Р Е Ш Е Н И Е
№ 454
София, 04.06.2009 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в съдебно заседание на 12 май две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА АРСОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
при участието на секретаря Даниела Никова
и в присъствието на прокурора Стаменова
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело 1607 /2008 година
Производството е по чл. 218а, буква “б” ГПК/отм/
Образувано е по к. жалба, подадена от А. “М” против решение № 279 от 10.12.2007г., постановено по гр.д. № 2020/2006г. на Софийски апелативен съд, с което е обезсилено решение от 24.06.2006г., постановено по гр.д. № 891/2004г. на Врачански окръжен съд и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав за произнасяне по предявения иск.
Навеждат се оплаквания за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – разпоредбите за давността по ЗЗД и чл. 1 от ЗОДОВ.
Ответникът по касация, ищец по иска Е. Р. И. оспорва жалбата.
Ответникът по касация Националната ветиринарно м. служба не взема становище.
Прокуратурата на Република България, чрез прокурор Стаменова взема становище за неоснователност на жалбата, тъй като към момента, когато е била причинена вредата – 1996г. чл. 1 от ЗОДОВ /тогава ЗОДВПГ/ не е предвиждал възможност за репариране на вреди на търговци.
Върховен касационен съд, първо гр.о., като обсъди заявените в касационната жалба основания и данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена против подлежащо на обжалване въззивно решение на Софийски апелативен съд, изхожда от процесуално лигитимирана страна, постъпила е в срок, поради което съдът я преценява като допустима
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е недопустимо, защото съдът се е произнесъл след неправилна квалификация по иск по чл.1 от ЗОДОВ, вместо по предявения иск по чл. 49 от ЗЗД. Ищецът Е. Р. И. е претендирал имуществени вреди в размер на 15912 щ.д., представляващи стойността на кожи от шилета мокро осолени, на които е извършил износ с оформени митнически документи в качеството му на ЕТ с фирма “К” от границата на Република България, които Република Турция не приела и върнала поради постановена преди това забрана за внос на такива продукти от нашата страна. За периода от 12.08.1996г., когато бил оформен износа до 19.08.1996г., когато камиона се завърнал във Враца и кожите били разтоварени и засипани на сметище, те се развалили и станали негодни за употреба. Претендира се стойността им по фактурата за износ.
Въззивният съд е приел, че към момента на настъпване на вредата – м. август 1996г. е действала първоначалната редакция та чл. 1 от ЗОДОВ, /изменена бр. 105 от 29.12.2005 г., в сила от 1.01.2006 г./, която лигитимира като имащи право на обезщетение за вреди, причинени от държавата само граждани, т.е. физически лица. Въззивният съд се е позовал и на практиката на ВКС, съобразно която ако вредите за стопански субекти – ЮЛ и ЕТ са настъпили при действието на първоначалната редакция, дори да са причинени от действия и бездействия на административни органи при, или по повод изпълнение на административна дейност, те не са активно материално правно лигитимирани да претендират обезщетение по този закон, а следва да реализират правата си по общия исков ред. Въззивния съд е намерил, че по обстоятелствената част на исковата молба и петитума, предявения иск следва да се квалифицира като такъв по чл. 49 от ЗЗД, поради което е върнала делото за произнасяне по този иск.
Решението е неправилно.
В касационната жалба не се атакува формулирания извод на съда. Ответникът А. “М” излага довод, че съдът неоснователно не обсъдил възражението й за погасителна давност. В останалата част касаторът навежда същите доводи, които е изложил и въззивния съд, за да обезсили решението на първата инстанция, но счита, че производството е следвало да се прекрати, а не да се преквалифицира.
Първият довод на касатора е неоснователен, тъй като въпроса за погасителната давност е въпрос по съществото на спора, по който съдът се произнася само ако при извършване на служебната проверка за валидност и допустимост на решението, приеме, че обжалваното решение е допустимо. С обжалваното решение, въззивния съд е приел, че решението на първата инстанция е недопустимо, защото се е произнесла по неправилно квалифициран иск и на осн. чл. 209, ал.1 пр.3 от ГПК /отгм./: е върнала делото за ново разглеждане от друг състав на първата инстанция. Затова непроизнасянето по същество в обжалваното решение по възражението за погасителна давност не съставлява процесуално нарушение.
В останалата част, доводите в касационната жалба не кореспондират на съдържанието на въззивното решение. До колкото обаче се повдига с нея въпросът за правната квалификация на предявения иск, за която съдът следи служебно, този въпрос следва да се разгледа в това производство.
Възприетата от въззивния съд теза за липса на активна материално правна лигитимация на ищеца по чл.1 от ЗОДОВ според настоящия състав на ВКС е неправилна. Нормата на чл. 7 от Конституцията на Република България провъзгласява принципа на отговорност на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. В нормата не е ограничен кръга на субектите, които могат да претендират вреди. Нормата на чл.1 от ЗОДВПГ, в редакцията му до изменението й с ДВ бр. 105/2005г., при действието на която е настъпило увреждането на ищеца предвижда отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани. ЕТ е физическо лице и неговото имущество не е обособено от това на гражданина. Нанесените вреди на едноличния търговец са и вреди за гражданина, регистриран да извършва търговска дейност. От нормата на чл.6, ал.1 от ЗОДВПГ не може да се извлече извод, че ЕТ не могат да претендират за вреди по този закон тъй като съгласно чл. 60, ал.2 от ТЗ, предприятието на ЕТ също се наследява и тези наследници, които го поемат могат да запазят неговата фирма, т.е. те придобиват имуществото на основание наследяване като съвкупност на права, включително и право на вземане, и задължения, така както при универсалното правоприемство поради смърт на гражданин.
Щом липса обособеност на имуществото на ЕТ от това на гражданина, няма основание за прилагане на различен ред за реализиране отговорността на държавата. С т.1 от ТР № 3/2004г. на ОСГК на ВКС е прието, че ЮЛ не могат да претендират обезщетение за вреди по този закон. Едноличния търговец не е ЮЛ.. Вредите, настъпващи на търговец – ЮЛ се ограничават само до обособеното му имущество и не засягат имуществото на съдружниците, за разлика от вредите, нанесени на ЕТ, които са и вреди настъпващи директно в правната му сфера като гражданин. Именно поради това различие между Ю, ако се приеме, че ЕТ не може да претендира за вреди, настъпили до края на 2005г. по ЗОДВПГ, това би означавало третиране на двата вида правни субекти – търговци относно условията за стопанска дейност по различен начин и би било нарушение на чл. 19, ал.2 от Конституцията. Аргумент в тази насока е и извършената законодателна промяна от 01.01.2006г. с изменението на чл.1, ал.1 от ЗОДВРГ, даваща възможност на всички правни субекти да търсят отговорност от държавата за незаконни актове, или действия на нейни органи и длъжностни лица.
По изложените съображения, обжалваното решение е постановено в нарушение на процесуалните правила и материалния закон, което е основание за касирането му и връщане на делото на въззивния съд, съгласно чл. 218ж, ал.1 пр.2 от ГПК
Водим от горното, Върховният касационен съд, четвърто “б” гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 279 от 10.12.2007г., постановено по гр.д. № 2020/2006г. на Софийски апелативен съд
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: