6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.452
София,.11.07.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание трети юни две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 1240/2014 г.
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу въззивно решение № 17 от 10.04.2014 г. по в.т.д.№ 474/2013 г. на Варненския апелативен съд в частта, с която е отменено решение от 14.02.2013 г. по т.д.№ 88/2012 г. на Окръжен съд-Търговище, постановено на основание чл.630 ТЗ в частта относно приетата начална дата на неплатежоспособността на длъжника [фирма] /н/,гр.Т. – 31.12.2011 г., като на основание чл.271, ал.1, изр.1 ГПК за начална дата на неплатежоспособността му е определена датата 31.12. 2010 г., както и в частта, с която е отменено постановеното на основание чл.248 ГПК определение и е допуснато изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, присъдени в полза на касатора и юрисконсултското възнаграждение е редуцирано от 1 600 000 лв. на 150 лв.
В касационната жалба се поддържат доводи за постановяване на решението в нарушение на материалния закон и на процесуалните правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК искането за допускане на решението до касационен контрол е обосновано с наличието на селективните критерии по т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по следните въпроси: 1./ При определяне на началната дата на неплатежоспособност на търговско дружество, което е учредено с предмет на дейност „изграждане на инвестиционен проект със собствени и заемни средства” следва ли да се преценяват препоръчителните референтни стойности на ликвидност преди да бъде завършен инвестиционния проект и следва ли тези показатели да се съобразяват с браншовата специфика на това търговско дружество независимо от съществуващите общи референтни стойности и предприемане на действия по възвръщаемост на извършените инвестиции, който въпрос счита, че е разрешен в противоречие с Решение № 63 от 16.03.2012 г. по т.д.№ 470/2011 г. на Апелативен съд-Варна; 2./ Може ли съдът да определи начална дата на неплатежоспособност, която да предшества датата на завършване на проекта на проектната компания въз основа на сравнително ниски коефициенти на ликвидност /бърза, незабавна и абсолютна/ при положение, че в този период дружеството участва успешно в търговския оборот и няма непогасени публични задължения. Позовава се на противоречие на правните изводи на въззивния съд с Решение № 481 от 10.04.2003 г. на ВКС по т.д.№ 1521/2002 г., ТК, І т.о., според което началната дата следва да се определи на съобразно конкретно извършено или неизвършено плащане към определен кредитор, а съобразно общото му икономическо състояние. Поставя и процесуалноправния въпрос за задължението на съда да обсъди доводите на страните във връзка със събраните доказателства, разрешен според касатора в противоречие с Решение № 217 на ВКС по гр.д.№ 761/2010 г., ГК, ІV г.о., както и въпросът за приложимостта на чл.7, ал.3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения при определяне на дължимите разноски във фазата по откриване на производство по несъстоятелност, разрешаван противоречиво от съдилищата.
Ответниците [фирма] /н/, [населено място], [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] оспорват допустимостта и основателността на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид изложените основания за касационно обжалване и след проверка на данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.633, ал.1 ТЗ от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд и е редовна.
Първоинстанционният съд е приел неплатежоспособност на [фирма] с начална дата 31.012.2011 г. и е открил производство по несъстоятелност в хипотезата на чл. 630, ал. 1 ТЗ. По жалба на длъжника [фирма] /н/ с искане за определяне на по-ранна дата на неплатежоспособност – 31.12.2010 г., въззивният съд, въз основа на събраното пред него допълнително заключение на тричленната ССЕ, която определила коефициентите за финансово-икономическото състояние на дружеството при съобразяване на действителната величина на падежирали задължения по договор за инвестиционен банков кредит и по револвиращ банков кредит, от които са изключени задълженията за главница по инвестиционния кредит е приел, че длъжникът е бил в състояние на неплатежоспособност още в края на 2010 г. Посочено е, че определеният от тричленната ССЕ коефициент на обща ликвидност за 2010 г. при условие, че задълженията към свързани лица имат нетекущ характер, възлиза на 0,7612. Прието е, че установените в производството стойности на активите и пасивите през 2010 г. индикират и лоши референтни величини на показателите за незабавна /0.05/ и абсолютна /0,05/ ликвидност, на финансова автономност /0,05/ и задлъжнялост /16,7871/, което според съда сочи, че дружеството е регистрирало прогресиращи загуби и константно отрицателни финансови резултати в дейността си.
Изложено е, че показателите за ликвидност са специфични за всяко предприятие и за всеки отрасъл, като се влияят от разходите, структурата на активите и спецификата на дейността, но с оглед на факта, че вещите лица не са установили наличието на данни за референтните стойности на показателите в бранша, в който оперира ответника, то следва да намерят приложение референтните стойности на показателите съобразно икономическата теория и утвърдената съдебна практика, според които коефициентът за обща ликвидност, т.е. показателят с най-висока информационна стойност за платежоспособността на предприятието е в норма, когато варира между 0,9-1 и нагоре, докато в разглеждания случай показателят за обща ликвидност не е в посочените граници, а последният съвпада и с този за бърза ликвидност, макар и същият да има само помощно значение и при наличие на влошени коефициенти по останалите показатели не би следвало да има определящо значение. Обсъден е и списъкът на кредиторите, в които задълженията на длъжника датират още от 2009 г., като е счетено, че обстоятелството, че дружеството не е спряло плащанията и търговската си дейност, не дерогира извода за неговата неплатежоспособност. Доводите на настоящия касатор, че финансово-икономическото състояние следва да се преценява едва след реализиране на инвестиционния проект според съда не намират опора в закона, тъй като търговецът е субект на права и задължения от датата на учредяването си, а неплатежоспособността е негативно обективно състояние, за наличието на което ефективното осъществяване на приходна търговска дейност е ирелевантно. Изтъкнато е в тази връзка, че реализирането на инвестиционния проект в окончателния му вид през 2011 г. не е довело до каквато и да е положителна промяна във финансовото състояние на търговеца, а напротив – натрупани са допълнително задължения, които ведно с натрупаната задлъжнялост в края на отчетния период са довели до свръхзадлъжнялост /по баланса към 31.12.2011 г. пасивите на дружеството вече надвишават общата сума на актива/. С оглед на изложеното е прието, че затрудненията на дружеството са възникнали в края на 2010 г., не могат да бъдат квалифицирани като временни такива и поради това следва да бъде определена нова начална дата на неплатежоспособността му спрямо тази, определена с обжалваното решение, а именно датата 31.12.2010 г.
С решението си въззивният съд се произнесъл и по правилността на постановеното по реда на чл.248 ГПК определение, с което първоинстанционния съд отказал да измени решението си в частта, досежно присъденото в полза на молителя по чл.625 ТЗ и настоящ касатор юрисконсултско възнаграждение в размер на 1 600 000 лв. Подадената от длъжника частна жалба е счетена за основателна по съображения, че при определяне на дължимите разноски във фазата на по откриване на производство по несъстоятелност участващите кредитори не се ползват с правата по чл. 7, ал. 3 от Наредба № 1/ 2004 г. на Висшия адвокатски съвет за определяне размера на минималните адвокатски възнаграждения, тъй като подаването на молба по чл.625 ТЗ не предявява предявяване на вземане по смисъла на чл.658 и сл.ТЗ. С оглед на тези съображения приел, че присъденото юрисконсултското възнаграждение в размер на сумата 1 600 000 лв. следва да бъде редуцирано до нормативно определения размер от 150 лв.
Настоящият състав на Върховен касационен съд намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Първият от поставените въпроси, свързан с преценката за неплатежоспособност на длъжника с оглед на препоръчителните референтни стойности на ликвидност, преди да бъде завършен инвестиционния проект и с необходимостта тези показатели да се съобразяват с браншовата специфика на това търговско дружество е относим към наличието или липсата на предпоставки за откриване на производство по несъстоятелност на длъжника-търговец, чиято неплатежоспособност е безспорна, но не и към началната дата на неплатежоспособността му, която единствено е предмет на спора пред въззивния съд. Следователно, така поставен, този въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и по отношение на него не следва да бъдат съобразявани допълнителните критерии по чл.280, ал.1, т.2 и 3 ГПК за селекция на касационните жалби.
Макар и значим за делото, вторият от поставените въпроси също не може да обоснове допускане на касационния контрол поради недоказаност на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК. Цитираното от касатора решение № 63 от 16.03.2012 г. по т.д.№ 470/2011 г. на Апелативен съд-Варна е без отбелязване, че е влязло в сила и не съставлява съдебна практика по смисъла на ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, а освен това в същото не е коментиран поставения въпрос, като с него началната дата на неплатежоспособност е определена без връзка с предмета на дейност на длъжника [фирма] като проектна компания (идентичен според него с този на [фирма]) и не е бил съобразен моментът на започване на търговската му дейност, както неоснователно се поддържа в изложението. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е посочено бланкетно, като преди всичко в тази връзка са изложени оплаквания за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение.
Изложеното се отнася и до поставеният процесуален въпрос за задължението на съда при постановяване на решението да обсъди всички доказателства и доводите на страните. Въпросът е релевантен по делото, но не е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС – ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В случая апелативният съд се е съобразил с практиката на ВКС, според която нормата на чл. 621а, ал. 1, т. 2 ТЗ разширява служебното начало в производството по несъстоятелността, като се предоставя възможност на съда да установява факти и събира доказателства по свой почин, които ще са от значение за неговите решения и определения, а това означава, че по своя инициатива съдът може да задължава страните да представят необходимите доказателства, вкл. и чрез използване на специалните знания на експерти във всяка една от фазите на производството по несъстоятелност. Следователно ограничаването на въззивния съд до въведените от страните оплаквания, в какъвто смисъл е цитираното ТР № 1/2013 г. не се отнася до производството по несъстоятелност, каквото е настоящето, което обуславя извод за недоказаност на допълнителния критерий за селекция по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, на който се позовава касаторът.
Поставеният от касатора въпрос на процесуалното право за приложимостта в производството по несъстоятелност на разпоредбата на чл.7, ал.3 от Наредба № /09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет е значим за изхода на настоящето дело, но касаторът не е доказал наличието на сочения от него селективен критерий. Хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК е налице когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение. Представените с изложението съдебни актове не съдържат отбелязване за влизането им в сила и не биха могли да се обсъждат в аспекта на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
С оглед изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК на ответниците по касация [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] следва да се присъдят направените разноски в размер на 500 лв. – заплатено от тях адвокатско възнаграждение по договор за правна помощ и съдействие от 12.03.2014 г.
Водим от горното състав на Върховен касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 17 от 10.04.2014 г. по в.т.д.№ 474/2013 г. на Варненския апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] разноски по делото в размер на 500 /петстотин/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: