъл с обжалваното решение е прието, че ответникът не е ангажирал доказателства (освен показания на свидетел депозирани общо и неубедително), от които може да се направи извод за положена грижа при изпълнение на задълженията по чл. 25 ЗННД. Ако такава е била положена, то нотариусът би могъл да предотврати измамата.
От изложеното е видно, че правните изводи на съда обосноваващи основателността на иска са изведени след преценка на събраните по делото доказателства, обсъдени във връзка с доводите на страните; даден е отговор на въпроса, дали всяка страна е установила фактите и обстоятелствата с осъществяването на които твърди да са възникнали претендираните от нея правни последици, както е прието в цитираната от жалбоподателя съдебна практика, респ. вътрешното убеждение на съда е формирано при спазване на съдопроизводствените правила, правилата на опита, формалната логика и научните знания.
Жалбоподателят поставя правни въпроси по приложението на чл. 51 ал. 2 ЗЗД. Представя съдебна практика според която, цитираната норма предоставя възможност за намаляване на обезщетението за понесените вреди; за да бъде намалено обезщетението за вреди, увреденият трябва да е допринесъл за тяхното настъпване и този принос трябва да е конкретен – да се изразява в извършването на определени действия или въздържането от такива действия от страна на увреденото лице; съпричиняване на вредоносния резултат ще е налице само, ако поведението на увредения е станало причина, или е повлияло по някакъв начин, върху действията на причинителя на вредата; приемането на обратното би довело до необосновано накърняване на правната сфера на увреденото лице и до отговорност за чужди действия в хипотеза, която е извън законово регламентиране – решения по т.д. № 525/2008г., второ т. о., ВКС и по т.д.623/2010г., второ т.о., ВКС.
С обжалваното решение съдът е обсъдил възможността за евентуален принос от страна на ищцата за настъпване на вредоносния за нея резултат, като е приел, че по делото не е установено ищцата да е предоставяла личната си карта за ползване от трети лица, да я е губила или да е била открадната, т. е. по делото няма установени нейни конкретни действия, или въздържание от такива действия, които биха допринесли за настъпването на вредите. В този смисъл въпросите по приложението на чл. 51 ал. 2 ЗЗД с обжалваното решение не са разрешени в противоречие с представената съдебна практика.
Предвид изложеното по поставените правни въпроси не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, респ. по т. 3-та, с оглед на установената задължителна съдебна практика.
При този изход на делото жалбоподателят ще следва да заплати съдебни разноски на ответника по жалбата в размер на 2000 лв. адвокатско възнаграждение по представен договор за правна защита.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2059 от 04.11.2016г. по в. гр. дело № 2540/2016г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА А. И. Ч. да заплати на Р. М. П. съдебни разноски за настоящето производство в размер на 2000 лв. адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ