8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 448
гр. София, 10.05. 2016 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шести април през две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: К. Ю.
Членове: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдията С. Д. гр.д. № 1461/2016 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 99400 от 06.08.2015 г. от М. Р. Я. от [населено място], чрез пълномощника си адв. А. С. от АК-С. против въззивно решение от 26.06.2015 г., постановено по в.гр.д. № 19049/2014 г. на Софийския градски съд, Административно отделение, III-Г състав, с което като е потвърдено решение № II-61-132 от 16.10.2014 г., постановено по гр.д. № 4802/2014 г. по описа на Софийския районен съд, 61 състав, са отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ – за признаване уволнението на М. Р. Я., извършено със заповед № 268 от 07.11.2013 г., издадена от [фирма] [населено място] за незаконно и по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за сумата 4 080 лв. – обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторката поддържа, че с постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно са отхвърлени предявените искове за защита срещу незаконно уволнение, съдът се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси от значение за изхода на делото, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулираните правни въпроси са: 1/ налице ли е преклузия на изложени от страна в гражданския процес твърдения едва с въззивната жалба, които са основание за уважаване на предявения от нея иск/признаване на уволнението за незаконосъобразно/; 2/ представлява ли нормата на чл. 333 КТ императивна правна норма по смисъла на т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ВКС по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и ако да – то следва ли съответният съд да разпредели доказателствената тежест между страните, респ. да ангажира по служебен почин събиране на доказателства; 3/ дали ищец в производството по чл. 344 КТ, ползващ се от закрилата по чл. 333 КТ /болен работник и/или служител/ попада в приложното поле на „частно правни субекти“ по смисъла на т. 1, хипотеза 2 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ВКС по т.д. № 1/2013, ОСГТК на ВКС, в случаите, при които по тези искове той не се е позовал изрично на тази предварителна закрила, но за това има данни по делото.
Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място], чрез пълномощниците си адв. Г. П. от АК-Р. и адв. А. М. от АК-С., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК я оспорва като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по поставените правни въпроси.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – неоценяем иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и обусловен от него оценяем иск по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, поради което се явява допустима. Същата е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е редовна.
За да постанови обжалваното решение, с което са отхвърлени предявените искове за защита срещу незаконно уволнение по чл. 344, ал. 1 КТ, въззивният съд е приел, че ищцата е работила при ответника като „специалист обслужване на клиенти“ по силата на трудов договор от 01.08.2008 г., като със заповед № 268 от 07.11.2013 г. на главния изпълнителен директор на ответното дружество, на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 и чл. 188, т. 3, вр. с чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ, вр. с чл. 187, т. 3, т. 7, т. 10, вр. с чл. 126, т. 4, т. 5, т. 7. т. 10 и т. 13 КТ й е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ за допуснати нарушения на трудовата дисциплина, изразяващи се в това, че ищцата е допуснала системни нарушения на задълженията си по трудов договор, длъжностна характеристика и вътрешни заповеди на работодателя. Приел е, че за периода от м. юли 2012 г. до м. юни 2013 г., не е присъствала при приемането и предаването на ценни пратки за и от филиала, допуснала е приемането и предаването на ценни пратки да се извършва еднолично от Х. Т., а след 23.04.2013 г. изобщо не е участвала при извършването на тази дейност; за периода от м. октомври 2012 г. до 24.06.2013 г., не е участвала при извършване на дейността, свързана с подготвяне на паричните наличности и със зареждането на банкомата, съответно освобождаването на паричните наличности и изготвянето на изискуемите протоколи съгласно Инструкцията за касовата дейност; не е изпълнила задължението си да съхранява ключа от ключалката на А. устройството, многократно е прехвърляла ключа от касата на банкомата без да има това право на други служители на филиала, в т.ч. на Х. Т., който след 07.06.2013 г. до 24.06.2013 г., го е използвал неправомерно заедно с кода на банкомата; системно не е изпълнявала задълженията си за извършване на внезапни ревизии на оперативните каси и А. устройството, в резултат на което ищцата не е извършила нито една внезапна проверка на касата на Х. Т. от м. декември 2012 г. до 24.06.2013 г., а единствената внезапна проверка е извършена през м. януари, вместо задължителните минимум една проверка месечно, както и други тежки нарушения на трудовата дисциплина, сред които това, че не е съставила приемо-предавателни протоколи при трансфер на парични средства между оперативните каси във филиала на посочените в заповедта дати. От тези установени данни по делото съдът е приел, че в резултат от извършените нарушения на трудовата дисциплина е допринесла за причиняване на имуществена вреда на работодателя в особено големи размери, а именно: на имуществена вреда в размер на 616 257,10 лева липси в касата на Х. Т. и 146 300 лева липси на А. устройство (банкомат), обслужван от филиала. В. съд е приел, че работодателят не е нарушил разпоредбата на чл. 333 КТ при упражняване на потестативното си право да прекрати трудовото правоотношение с ищцата, тъй като към датата на връчване на уволнителната заповед ищцата е ползвала отпуск поради временна неработоспособност, основание за закрила по чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ, но същата е надлежно преодоляна чрез даденото предварително разрешение от Инспекцията по труда за прекратяване на трудовия договор на ищцата на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, което е с дата (27.11.2013 г.), предшестваща датата на връчване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение (06.12.2013 г.), а като преклудирано е приел направеното с въззивната жалба възражение, че към момента на прекратяване на трудовото й правоотношение ищцата е страдала от исхемична болест на сърцето/предварителна закрила по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ/, тъй като този факт не е бил посочен от нея в исковата молба и тя не е основала такова възражение за незаконност на уволнението в първоинстанционното производство, а този довод е бил въведен за първи път във възивната жалба (посочено е, че дори да не е било преклудирано това възражение, с декларация – л. 11 от първоинстанционното дело, ищцата писмено е заявила, че не страда от посоченото заболяване). При така установената фактическа обстановка, съдът е приел, че процесната заповед е мотивирана, нейното съдържание отговаря на изискванията на чл. 195, ал. 1 ГПК, като посочените нарушения са доказани и достатъчно тежки по своя характер, тъй като са довели до сериозни неблагоприятни последици за работодателя, предвид особеностите на заеманата длъжност, свързана с достъпа и боравенето с парични средства, за да обосноват наложеното дисциплинарно наказание уволнение, поради което е приел, че работодателят законосъобразно е упражнил правото си да прекрати трудовото правоотношение с ищцата чрез налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание уволнение. Като е приел за неоснователен искът за признаване на уволнението за незаконно, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение и в отхвърлителната му част по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ за заплащане на обезщетение за принудителна безработица.
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, тъй като жалбоподателката не е обосновала поставените правни въпроси от значение за изхода на делото, да са разрешени при хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. На касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и който е решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 1, решаван е противоречиво от съдилищата – т. 2, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. В случая като основание за допускане на касационно обжалване е посочен чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В изложението се сочи, че по първия и третия въпрос въззивното решение противоречи на задължителната съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, а по втория въпрос – разрешението е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
По първия поставен въпрос относно преклудирането на факти, посочени за първи път с въззивната жалба, които обосновават основателността на иска за незаконност на уволнението, не е налице основание за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, че е длъжен да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти и да ги прецени съгласно вътрешното си убеждение, но при спазване на установеното в ГПК концентрационно начало (чл. 147 ГПК и чл. 266 ГПК). Не е налице соченото противоречие с т. 2 от цитираното тълкувателно решение, с което е прието, че когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция правна квалификация на иска е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. В разглежданият случай не е дадена погрешна правна квалификация, а съдът е приел, че е преклудирана възможността за установяване по делото на правно релевантен факт, който не е посочен в исковата молба. По процесуалноправния въпрос за възможността съдът да признае незаконност на уволнение на основание, което не се претендира от ищеца с исковата молба, е даден отговор с решение № 665 от 01.11.2010 г. на ВКС, IV г.о., по гр. д. № 242/2009 г., решение № 555 от 09.02.2012 г. на ВКС, IV г.о., по гр. д. № 1224/2010 г., постановени по реда на чл. 290 ГПК за уеднаквяване на съдебната практика, който се възприема и от настоящия състав на ВКС, съгласно която съдебна практика предявеният иск не може да бъде разгледан на основание, което не е посочено от ищеца, а основание на предявения иск са фактите и обстоятелствата, от които произтича претендираното право. С иска за признаване на уволнението за незаконно по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ ищецът отрича потестативното право на работодателя да прекрати трудовото правоотношение с едностранно изявление – предмет на делото е съществуването на това потестативно право. Затова ищецът трябва да посочи всички факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право на работодателя, а ответникът – всички факти, които пораждат това право или имат значение за надлежното му упражняване. Съдът не може да основе решението си на факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право, но не са посочени от ищеца в исковата молба. След предявяването на иска ищецът може да допълва исковата си молба в първото заседание по делото, като посочи нови факти само ако е направил съответното възражение срещу оспорваното потестативно право на работодателя, но е пропуснал да посочи някои от фактите, на които то се основава, какъвто не е настоящият случай, тъй като фактът, който опорочава потестативното право на работодателя да прекрати трудовото правоотношение, а именно предварителната закрила по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ е заявен от ищцата едва с въззивната жалба, а не с исковата молба.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по втория поставен правен въпрос относно характера на разпоредбата на чл. 333 КТ, доколкото не са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, следва съдът да се е произнесъл по правен въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В случая не намира приложение приетото в ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г., т. 1, съгласно която при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. В. инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище. Видно от данните по делото ищцата не се позовала в исковата молба на незаконност на уволнението, поради наличие на предварителната закрила по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ, а освен това тя писмено е декларирала обстоятелството, че към момента на връчване на заповедта за уволнение не страда от заболяванията, предвидени в закона като основание за закрила по чл. 333 КТ, и в частност от „исхемична болест на сърцето“.
По поставения въпрос „дали ищец в производството по чл. 344 КТ, ползващ се от закрилата по чл. 333 КТ /болен работник и/или служител/, попада в приложното поле на „частноправни субекти“ по смисъла на т. 1, хипотеза 2 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 1/2013, ОСГТК, още повече в хипотезите, при които ищецът по чл. 344 КТ се ползва от закрилата на чл. 333 КТ, като без да се е позовал изрично, за това има данни по делото“, по реда на чл. 290 ГПК е постановено решение № 146 от 08.05.2014 г. по гр. д. № 4442/2013 г. на ВКС, IV г.о., с което е прието, че в случаите, когато работник или служител писмено е декларирал пред работодателя си към момента на връчването на заповедта (предизвестието или друг писмен акт) за уволнението му, че не боледува от болест по чл. 1, ал. 1 от Наредба № 5/20.02.1987 г. на МЗ и работодателят не е разполагал към същия момент с информация за такова негово заболяване, работникът или служителят не може успешно да се позове на предварителна закрила при уволнение по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ по-късно, включително и в последващо исково производство относно (не)законосъобразността на уволнението (чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ). Следва да се отбележи установената съдебна практика, че закрилата по чл. 333 КТ има обективен характер и нейната цел е да запази работника или служителя от неблагоприятните последици на уволнението по социални и хуманни съображения, но по смисъла на разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило са случаите, когато следва да намери приложение установена в публичен интерес материалноправна норма. В тези случаи служебното начало следва да има превес над диспозитивното и състезателното начало. Затова, когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса /например в производството за поставяне под запрещение/ или на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата и ползването на семейното жилище/, негово задължение е служебно да събере доказателствата в подкрепа или опровержение на правнорелевантните факти, както и да допусне поисканите от страните допустими и относими доказателства без ограничения във времето. В случай, че първоинстанционният съд не е изпълнил тези си задължения, това процесуално нарушение следва да бъде поправено служебно от въззивната инстанция независимо от липсата на нарочно оплакване във въззивната жалба. Настоящият случай не е такъв, тъй като както се посочи по-горе, ищцата не е заявила с исковата си молба фактът, който опорочава потестативното право на работодателя да прекрати трудовото правоотношение, а именно предварителната закрила по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ, заявен от нея едва с въззивната жалба и не подлежащ на разглеждане от въззивния съд като преклудиран. В заключение следва да се посочи, че когато в предмета на спора не е бил въведен довод за наличие на заболяване, налагащо разрешение на ИТ или ТЕЛК, съдът не е бил длъжен да се произнесе по него, нито е могъл да даде конкретни указания в доклада във връзка с подлежащите на доказване факти.
Следователно, с обжалваното решение въззивният съд не се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, а в съответствие с нея, поради което по поставените правни въпроси не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 26.06.2015 г., постановено по в.гр.д. № 19049/2014 г. на Софийския градски съд, Административно отделение, III-Г състав, по касационна жалба с вх. № 99400 от 06.08.2015 г. на М. Р. Я. от [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: