6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 444
София 13.07.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 980/2015 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 578 от 16.10.2014 г. по в.гр.д. № 676/2014 г. на Пловдивския апелативен съд е потвърдено решение № 523 от 14.03.2014 г. по гр.д. № 793/2013 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която е признато за установено по отношение на [община], че ПИ с идентификатор 56784.524.550 с площ 9 411 кв.м, с трайно предназначение на територията – урбанизирана, с начин на трайно ползване – спортно игрище, ведно с построените в него сграда с идентификатор 56784.524.550.1 с площ 868 кв.м, представляваща “Зала за хандбал” на два етажа и сграда с идентификатор 56784.524.550.2, представляваща “Столова” с площ 360 кв.м, са публична държавна собственост, като същите са предоставени на ПУ ”П. Хишлендарски”- [населено място], в качеството му на юридическо лице на бюджетна издръжка, осъществяващо държавната политика в областта на образованието, с право да ги владее, управлява, ползва и подържа, както и в частта, с която Община- П. е осъдена да заплати на ПУ ”П. Х.” такси и разноски по съдебното производство в размер на 15 604.31 лв. Първоинстанционното решение е обезсилено като недопустимо в частта, с която е признато за установено по отношение на [община], че ПИ с идентификатор 56784.524.620 с площ 13 194 кв.м, с трайно предназначение на територията- урбанизирана, с начин на трайно ползване- Спортно игрище, ведно с построената в него сграда с идентификатор 56784.524.620.1 с площ 1 199 кв.м, на един етаж, с предназначение – спортна сграда, база, е държавна собственост, предоставен на ПУ ”П. Х.” за оперативно ползване и управление, като в тази част производството по делото е прекратено.
Въззивното решение е обжалвано с касационна жалба от [община], представлявана от кмета на общината И. Т.. В жалбата са наведени доводи за недопустимост на въззивното решение, като се твърди, че с него е потвърдено недопустимо първоинстанционно решение, с което съдът е признал за собственик на спорните имоти ищеца, който обаче е предявил иска за собственост като процесуален субституент на държавата, а не от свое име. На следващо място се подържат оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с преценка на доказателствата по делото и за нарушение на материалния закон.
Искането е за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните въпроси: 1/ Дали К. за наука, технически прогрес и висше образование е надлежен орган, който е имал право да предоставя стопанисването и оперативното управление на държавен имот на университета и дали е породила действие издадената за това заповед, след като предоставянето не е по предвидения в Н./ отм./ ред; 2/ При положение, че [община] е придобила правото на собственост на основание § 7, т.6 З. с влизане в сила на тази разпоредба на 17.09.1991 г., може ли да се приложи след това нормата на чл. 89, ал.2 ЗВО, приета през 2000 г. и коя норма следва да се приложи при колизия на права; 3/ По отношение на прилежащата към сграда площ намира ли приложение разпоредбата на § 1 от ДР на ЗДДС или съдът може да мотивира решението си със заключение на вещото лице; 4/Какви са правомощията на въззивния съд при наличие на недопустимо решение в хипотезата на чл. 270, ал.3 ГПК; 5/ Могат ли институции, в частност университети, в качеството им на самостоятелни юридически лица, да бъдат квалифицирани като процесуални субституенти на държавата, без претенцията да е била заявена от страна на държавата и без да е обективирано обстоятелството, че държавата счита имота за свой. Твърди се, че първият въпрос е разрешаван противоречиво от съдилищата, което съставлява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК, а по отношение на останалите въпроси се подържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.
В отговор на подадената касационна жалба ответникът по касация ПУ ”П. Х.” изразява становище, че не са налице изискуемите от закона предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Ищецът ПУ ”П. Х.”- [населено място] е предявил против [община] установителен иск за собственост с искане да бъде установено по отношение на ответника, че ПИ с идентификатор 56784.524.550 с площ 9 411 кв.м, с начин на трайно ползване – спортно игрище, ведно с построените в него сграда с идентификатор 56784.524.550.1 със застроена площ 868 кв.м – спортна зала на два етажа, и сграда с идентификатор 56784.524.550.2 – сграда за обществено хранене, са държавна собственост в управление на университета. Твърдял е, че сградата с идентификатор 56784.524.550.1 със застроена площ 868 кв.м – двуетажна спортна зала “Зала за хандбал” е била предоставена на университета със Заповед № 3000 от м. май 1976 г. на Комитета за наука, технически прогрес и висше образование и оттогава до предявяване на иска университета упражнява правото на държавна собственост върху нея, като я владее, ползва и стопанисва, и заплаща разноските за функционирането й. Сградата с идентификатор 56784.524.550.2 – масивна едноетажна сграда с площ 360 кв.м, е построена от университета съгласно строително разрешение от 1980 г. и се ползва по предназначение в изпълнение на функциите му като държавно висше училище.
По делото е прието за установено, че ПУ ”П. Х.” е създаден с Указ № 24 от 12.01.1972 г. на Държавния съвет на НРБ. Със Заповед № 3000 от / датата не се чете/ 1976 г. на Комитета за наука, технически прогрес и висше образование е наредено новопостроената спортна база в района на спортния комплекс “Академик”- П., записана в строителната програма на КНТПВО за ПУ ”“П. Х.” да се предаде с щата и предвидените средства за подържане от О. “Студентски общежития и столове”- П. на университета. Строителството на спортната зала – обект “ВУЗ- Зала за хандбал” е осъществено в периода 1972-1974 г. с инвеститор КНТПВО. По отношение на едноетажната масивна сграда – столова е прието, че е изградена от ПУ ”П. Х.” въз основа на строително разрешение № 23 от 15.02.1980 г., с което се разрешава на университета да преустрои павилион в студентски стол в[жк]. Строителството е финансирано от държавата и е извършено чрез възлагане по договор между университета и ДСП “Благоустройствени строежи”. И двете сгради са заприходени в баланса на ищеца, сметка 203, съответно от 01.06.1977 г. и 01.03.1981 г.
По отношение на терена – имот с идентификатор 56784.524.550 по кадастралната карта е прието, че е идентичен с част от имот пл.№ 549 по плана от 1954 г., който е бил актуван като държавен. През 2005 г. е одобрено изменение в кадастралния план, като в границите на имот пл.№ 549 са попълнени нови имоти с пл.№ 619, 620 и 549. През 2006 г. е одобрено изменение в регулационния план, като имот пл.№ 620 е включен в УПИ V- 620, спортна дейност, и УПИ VІ- 620- спортна дейност. Имот с идентификатор 56784.524.550 е идентичен с УПИ V- 620. През 2013 г. е одобрено ново изменение в регулацията, при което процесният имот съответства на УПИ І- 524.1524. За да обоснове тези изводи, въззивният съд се е позовал на заключението на приетата съдебно- техническа експертиза, както и на представените по делото Акт за завземане на недвижим имот за държавен, съставен през 1951 г., в който като основание за придобиването му е посочено “стар държавен имот”, и А. № 355 от 13.10.1993 г., който препраща към акта от 1951 г., но в графата ” бивш собственик на имота” е посочено “стар общински имот”. Въззивният съд е възприел заключението на съдебно- техническата експертиза и в частта, в която вещото лице е посочило, че като необходима прилежаща площ към двете процесни сгради следва са се приеме площта, определена в регулационния план чрез – границите на УПИ V- 620 или съответно УПИ І- 524.1524, тъй като в границите на урегулирания имот съществуват само тези две сгради.
При така установените факти по делото въззивният съд е направил извод, че двете процесни сгради – зала за хандбал и столова, са изградени със средства на държавата върху държавен имот, предоставени са за стопанисване на ПУ ”П. Х.” и се ползват от него. По отношение на двуетажната масивна сграда – зала за хандбал, съдът е приел, че е предоставена на ищеца по предвидения за това в чл. 92, ал.1, т.2 Н./ отм./ ред. При влизане в сила на З. сградите, заедно с прилежащия терен, не са преминали в собственост на общината на основание § 7, т.6 ПЗР на същия закон, тъй като са били предоставени за стопанисване на ищеца, който е държавно висше училище със статут на юридическо лице, за изпълнение на неговите функции, и не представляват обекти от общинската инфраструктура с местно значение от категорията на визираните в посочената разпоредба.
Съдът е намерил за неоснователно и възражението на [община] за придобиване по давност на процесните терен и сгради, като е посочил, че съгласно чл. 89, ал.2 ЗВО недвижимите имоти, предоставени от държавата на висшите училища, са публична държавна собственост и не могат да бъдат обект на разпореждане и да се придобиват по давност.
Тезата на касатора за недопустимост на въззивното решение се основава на разбирането, че с него е потвърдено недопустимо първоинстанционно решение, постановено по непредявен иск, защото първоинстанционният съд е признал съществуването на правото на собственост върху процесните имоти не на държавата, а на нейния процесуален субституент. Тези доводи не се споделят от настоящия състав. Въз основа на заявения с исковата молба петитум за признаване за установено по отношение на ответника, че процесните имоти са държавна собственост в управление на ПУ ”П. Х.” първоинстанционният съд е приел, че с предявяване на иска ищецът действа като процесуален субституент на държавата. След преценка на събраните по делото доказателства е извел решаващ извод, че тези имоти са държавна собственост, предоставена на ищеца като държавно юридическо лице, което упражнява правото на собственост на държавата, като ги владее, управлява и стопанисва от момента на построяването им. При тези мотиви, с които се обосновава материалноправната легитимация на държавата като собственик, постановеният диспозитив, с който се признава за установено, че ПУ ” П. Х.” е собственик на имотите – сгради и прилежащ терен, “предоставени му от държавата за оперативно управление и ползване”, не сочи на произнасяне по непредявен иск и не обосновава недопустимост на първоинстанционното решение, тъй като макар и юридически непрецизно, в диспозитива съдът е отразил формираната с мотивите воля, че спорното материално право на собственост принадлежи на държавата, която го е предоставила за упражняване на университета. Тъй като въззивният съд е достигнал до същите правни изводи относно принадлежността на правото на собственост, е потвърдил първоинстанционното решение, като само е прецизирал диспозитива, изразявайки с по- точни изрази действителната воля на съда.
Въпросът дали К. за наука, технически прогрес и висше образование е надлежен орган, който е имал право да предоставя стопанисването и оперативното управление на държавен имот на университета при действието на Н./ отм./, и дали е породила действие издадената за това заповед, след като предоставянето не е по предвидения в Н. / отм./ ред, не е правен по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, а фактически, поради което не обосновава общата предпоставка за допускане на касационно обжалване. Компетентността на органа по чл. 94, ал.1 Н./ отм./, който следва да вземе решение или да изрази съгласие за предаване на държавни имоти за стопанисване и управление от една държавна организация на друга, е конкретен въпрос, който се разрешава в зависимост от фактите по всяко дело, след като се изясни подведомствеността на съответните държавни организации. Само за яснота следва да се посочи, че към 1976 г. е бил в сила Закона за висшето образование / обн. Изв., бр. 12/1958 г., отм. 1995 г./, който в редакцията си след изменението в ДВ бр. 65/1972 г. изрично сочи, че висшето образования в страната се ръководи от Комитета за наука, технически прогрес и висше образование, като надведомствен държавно- обществен орган, на който освен функции по методическо ръководство на висшите училища и научните организации, е възложено да ръководи и координира и дейността по изграждане и използване на материалната база за подготовка на специалисти с висше образование/ чл.1 от Правилника за прилагане на Закона за висшето образование – отм./.
Вторият от поставените въпроси – дали след като процесните обекти са станали общинска собственост на основание § 7, т.6 З. с влизане в сила на тази разпоредба на 17.09.1991 г., може да се приложи след това нормата на чл. 89, ал.2 ЗВО, приета през 2000 г. и коя норма следва да се приложи при колизия на права, не кореспондира с мотивите на обжалвания съдебен акт. Въззивният съд е приел, че сградите и терена, предмет на спора за собственост, са държавна собственост, преди влизане в сила на З. са били предоставени на ПУ ” П. Х.” за осъществяване на дейността му като държавно висше учебно заведение, поради което не са преминали в собственост на общината по силата на § 7, ал.1, т.6 ПЗР на З., защото посоченото основание визира само обекти на общинската инфраструктура, предназначени за задоволяване на потребности с местно значение. Статутът на ищеца на държавно висше училище изключва тази характеристика по отношение на предоставените му за стопанисване имоти, тъй като те служат за задоволяване на потребности от национално значение. Поради това и вторият въпрос, като изведен извън смисъла и съдържанието на обжалвания съдебен акт, не може да обоснове допускане на касационно обжалване.
Въпросът следва ли при определяне на прилежащите площи към двете сгради да намери приложение разпоредбата на § 1 от ДР на ЗДДС не е поставян при разглеждане на делото в двете инстанции и по него въззивният съд не се е произнасял. В §1, т.6 ДР на ЗДДС е дадена легална дефиниция на понятието “прилежащ терен” за нуждите на облагането с данък по този закон. За нуждите на благоустройството необходимата прилежаща площ към сградите се определя въз основа на нормативи, установени в благоустройствените закони и подзаконови нормативни актове по прилагането им. По настоящото дело касаторът не е възразил, че площта на поземлен имот с идентификатор 56784.524.550 надхвърля необходимата, съгласно тези нормативи.
Не обосновава необходимост от допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК и последният въпрос – могат ли институции, в частност университети, в качеството им на самостоятелни юридически лица, да бъдат квалифицирани като процесуални субституенти на държавата, без претенцията да е била заявена от страна на държавата и без да е обективирано обстоятелството, че държавата счита имота за свой. По въпроса има формирана практика на ВКС по сходен казус, цитирана и в обжалваното решение, която приема, че “с предоставяне на управлението на имота, публичното тяло, което упражнява правото на държавна собственост, се явява процесуален субституент на държавата, който може да брани това право чрез иск и да претендира от свое име последиците от лишаването му от ползване на имота” / решение № 6 от 01.06.2011 г. по гр.д. № 833/09 г. на ВКС, ІV г.о./. Що се отнася до това, че държавата не е обективирала чрез съставяне на акт за държавна собственост, че счита себе си за собственик на имота, следва да се има предвид трайно установената съдебна практика, която е в смисъл, че актовете за държавна, съответно общинска собственост, нямат правопораждащо действие за правото на собственост и че в исковия процес правото на собственост на държавата, респ. на общината, може да бъде доказвано на общо основание с всички допустими по ГПК доказателствени средства, в зависимост от релевираното конкретно придобивно основание.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 578 от 16.10.2014 г. по в.гр.д. № 676/2014 г. на Пловдивския апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: