О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 451
гр.София, 04.04.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
трети април две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1944/ 2013 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на Т. В. В. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 1837 от 03.12.2012 г. по гр.д.№ 2584/ 2012 г. С него е потвърдено решение на Асеновградски районен съд по гр.д.№ 1060/ 2011 г. и по този начин жалбоподателят е осъден да заплати на [фирма] сумата 21 422 лв – обезщетение за ползване без основание на лек автомобил Д. Л. с рег. [рег.номер на МПС] и лек автомобил Х. С. Фе с рег. [рег.номер на МПС] за период 02.07.2008 г. – 27.08.2010 г.
От изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, при условията на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, могат да бъдат уточнени следните материалноправни въпроси: от едно и също правоотношение ли произтича правото на напускащ съдружник за получаване на ликвидационен дял от дружеството и правото на дружеството да търси обезщетение за ползвани без основание от съдружника вещи; при претенция за обезщетяване на неоснователно обогатяване чрез ползване на чужда вещ от значение ли е добросъвестността на собственика; трябва ли собственикът да установи по несъмнен начин пропуснатите ползи, като докаже възможното възмездно отдаване под наем на вещите; прекомерно ли е обезщетение за ползване на движими вещи, надхвърлящо действителната им стойност; начислява ли се данък добавена стойност (ДДС) върху присъдено със съдебен акт обезщетение по чл.59 ЗЗД; коя е релевантната дата, на която се прекратява членствено правоотношение въз основа на изявление на напускащ съдружник. Касаторът счита, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие практиката на ВКС и че имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото и на това основание моли за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Ответната страна – [фирма] – оспорва жалбата като поддържа, че в нея няма надлежно формулирани въпроси по чл.280 ГПК, а изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК съдържа общи оплаквания срещу правилността на обжалваното решение.
Съдът намира жалбата за допустима, а искането за допускане на касационно обжалване – за основателно.
Не следва да бъдат споделени доводите на ответника по касация, че жалбоподателят не е формулирал правни въпроси по чл.280 ал.1 ГПК. В изложението си последният е посочил кои правни разрешения на въззивния съд оспорва, а това е достатъчно с оглед целите на производството по чл.288 ГПК. Доколкото въпросите не са изрядно формулирани, то поясняването и доуточняването им от касационната инстанция е допустимо, съгласно цитираното ТР № 1 от 19.02.2010 г.
Въззивният съд е приел за установено по делото, че касаторът е бивш съдружник в ищцовото дружество, членството му е прекратено с едностранно предизвестие, произвело действие след изтичане на тримесечен срок от датата на получаването му. Дружеството се явява собственик на двата процесни леки автомобила. За исковия период тези два автомобила са били ползвани от ответника, без той да е имал основание за това в отношенията си с дружеството. При тези данни е счетено, че ответникът трябва да възмезди ищеца по правилата за неоснователно обогатяване, като заплати сума, равна на наемната цена, която би могло да се получи за исковия период при отдаването на автомобилите под наем при условията „рент-а-кар”.
При тези мотиви на въззивния съд не обуславят обжалваното решение материалноправните въпроси от значение ли е добросъвестността на ищеца, заявил претенция за обезщетяване на неоснователно обогатяване чрез ползване на вещта му от трето лице; трябва ли собственикът да докаже сигурна възможност за възмездно отдаване под наем на вещта; и начислява ли се ДДС върху присъдено със съдебен акт обезщетение по чл.59 ЗЗД. Въззивният съд не е разрешавал такива въпроси, те не са били поставени пред него с въззивната жалба, а съгласно чл.269 ГПК (доколкото въпросите не обуславят валидността и допустимостта на решението), въззивният съд е ограничен при произнасянето си от посоченото в жалбата. Поради това отговорите, които тези въпроси биха получили, са без значение за резултата от делото, а по такива въпроси касационно обжалване не може да се допусне (ТР № 1 от 19.02.2010 г., ОСГТК).
Що се касае до въпросите 1.към коя дата настъпва прекратяването на членствено правоотношение в О. въз основа на изявление на напускащ съдружник и 2.дали правото на напускащ съдружник за получаване на ликвидационен дял от дружеството и правото на дружеството да търси обезщетение за ползвани без основание от съдружника вещи са от едно и също правоотношение, те обуславят въззивното решение. Не може да се приеме обаче, че имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, тъй като по разрешаването им има установена практика, съобразена от въззивния съд. Членството се прекратява от датата на изтичане на срока на предизвестието, като в отношенията между напускащия съдружник и дружеството това правило няма изключения. Датата на вписване на освобождаването на съдружника в търговския регистър няма конститутивно за прекратяване на членственото правоотношение значение. Права и задължения от едно и също правоотношение са тези, които произтичат от общ юридически факт. Когато правопораждащите факти са различни, правата и задълженията се явяват елемент от различни правоотношения и по отношение на тях разпоредбата на чл.90 ЗЗД не се прилага. Касаторът не е представил практика на ВКС в противоположен смисъл, така че и твърденията му за наличие на основанията по чл.280 ал.1 т.1 ГПК са неоснователни.
Въпросът за релевантния размер на обедняването, настъпило в резултат на ползване на движими вещи и възможността той да надхвърли действителната стойност на вещите, обуславя въззивното решение. Той има и претендираното от касатора значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, тъй като практика по действащия ГПК няма, а наличната такава се нуждае от осъвременяване.
Ето защо Върховният касационен съд приема, че са налице условията по чл.280 ал.1 т.3 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 1837 от 03.12.2012 г. по гр.д.№ 2584/ 2012 г.
Указва на жалбоподателя в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото документ за внесена държавна такса по сметка на Върховния касационен съд в размер 428,44 лв (четиристотин двадесет и осем лева, четиридесет и четири стотинки), в противен случай жалбата ще бъде върната.
Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: