Р Е Ш Е Н И Е
№ 458
София, 26 ноември 2009 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на втори ноември две хиляди и девета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА
ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА
НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ
при секретар: Аврора Караджова
и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев
изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова
н. дело № 490/2009 година
Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на частните обвинители Д. И. П., Г. Д. П. и Г. Д. П. против въззивно решение № 122 от 09.06.2009 г., постановено по ВНОХД № 165/09 г. от Апелативен съд – Пловдив, с което е изменена присъдата на Окръжен съд – Пазарджик.
С първоинстанционната присъда от 02.04. 2009 г. по НОХД № 172/09 год., подсъдимият И. Е. Е. е бил признат за виновен в това, че на 24.08.2008 г. при управление на МПС и нарушение на правилата за движение (чл.5, ал.1, т.1; чл.6, т.1; чл. 8, ал.1; чл. 20, ал.1 и ал. 2 от ЗДП) по непредпазливост е причинил смъртта на Д. Г. П. и З. Д. П. – престъпление по чл. 343, ал.3, пр. 4 б. “б” във вр. с чл. 343, ал. 1 б. “в” от НК, като на основание чл. 55, ал.1, т. 1 във вр. с чл. 373, ал. 2 от НПК му е наложено наказание единадесет месеца лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено за срок от три години. На основание чл. 343г от НК подсъдимият Е е бил лишен от правото да управлява МПС за срок от единадесет месеца.
С въззивното решение, предмет на касационен контрол, присъдата е изменена, като деянието е преквалифицирано по чл. 343а, ал.1, б. “г” от НК и подсъдимият Е е оправдан по първоначалното обвинение; оправдан е също за допуснати нарушения на чл. 5 от ЗДП; увеличено е наложеното наказание лишаване от свобода до размера на една година и шест месеца; увеличено е наложеното наказание лишаване от права до размера на една година и шест месеца.
Жалбата се позовава на касационното основание по чл. 348, ал.1, т.1 и т. 3 от НПК. Прави се искане за отмяна на постановения съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане с указания за налагане на по-тежко наказание или изменение на решението като се наложи наказание по първоначалното обвинение.
В съдебното заседание жалбата се поддържа от процесуални представители.
Подсъдимият Е. лично и чрез процесуален представител изразява становище за неоснователност на жалбата.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното :
Жалбата е неоснователна.
І. По доводите, отнесени към касационните основания по чл. 348, ал.1 т. 1 и т. 2 от НПК. Твърди се в жалбата, че в противоречие със събраните доказателства въззивният съд е преквалифицирал деянието по чл. 343а от НК, позовавайки се на свидетелските показания на подсъдимия Е, дадени преди да бъде привлечен като обвиняем.
Подобен порок не се констатира при касационната проверка. Производството пред първата инстанция е протекло по реда на глава 27 от НПК за съкратено съдебно следствие – чл. 373, ал.2 във вр. с чл. 372, ал.4 във вр. с чл. 371, т. 2 от НПК. Признанието на фактите, с оглед приложението на посочената процедура, обхваща всички факти, описани в обвинителния акт. По настоящето дело процедурата е проведена стриктно, като съдът е проверил доказателствата, събрани в досъдебното производство, направил е извод, че те подкрепят самопризнанието на подсъдимия, приобщил ги е и е обявил, че ще бъдат използвани при постановяване на присъдата. В обстоятелствената част на обвинителния акт ясно са очертани факти, идентифициращи поведението на подсъдимия Е като такова, изпълващо съдържанието на “оказана помощ”. Отразяването им като действия, извършени от подсъдимия Е, не е било лишено от доказателствена основа. Напротив, прокурорът съобразно данните по делото (виж показания на свидетелката Н л. 151 от досието на досъдебното производство) коректно ги е отразил в обстоятелствената част на обвинителния акт. Това, че тези обстоятелства не са получили съответната правна оценка съвсем не означава, че съдът не може да направи такава и да вземе решение – извършено ли е деянието и каква е неговата правна квалификация.
Ето защо, твърденията в жалбата, че липсва надлежна доказателствена основа за съответния извод, не се оправдава от данните по делото.
На следващо място, несъстоятелно е възражението, че подсъдимият не е отговорил по реда на чл. 254, ал.3 от НПК на “..твърдени факти в обвинителния акт (правна квалификация, при която не е прието “оказана помощ”) за преквалификация..”. Посочената процесуална уредба не регламентира задължения на подсъдимия да прави възражения, включително и по правната квалификация. Още по малко, основавайки се на същата, може да се претендира, че неподаването на възражения в отговор на обвинителния акт игнорира възможността подсъдимият да стори това, дори и в процедурата по глава двадесет и седма.
ІІ. Не е налице и явна несправедливост на наложеното наказание.
Въззивният съд, макар и да е преквалифицирал извършеното деяние в по – леко наказуемо престъпление, все пак е уважил частично искането на частното обвинение и е увеличил наказанията до размер на една година и шест месеца, който размер е само с шест месеца под законоустановения минимум на лишаването от свобода.
Изразеното несъгласие с условното наказване на подсъдимия е заявено твърде лаконично в жалбата– че приложението на чл. 66 от НК е явно несправедливо.
Няма съмнение, че деянието има тежък резултат, но то е непредпазливо и е изолирана проява в живота на подсъдимия. В материалите по делото не се констатират данни, които да носят негативна характеристика на личността му, напротив, съдържат се позитивни такива. До деянието е водил безукорен начин на живот. Втората инстанция внимателно е разгледала въпроса, дали подсъдимият може да се поправи и без да попада в затворническо обкръжение, като е изложила подробни аргументи в тази насока. Съдът не е пренебрегнал и друго – дали посредством отложената санкция ще се реализират целите на наказанието. Законосъобразно е заключението, че условното осъждане в конкретния случай, не само ще даде възможност за поправянето на подсъдимия със своя възпитателен и възпиращ ефект, но и ще окаже възпитателно и предупредително въздействие върху другите членове на обществото, т. е. нуждите на генералната превенция ще бъдат удовлетворени.
Доводите, поддържани в писмените бележки на повереника, че динамиката на престъпления от този вид изисква по – тежко санкциониране, за да може да се въздейства предупредително на обществото, не могат да имат решаващо значение при индивидуализация на наказанието. Обемът на наказателна принуда, приложена по отношение на конкретния извършител, трябва да е съответна на неговата и на деянието обществена опасност, за да бъде справедлива, а само справедливата санкция може да въздейства предупредително и върху останалите членове на обществото.
В предвид на горните съображения и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение,
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 122 от 09.06.2009 г., постановено по ВНОХД № 165/09 г. от Апелативен съд – Пловдив.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.