Р Е Ш Е Н И Е
№ 456
София, 23.09.2009 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България,Второ гражданско отделение,в съдебно заседание на четиринадесети септември през две хиляди и девета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Емануела Балевска
ЧЛЕНОВЕ:Светлана Калинова
Здравка Първанова
при участието на секретаря Теодора Иванова
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 1198 от 2008 година,образувано по описа на І ГО на ВКС, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на §2,ал.3 ПЗР на ГПК,обн. ДВ.бр.59/2007г, в сила от 01.03.2008г., във вр. с чл.218а,ал.1,буква”а” ГПК /отм./.
СД”М”-гр. Добрич обжалва решението на Добричкия окръжен съд,постановено на 16.10.2007г. по гр.д. № 805/2006г. Поддържа, че същото е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и на съществени съдопроизводствени правила – отменителни основания по смисъла на чл.218б,ал.1,буква “в” ГПК/отм./. Моли обжалваното решение да бъде отменено.
В писмен отговор в срока по чл.218г ГПК/отм./ ответникът по касационна жалба “У”ЕАД-гр. София изразява становище,че жалбата е неоснователна по изложените в отговора съображения. Претендира заплащане на юрисконсултско възнаграждение. да им бъдат заплатени направените по делото разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.218в,ал.1 ГПК/отм./, отговаря на изискванията на чл.218в,ал.2 ГПК/отм./ и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд,като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл.218ж ГПК/отм./, приема следното:
Предявен е установителен иск по реда на чл.97,ал.1 ГПК/отм./.
С обжалваното решение,постановено на 16.10.2007г. по гр.д. № 806/2006г. Добричкият окръжен съд,действувайки като въззивна инстанция, е оставил в сила решението на първоинстанционния съд,с което е отхвърлен искът на СД”М”-гр. Добрич против “У”ЕООД за признаване за установено правото му на собственост върху заведение за обществено хранене и кулинарен щанд,находящи се в УПИ *,кв.17 по ПУП на с. К. и аптека,пицария и покрит тротоар,находящи се в УПИ *,кв.17 по ПУП на с. К. №39459.501.229 по кад.карта на с. К..
Прието е,че между СД”М” и Кварификационно-възстановителен център при Министерство на образованието и науката са сключени договор за съвместна дейност от 10.06.1999г.,договор за съвместно ползуване от 18.02.2000г.,по силата на които е уговорено съвместно ползуване на част от двора на почивна станция “Н”-с. Кранево,с които също така КВЦ на МОН е предоставило на СД ”М” бетонова площадка за изграждане на процесните обекти,които дружеството се е задължило да построи със свои средства и за своя сметка. Впоследствие през 2002г. между Н център за о. , възстановяване и с. /правоприемник на КВЦ на МОН/ и СД”М” са сключени два договора за наем с предмет терена под построените от дружеството сгради за срок от три години,съдържащи клаузи, регламентиращи задължението на дружеството да довърши изграждането на процесните сгради за своя сметка,като теренът ведно с почивната станция /хотелски комплекс от четири сгради/ към 1999г. и до 2004г. е представлявал публична държавна собственост,а впоследствие с решение №1005/20.12.2004г. на МС е обявен за частна държавна собственост и включен като непарична вноска на държавата в регистрираното дружество с държавно участие “У”ЕООд-гр. София.
Прието е,че сключените в периода 1999-2002г. договори за съвместна дейност и за наем нямат характер на предварителни договори за учредяване право на строеж в полза на СД”М”,респ. за прехвърляне правото на собственост върху построеното по смисъла на чл.19 ЗЗД,тъй като не съдържат уговорки за сключване на окончателен договор с посоченото съдържание,нито относно съществените условия на такива договори /предмет и цена/. Прието е също така,че дори договорите да се третират като предварителни,те не са породили преминаване право на собственост в патримониума на СД”М”,тъй като не са обявени за окончателни по реда на чл.19,ал.3 ЗЗД,нито е установено доброволно сключване на окончателен договор в изискуемата от закона форма за десйтвителност.
Прието е,че СД”М” не е придобило собствеността и по силата на придобивна давност в периода от 30.02.2000г. до 30.02.2005г. с оглед визираната в чл.86 ЗС забрана за придобиване по давност на вещ, която е публична държавна собственост,доколкото от 20.12.2004г.,когато собствеността е трансформирана в частна,до датата на предявяване на исковете /30.05.2005г./, срокът не е достатъчен за придобиване собствеността по давност и освен това с оглед сключените договори за съвместно ползуване и наем събирателното дружество е било само държател.
Обжалваното решение е валидно,процесуално допустимо и правилно. При постановяването му не са допуснати сочените в касационната жалба нарушения на съдопроизводствени правила /чл.188 ГПК/отм./ и чл.127 ГПК/отм./ и правилно е приложен материалният закон /чл.92 ЗС,чл.79 ЗС, чл.77 ЗС и чл.19 ЗЗД/.
Всички събрани по делото доказателства,вкл. съставеният на 14.11.2005г. констативен н.а. №166,с който “У” ЕООД е признат за собственик на почивна база “Н”,са обсъдени от съда в тяхната съвкупност и правилно са преценени правните последици от осъществяването на установените по делото факти. Правилно е прието,че в тежест на ищеца по предявения установителен иск е да докаже по категоричен начин,че е придобил правото на собственост върху процесните постройки на предвидено в закона правно основание. Необсъждането на обстоятелството дали ответникът е актувал или не процесния имот като свой не съставлява съществено нарушение на съдпроизводствените правила по смисъла на чл.218б,ал.1,буква”в” ГПК /отм./,тъй като предмет на установяване,респ. на доказване е правото на собственост на ищеца,а не правата на ответника,в който смисъл актуването на имота от дружеството-ответник е ирелевантно.
Неоснователно е оплакването за липса на произнасяне по всички заявени с исковата молба основания за придобиване на правото на собственост и по наведените с въззивната жалба доводи.
За да достигне до извода какъв е предметът на образуваното въззивно производство,вкл. оглед основанието на заявената претенция, въззивният съд е взел предвид всички изходящи от предявилото иска събирателно дружество молби,вкл. исковата молба,молба и уточнение в о.с.з. от 16.02.2006г.,въззивна жалба и молба-становище от 13.04.2007г. и с оглед дадените в ТР №1/2000г. на ОСГК на ВКС указания за правомощията на въззивната инстанция се е произнесъл по всички заявени от събирателното дружество основания за придобиване на собствеността върху процесните сгради /сключените в периода 1999-2002г. договори, придобивна давност,построяване на сградите със собствени средства/. Обсъдил е и доводите за характера на тези договори като предварителни договори за учредяване право на строеж,респ. за прехвърляне право на собственост и се е произнесъл по основателността на тези доводи, изхождайки от извършено тълкуване на волята на страните при тяхното сключване на основата на установените по делото данни в тази насока,а именно с оглед липсата на уговорки за поемане на задължение за сключване на окончателни договори,както и относно съществените условия на такива договори /предмет и цена/.
Обсъден е и доводът за придобиване правото на собственост върху сградите с факта на тяхното построяване със средства на СД”М” като правилно е прието,че при липса на учредено в полза на дружеството право на строеж собственик на сградите съгласно чл.92 ЗС е собственикът на терена,върху който същите са построени-сам по себе си фактът на построяване на сграда в чужд имот със средства на строителя не представлява годен способ за придобиване право на собственост върху построеното по смисъла на чл.77 ЗС. Лицето,което е построило сградите, може да придобие правото на собственост само ако в негова полза надлежно е учредено право на строеж от собственика на земята. Издаването на строително разрешение на името на построилото сградите лице не съставлява акт за учредяване право на строеж,нито представлява изявление,годно да замести изявлението на собственика на терена за учредяване на такова право. В случая по делото не е установено наличието на акт за учредяване на право на строеж от страна на държавата, който да е издаден по предвидения в закона ред,поради което правилно съдът е приел,че по отношение на построеното разпоредбата на чл.63,ал.1 ЗС не може да намери приложение.
Отчетено е обстоятелството,че към момента на сключване на договорите за наем с Национален център за о. ,възстановяване и с. процесните сгради са били вече построени и договорите съдържат клауза само за довършване на обектите. Правилно е преценен вида на договорите и техните правни последици с оглед изразената при сключването им воля и е прието,че същите не представляват годно правно основание за прехвърляне право на собственост доколкото не съдържат изявления за разпореждане с това право от страна на собственика на терена.
Правилно е преценено и правното значение и последици на сключените с КВЦ на МОН договори за съвместна дейност,вкл. и на уговореното в т.ІІІ.4 от договора,сключен на 16.12.2000,а именно,че всяка от страните запазва за себе си собствеността върху внесените от нея вещи с изключение на изградените от СД ”М” заведения за хранене, магазин и аптека,които остават собственост на КВЦ на МОН.
Неоснователно е оплакването,че времето,през което теренът е бил публична държавна собственост е определено неправилно от съда.
Изводът за периода от време,през който теренът е бил публична държавна собственост е основан на установените от събраните доказателства факти. Посочването на различен период във въззивната жалба и в становището на предявилото иска лице не представлява доказателство за осъществяването на имащ значение за спора факт. Ако страната твърди,че имотът има характер на публична държавна собственост за определен период,не е достатъчно само да изложи пред съда това свое твърдение,но следва да ангажира и доказателства в тази насока. В случая доказателства,които да сочат на различен момент на трансформиране на собствеността от публична в частна държавна собственост по делото не са представени,поради което правилно съдът е приел,че трансформацията е настъпила от момента на вземане на решение за това от страна на МС.
Правилен е и изводът на въззивния съд,че процесните сгради в периода 1999-2004г. са представлявали публична държавна собственост независимо,че не са били актувани като такива.
Характерът на правото на държавна собственост /публична или частна/ за терена обуславя и характера на правото на държавна собственост върху постройките. Разпоредбата на чл.2 ЗДС не дава основание за различно тълкуване,нито предвижда ограничаване приложението на разпоредбата на чл.92 ЗС спрямо обекти,държавна собственост. Следва да се има предвид и обстоятелството,че теренът представлява самостоятелен обект на право на собственост със свое собствено предназначение до момента на застрояването му,след което има обслужващо предназначение спрямо построените в него сгради,а оттам и идентичен правен статут.
Изводът на въззивния съд,че предявеният иск е неоснователен,тъй като по делото не е установено предявилото иска дружество да е придобило по установения в закона ред правото на собственост върху процесните сгради е правилен и законосъобразен. Не са налице сочените в касационната жалба основания за отмяна на постановеното от въззивния съд решение ,поради което по реда на чл.218ж,ал.1 ГПК /отм./ същото следва да бъде оставено в сила,като с оглед изхода на правния спор на “У”ЕАД следва да бъде присъдена сумата 214.00лв.,представляваща юрисконсултско възнаграждение.
По изложените по-горе съображения,Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение на Добричкия окръжен съд, постановено на 16.10.2007г. по гр.д. № 805/2006г.
ОСЪЖДА СД ”М” да заплати на “У” ЕАД сумата 214.00лв. /двеста и четиринадесет лева/, представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Председател:
Членове: