4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 457
София, 25.08.2015 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 2921/2015 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 25 от 13.02.2014 г. по гр. д. № 175/2012 г. Самоковският районен съд отхвърлил предявения от О. А. Ш. срещу К. А. Ш. иск за сумата 30 000 лева, представляваща извършени подобрения в УПИ Х-2776 в кв. 174 по плана на [населено място], изразяващи се в надстрояване на построената в дворното място жилищна сграда през 1988 – 1989 г., и построяване на гараж през 1985 г., както и насрещния иск за сумата 6 000 лева, представляваща обезщетение за ползването без основание на втория етаж от сградата за времето от 26.09.2007 г. до 13.03.2012 г.
С решение № 321 от 14.07.2014 г. по гр. д. № 259/2014 г. Софийският окръжен съд отменил частично това решение и присъдил на ищцата по насрещния иск сумата 1 415 лева; в останалата отхвърлителна част на насрещния иск, както и по отхвърления първоначален иск, решението на районния съд е потвърдено.
Срещу въззивното решение е подадена касационна жалба от О. А. Ш., който иска то да бъде отменено като неправилно. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК и към нея е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е допустима.
Ответницата по касация К. А. Ш. е подала писмен отговор със становище, че касационно обжалване не следва да се допуска.
При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Данните по делото сочат, че с н. а. № 12/1975 г., издаден на основание чл. 483, ал. 1 ГПК /отм./, майката на страните М. Ш. /починала през 2007 г./ е призната за собственица на дворно място, съставляващо част от съсобствен по регулация недвижим имот, както и на построената в него масивна жилищна сграда от 46 кв. м.
Претенцията на ищеца е заплащане стойността на пристройка към първия етаж на сградата и на втори жилищен етаж, както и на гараж, които той изградил със съгласието на майка си за себе си.
С н. а. № 23/2004 г. майката продала на дъщеря си – ответница по първоначалния иск, 1/2 ид. ч. от дворното място и цялата двуетажна масивна жилищна сграда, за сумата 12 000 лева.
С влязло в сила решение по гр. д. № 649/2008 г. на Самоковския районен съд ищецът и живеещата с него на съпружески начала С. Л. А. са осъдени да предадат на К. Ш. владението на собствения й имот.
Въззивният съд приел, че строителството на претендираните подобрения е в периода 1988-1989 г., когато собственица на имота е била майката на страните, и ищецът не е имал качеството на владелец, а е упражнявал фактическа власт като държател. Същевременно подобренията са от преди договора за покупко-продажба от 2004 г., като с оглед възмездното придобивно основание, ответницата не се е обогатила без основание, тъй като е закупила имота заедно с подобренията в него и не е длъжна да заплаща стойността им за сметка на предишната собственица, на която ги е заплатила при покупко-продажбата. Наред с това съдът приел за недоказано именно ищецът да е извършил подобренията със свои лични средства и труд, поради което е без значение дали е организирал работата по строежа и фактически е заплащал на работниците, при наличието на данни, че пари за строежа давали сестрата и майката, като на името на последната са издадени и строителните книжа. Съдът намерил за основателно и възражението за погасяване на иска по давност, която е започнала да тече от момента на извършване на строителството – през 1990 г., и към предявяване на иска – 16.02.2012 г., е изтекла. По тези съображения първоначалният иск, предявен от О. Ш., е отхвърлен.
По насрещния иск въззивният съд приел, че през исковия период от построяването до принудителния въвод във владение ответникът и С. А. са живеели постоянно на втория етаж, като ищцата не е била лишена от възможността да ползва гаража и първия етаж на жилищната сграда. Затова искът е основателен единственно в частта, с която се иска обезщетение за ползване без основание на втория етаж на жилищната сграда през периода от 26.09.2007 г. до 13.03.2012 г. Тъй като вещото лице е определило общо обезщетението за ползване на сградата в размер на 5 662 лева, съдът, на основание чл. 162 ГПК, изчислил обезщетението вместо наем за втория етаж в размер на половината от така определения, или сумата 2 831 лева, като половината от нея – 1 415 лева, възложил в тежест на ответника съобразно ползването от него на 1/2 ид. ч. от етажа, предвид обстоятелството, че същият е ползван съвместно със С. А., което не е страна по делото.
В касационната жалба се поддържа, че при неправилна преценка и в разрез със събраните по делото доказателства, както и в нарушение на чл. 69 ЗС и Постановление № 6/1974 г. на Пленума на ВС, въззивният съд дал на касатора правната квалификация държател при извършане на подобренията, вместо владелец, поради което неправилно приел и, че вземането е погасено по давност. Поддържа се също, че насрещният иск е уважен незаконосъобразно, защото касаторът е владелец и не дължи наем, а искът би следвало да се насочи и срещу лицето, с което той живее.
Във връзка с тези оплаквания в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпросът дали претендираните подобрения са извършени от ищеца в качеството му на държател или на владелец. Въпросът е от значение за изхода на делото по първоначално предявения иск, защото е фоирмирал решаващите изводи на съда и е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Същевременно преценката дали обжалваното решение противоречи на задължителната съдебна практика, изразена в Постановление № 6/1974 г. на Пленума на Върховния съд, изисква касационната жалба срещу въззивното решение по първоначалния иск да бъде допусната за разглеждане по същество на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Касаторът не е поставил правен въпрос, свързан с решаващите изводи на въззивния съд по насрещния иск, не се е позовал на задължителна съдебна практика като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, нито е представил влезли в сила съдебни актове, съставляващи основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, за да се провери дали обжалваното решение им противоречи. Поради това не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в тази част.
Касаторът е освободен от внасянето на държавна такса /вж. определение на л. 36 от първоинстанционното дело/ и това разрешение е важимо до приключване на съдебното производство във всички инстанции, доколкото няма данни за промяна в обстоятелствата – т. 12 от ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
Д. касационно обжалване на въззивното решение № 321 от 14.07.2014 г. по гр. д. № 259/2014 г. на Софийския окръжен съд в частта, с която е отхвърлен иск на О. А. Ш. срещу К. А. Ш. за заплащане на подобрения в УПИ Х-2776 от кв. 174 по плана на [населено място], в размер на 30 000 лева.
НЕ Д. касационно обжалване на същото въззивното решение в частта, с която О. А. Ш. е осъден да заплати на К. А. Ш. 1 415 лева обезщетение за ползването без основание на втория етаж от жилищна сграда за времето от 26.09.2007 г. до 13.03.2012 г.
Делото да се докладва на председателя на І-во г. о. на Върховния касационен съд за засрочване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: