6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 446
С., 22.05. 2017 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на пети април, през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: К. ЮСТИНИЯНОВА
Д. СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 200 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Апелативна прокуратура [населено място] против въззивно решение № 252 от 04.11.2016 г., постановено по в.гр.д. № 173/2016 г. на Великотърновския апелативен съд, в частта му, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на С. Х. П. от [населено място], на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, претърпени вследствие незаконно образувано досъдебно производство № 323/2012 г. по описа на ОД на МВР В. за извършено престъпление по чл. 313, ал. 1 НК, прекратено с постановление на Районна прокуратура В., влязло в сила на 28.08.2013 г. В останалата му част, с която искът е отхвърлен за разликата от 10 000 лв. до 50 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, въззивното решение като необжалвано е влязло в сила на основание чл. 296, т. 2 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което е уважен искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение за причинени неимуществени вреди в посочения размер, съдът се е произнесъл по правни въпроси, решени в противоречие с практиката на ВКС и решавани противоречиво от съдилищата – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК. Във връзка с наведените основания, жалбоподателят се позовава и представя съдебна практика, както следва: ППВС № 4 от 23.12.1968 г., ТР № 1 от 04.01.2001 г. по т.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК, решение № 341 от 05.10.2012 г. по гр.д. № 1310/2011 г. на ІV г.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК, както и решение № 1498 от 16.07.2013 г. по в.гр.д. № 1803/2013 г. на Софийски апелативен съд, решение № 1636 от 20.10.2009 г. по в.гр.д. № 2619/2008 г. на Пловдивския окръжен съд, решение № 314 от 19.02.2015 г. по в.гр.д. № 3913/2014 г. на Софийски апелативен съд, влезли в сила.
Поставеният материалноправен въпрос, обусловил изхода на делото, по който се е произнесъл въззивният съд, е свързан с определяне размера на обезщетението за причинени неимуществени вреди от незаконно обвинение и критерия за справедливост, визиран в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ, с твърдение, че този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, както и има противоречива съдебна практика, във връзка с което представя и цитираните по-горе въззивни решения, поради което в случая са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Другият правен въпрос от процесуално естество, за който твърди, че е обусловил изхода на делото е, следва ли съдът да изложи мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между вредите и наказателното производство и да определи кои конкретни по вид неимуществени вреди са доказани по делото като приетото от въззивния съд е в противоречие с практиката на ВКС – описаните по-горе ППВС и ТР. Позовава се и на противоречива съдебна практика, тъй като има различия в тълкуването и прилагането на едни и същи разпоредби, което води до различно решаване на еднородни случаи.
Ответникът по жалбата С. Х. П. от [населено място], чрез пълномощника си адв. П. П. от АК-Г., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за нейната неоснователност и липсата на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че срещу ищеца на 20.08.2012 г. е образувано досъдебно производство № 323/2012 година по описа на ОД на МВР, [населено място], затова, че за периода месец септември 2010 година – месец октомври 2010 година в [населено място] потвърдил неистина в документи за регистрация на [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] – престъпление по чл. 313, ал. 1 НК. Още в хода на досъдебното производство процесуалният представител на С. П. заявил, че доверителят му е невинен и наказателното производство следва да се прекрати. Действията по разследването продължили и с постановление за частично прекратяване на досъдебното производство от 19.04.2013 година по прокурорска преписка № 4860/2012 година по описа на Районна прокуратура В., влязло в сила на 28.08.2013 година, досъдебното производство спрямо ищеца е прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК, поради недоказано участие на обвиняемия в престъплението. Съдът е приел, че в случая са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и като е съобразил срокът на воденото наказателно производство – една година, както и претърпените от ищеца болки и страдания в резултат на незаконното обвинение, приключило с прекратяване на наказателното производство, поради недоказаност на деянието, е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е в размер на сумата от 10 000 лв. по отношение на Прокуратурата на РБ. Съдът е изложил подробни мотиви, съобразно събраните по делото доказателства – свидетелски показания и заключение на изслушана психологическа експертиза, че в резултат на незаконното обвинение в рамките на една година ищецът е претърпял неимуществени вреди – по време на наказателното производство за извършено престъпление по чл. 313, ал. 1 НК, той изпитвал притеснения поради обстоятелството, че спрямо него се води досъдебно производство за деяние, което не е извършил, несигурност от това по какъв начин ще приключи делото; засегнато е неговото основно човешко право – правото на чест и достойнство; С. П. преживял тежко случващото се и развил смесено тревожно-депресивно разстройство; случаят придобил гласност в обществото и част от клиентите му като адвокат се отказали от неговите услуги, както и че той ограничил своите социални контакти, което повлияло негативно както на професионалния, така и на личния му живот.
Както се изложи по-горе, в изложението за допускане на касационно обжалване на касатора е формулиран материалноправният въпрос за приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в производството по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Този въпрос е от значение за изхода на делото по конкретния правен спор, но в случая той не е решен от въззивния съд в противоречие с представената съдебна практика. Това е така, тъй като разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, в случая завършило с прекратяване на наказателното производство, поради неизвършване на деянието от страна на ищеца, безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. Доколкото съдът е разгледал всички относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените морални вреди от пострадалия – отрицателни изживявания за ищеца във връзка с образуваното срещу него наказателно производство за престъпление, което не е извършил, продължителността на досъдебното производство около една година, приключило с прекратяването му, през което време той бил под постоянен стрес и напрежение, развил смесено тревожно-депресивно разстройство, отчуждил се от близки и приятели, загубил клиенти като адвокат, а и предвид професионалният му статус случаят придобил гласност в обществото, което допълнително го депресирало, тъй като било накърнено личното му и професионално достойнство, обжалваното решение не е постановено в противоречие с представената задължителната съдебна практика, тъй като подхода при определяне размера на обезвредата е един и същ. В тази връзка въззивният съд е присъдил обезщетение в размер на 10 000 лв. само за онези морални вреди, които са в причинна връзка с незаконното обвинение за извършеното престъпление, приключило с прекратяване на наказателното производство. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай/ППВС № 4/1968 г./. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер за неимуществените вреди, не е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като необосноваността е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, която проверка не може да се извърши в рамките на производството по селекция на касационните жалби по чл. 280, ал. 1 ГПК. В допълнение към изложеното следва да се подчертае, че поради различието във фактите и обстоятелствата по всяко едно от делата, определените по тях размери на обезщетения за причинени неимуществени вреди не могат да бъдат критерий за определяне на обезщетението за причинени неимуществени вреди на пострадалия по настоящото дело, в който аспект липсва противоречие на приетото по този въпрос от въззивния съд с посочената и представена съдебна практика, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационния контрол.
Същото се отнася и до поставения правен въпрос от процесуално естество относно доказване на причинно-следствената връзка между незаконното обвинение и причинените морални вреди и излагане на мотиви във връзка с това, тъй като и той касае неправилност на решението, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Независимо от това обаче, в обжалваното решение въззивният съд е изложил подробни мотиви относно наличието на пряка причинно-следствена връзка между действията на прокуратурата и причинените вреди на ищеца, който в резултат на незаконното обвинение претърпял негативни изживявания в личен и професионален план, стрес, притеснения, тревога и безпокойство за бъдещето, като е приел, че в случая са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, съобразил е продължителността на воденото наказателно производство срещу него, както и претърпените болки и страдания в резултат на незаконното обвинение и е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е в размер на сумата от 10 000 лв. по отношение на Прокуратурата на РБ. Съдът е обвързал размера на обезщетението с претърпените от ищеца морални вреди, за които е установено, че са в причинна връзка с незаконното обвинение в извършване на престъпление, което е прекратено поради недоказаност. Този диференциран подход е в съответствие с приетото в т. 11 на ТР № 3/22.04.2005г. на ОСГК на ВКС. Принципът за справедливост е изведен от преценката на конкретно установените по делото факти и не е приложен абстрактно от съда. След като размерът на обезщетението е обусловен от конкретни факти и обстоятелства, които за всеки отделен случай са различни, конкретната сума не е признак, по който може да се изведе противоречие на обжалваното решение с цитираната от жалбоподателя съдебна практиката на ВКС и въззивни съдилища.
В конкретния случай по поставените правни въпроси от касатора въззивният съд в обжалваното решение се е ръководил и съобразил установената задължителна съдебна практика по приложението на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, дадена с разрешенията в Тълкувателно решение № 3/2005 г. на ОСГК на ВКС, т. 3 и т. 11, както и в ППВС № 4 от 23.12.1968 г., а не в противоречие с нея, поради което въззивното решение не следва да се допусне до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
При този изход на делото, на ответника по жалбата следва да се присъдят направените разноски за касационното производство в размер на 2 030 лв. адвокатско възнаграждение, съобразно представения договор за адвокатска защита и съдействие от 06.12.2016 г.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 252 от 04.11.2016 г., постановено по в.гр.д. № 173/2016 г. на Великотърновския апелативен съд, по касационна жалба вх. № 5395 от 01.12.2016 г. на Прокуратурата на РБ, чрез прокурор при В. апелативна прокуратура.
ОСЪЖДА Прокуратурата на РБ да заплати на С. Х. П. от [населено място] направените разноски по делото за касационното производство в размер на 2 030 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: