О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 460
[населено място], 26.10.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№1056/18г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Максбетон“АД против решение №2458/27.11.2017г. по т.д.№4267/17г. на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на решение №26/06.03.17г. по т.д.№34/16г. по описа на Врачански окръжен съд, са отхвърлени предявените от дружеството срещу „Инертстрой Калето“АД искове с правно основание чл.79 ал.1 и чл.92 ал.1 ЗЗД – за заплащане на сумата 104 346,11 лв.,представляваща стойността на бетон по 4 бр. фактури,издадени в периода 25.03.11г.- 30.05.11г. въз основа на договор от 15.09.10г.,ведно със законната лихва и сумата 20 867 лв.,представляваща неустойка за забавено плащане в размер на 20% върху стойността по всяка от фактурите,ведно със законната лихва.
В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност поради процесуални нарушения и необоснованост на въззивния съдебен акт. Искането е за касирането му и произнасяне на Върховния касационен съд по същество с уважаване на исковете,както и за присъждане на направените съдебни разноски.
Ответникът „Инертстрой Калето“АД в писмен отговор на касационната жалба е изразил становище за липса на предпоставки за допускане на касационния контрол и за неоснователност на изложените в нея оплаквания срещу правилността на въззивното решение.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и съобразно изискванията на чл.284 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт,поради което я намира за допустима.
При преценката си за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение настоящият състав съобрази следното:
За да постанови обжалвания резултат по спора между страните Софийски апелативен съд е приел за установена възприетата от първата инстанция фактическа обстановка,към чиито констатации е препратил в мотивите на решението си на основание чл.272 ГПК. Съобразно тях, страните са били в търговско правоотношение,възникнало по силата на сключен на 15.09.10г. договор за производство и продажба на строителен материал – бетон,клас 25, като срещу съответното задължение на ищеца ответникът се задължил да му заплаща цена за всеки произведен и продаден кубически метър в размер на 83 лв. в петдневен срок след издаването на съответните фактури. Прието е,че по процесните 4 бр. фактури ищецът изпълнил изцяло задължението си,предаването на стоката било установено със съставените между страните констативни протоколи,експедиционни бележки и товарителници,приложени по делото, със събраните по предвидения процесуален ред свидетелски показания,както и със заключението на съдебно-счетоводна експертиза,според която задълженията по фактурите били осчетоводени при двете страни,а сумите по тях – са останали неплатени. По своевременно направеното от ответника евентуално възражение за прихващане на дължимите по фактурите плащания и претендираната поради неизпълнението неустойка с насрещни задължения на ищеца за заплащане на комисион по сключения на 20.09.10г. анекс към договора,определен по съгласие между страните в размер на 15 лв. върху всеки изкупен кубически метър бетон,платим в срок от 24 часа след заплащането на бетона /с което първата инстанция е отказала изобщо да се занимае,тъй като липсвали издадени фактури за начислените комисиони/ въззивният съд е посочил,че липсата на фактури и съответно осчетоводяване на задължението не е основание за отричане на неговото съществуване, тъй като установяването му подлежи на доказване с всички допустими от закона доказателствени средства. Позовал се е на уговорката в анекса и на заключението на вещото лице, според което от сочените от ответника 14 бр. фактури за продажба, по 11 от тях има извършено плащане на цената на бетона, а доказаният по делото размер на комисиона по тях /издадени в периода 20.09.10г. – 30.05.11г./, възлиза на 100 395 лв.; същевременно при ищеца е осчетоводено негово задължение към ответника по друга фактура от 22.10.11г. /с което съществуването му е признато/ в размер на 35 136 лв. При тези обстоятелства съдът е намерил,че общият размер на активното насрещно вземане възлиза на 135 531 лв.,като същото е достатъчно да погаси претендирания от ищеца размер на вземането му към ответника по главния иск – 104 346,11 лв. до размера на тази сума. Позовал се е на разпоредбата на чл.104 ал.2 ЗЗД,като е посочил,че според същата погасителният ефект на прихващането настъпва в момента,в който са настъпили предпоставките за извършването му,а това е моментът на постановяването на съдебното решение.Доколкото последното е условие на настъпването на последиците от прихващането, но не е техен източник,е прието, че с решението съществуването на активното вземане е установено към момента на възникването му. Тъй като вземането на ищеца е в размер, по-малък от това на ответника,въззивният съд е приел,че то се погасява в цялост към момента на възникването му /издаването на процесните фактури за цената на бетона/,а доколкото липсва забава за плащане на главницата,претенцията за неустойка за забава се явява неоснователна.
В приложеното към касационната му жалба изложение по чл. 280 ал. 1 ГПК касаторът твърди,че с решението си въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС /решение по гр.д.№1218/03г. на трето г.о. , решение по гр.д.№292/08г. на второ г.о. и определение №91/15.02.10г. по т.д.№720/09г. на първо г.о. на ВКС/ по значимия за изхода на делото въпрос „Може ли постановяването на съдебно решение да е основание за установяване на съществуването на дадено вземане,на неговата ликвидност и изискуемост с обратна сила,към момента на възникване на вземането или постановяването на съдебното решение установява съществуването на дадено вземане,неговата изискуемост и ликвидност от момента на постановяването на същото за в бъдеще?“. С допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК касаторът е релевирал приложимост на основанията за допускане на селекцията по въпросите „За правилното прилагане на разпоредбата на чл.103 ЗЗД следва ли съдът да изследва въпроса за съществуването на насрещните вземания или е достатъчно да изследва единствено и само дали те са изискуеми и ликвидни?“ и „Може ли да се осъществи съдебно прихващане на насрещни вземания без да е налице изрично волеизявление от едната страна до другата?“ . Извършено е и позоваване на основанието за допускане на касационния контрол върху въззивния акт , предвидено в нормата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Твърди се очевидната му неправилност,която се обосновава с доводи за неправилност на изводите на съда за съществуване на вземането на ответника,без да са били съобразени релевираните от касатора факти и обстоятелства относно прилагането на института на прихващането като способ за извънсъдебно погасяване на две насрещни вземания,както и невземане предвид на направеното от него възражение за погасяване на насрещното вземане по давност.
Върховен касационен съд,Търговска колегия,състав на първо отделение намира за необосновани предвидените в закона и сочени от касатора предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК вр. ТР №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на решението до обжалване пред касационната инстанция е обусловено от формулирани в приложението към касационната жалба един или повече правни въпроси, от значение за изхода на спора по конкретното дело,обосновани в някоя от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора,съгласно т.1 от посоченото тълкувателно решение, са тези въпроси,които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Същите следва да са от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на възприетата от него фактическа обстановка или за обсъждането на събраните по делото доказателства.
Не изпълняват това изискване за приложимост на общата предпоставка за допустимост на обжалването вторият и третият от въпросите,формулирани в изложението.Първият от тях е неясен,а смисълът му не може да бъде извлечен от контекста на следващата го обосновка,в която е направено противоречиво твърдение,че с решението си съдът „установява съществуването на дадено вземане на базата на подписан анекс … без да изследва съществуването на това вземане“ и оплакване,че в хода на производството не е било установено по безспорен начин съществуването на вземането на ответната страна. Отричането на последното касаторът е подкрепил с доводи,че такова изобщо не е възникнало,тъй като било поставено в зависимост от плащането на цената на бетона,каквато ищецът не е получил,без да е съобразил конкретните мотиви на въззивния съд,чието заключение за съществуването на активното насрещно вземане на ответника в размер на 100 395 лв. е основано само на фактурите,по които вещото лице е констатирало да е налице извършено плащане на задължението на същия към ищеца за цената на бетона,а вземането в размер на 35 136 лв. е било осчетоводено и от двете страни по правоотношението. Вторият /трети по изложението/ въпрос е съдържа невярно твърдение за факти, доколкото изрично волеизявление за прихващане с вземането си от ищеца /правопогасяващо възражение/ ответникът е направил на стр.3 от отговора си на исковата молба. Поради липса на общо основание за допускане на обжалването пред Върховен касационен съд, съставът не следва да се произнася по наличието на сочения във връзка с поставените така въпроси допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК /който касаторът освен това е цитирал само формално/.
Не може да се приеме и,че първият от въпросите има характер на правен по смисъла на т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС,предвид непрецизната му формулировка ,несъответстваща на решаващи изводи на въззивния съд. Дори да би бил приет той за релевантен /след допълнителното му конкретизиране и евентуално преформулиране/ , не може да бъде обоснован извод , че е налице произнасяне на апелативния съд в противоречие с формирана практика на Върховния касационен съд. В решението си съдът е посочил,че при направено съдебно възражение за прихващане погасителният му ефект ще настъпи от момента на постановяването на съдебното решение,но последното не е източник на тези последици и установява съществуването на вземането към момента на неговото възникване.Този извод е в съответствие с възприетото в служебно известното на състава решение №113/09.07.13г. по гр.д.№1274/13г. на второ г.о. Същевременно не влиза в разрез с дадените разрешения в цитираната от касатора съдебна практика. В двете решения,постановени освен това при различни от настоящата хипотези, се поддържа аналогично – че съдебното прихващане настъпва след постановяването на съдебното решение,с което се установява съществуването и изискуемостта на насрещното вземане /реш.по гр.д.№1218/03г. на трето г.о./,а изискването на чл.103 ал.1 ЗЗД за изискуемост и ликвидност на активното вземане касае единствено извънсъдебното прихващане,докато съдебното възражение за прихващане е допустимо и когато вземането не е ликвидно;в последния случай прихващането настъпва след като влезе в сила решението,с което съществуването и изискуемостта му бъдат установени /реш. по гр.д.№292/08г. на второ г.о./.Цитираното в допълнение определение на ВКС е постановено по реда на чл.288 ГПК,поради което не представлява съдебна практика , даваща разрешения на конкретни въпроси.
Не следва да бъде споделено и твърдението за наличие на основанието на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК за извършване на селекцията. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта /обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон/. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече успешно проведена първа фаза от производството пред касационната инстанция при допуснато касационно обжалване в някоя от хипотезите на чл. 280 ал. 1 ГПК. Предпоставки за прилагане на твърдяното основание в горния смисъл нито се сочат,нито се констатират. В съответното на тази част от искането съдържание на изложението са обосновани единствено основания за касиране на решението по чл.281 т.3 ГПК – свеждащи се до необоснованост и неправилност,поради неправилно приложение на материалния закон и процесуални нарушения.
Изложеното налага настоящият състав на ВКС да постанови определение за недопускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд.
Ответникът по касационната жалба е направил искане за присъждане на разноски за настоящото производство,представяйки списък за разноските,пълномощни, договор за правна защита и съдействие и фактура.От последните се установява уговорка за плащане на определеното по съгласие между страните адвокатско възнаграждение по банков път, но банков платежен документ за постъпване на сумата по посочената сметка не е представен.Поради това и с оглед т.1 от ТР №6/06.11.13г. по тълк.д.№6/12г. на ОСГТК на ВКС разноски не следва да се присъждат.
Така мотивиран, Върховен касационен съд,състав на Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2458/27.11.2017г. по т.д.№4267/17г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.