7
Р Е Ш Е Н И Е
№ 464
гр. София, 02 февруари 2011г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на пети октомври, две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЕЛИЯНА КАРАГЬОЗОВА
ЧЛЕНОВЕ : КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ КЕТИ МАРКОВА
при участието на секретаря ЛИЛИЯ ГАВРИЛОВА
и в присъствието на прокурора АТАНАС ГЕБРЕВ
изслуша докладваното от съдията КЕТИ МАРКОВА
н. д. № 455/ 2010г.
Производството е за възобновяване, по чл. 419 и сл. НПК, образувано по искане на осъдения Н. Д. Щ., от[населено място], срещу влязлата в сила присъда № 21 от 26. 02. 2010г., на Районен съд-[населено място], наказателна колегия, постановена по НОХД № 559/ 2008г., по описа на съда, потвърдена с въззивно решение № 59 от 13. 05. 2010г., на Окръжен съд Ловеч], наказателна колегия, по ВНОХД № 209/ 2009г., на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК.
В саморъчно изготвеното от осъдения искане за възобновяване на наказателното дело са релевирани доводи за нарушение на материалния закон, в резултат на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила- отменителни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1- 2 НПК. Поддържа се, че влязлата в сила присъда и потвърждаващото я въззивно решение са постановени в нарушение на закона, предвид осъждането на молителя, без наличието на годни и несъмнени доказателства по делото за извършено от него обсебване. Искането е за отмяна на решението и присъдата. Осъденият, редовно призован, не се явява в съдебно заседание. Искането се поддържа от неговия служебен защитник, назначен в настоящото производство, по съображенията в него.
Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че искането за възобновяване на делото е неоснователно, поради което счита, че същото следва да бъде оставено без уважение.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите в искането, становищата на страните и провери влезлия в сила съдебен акт, в пределите на правомощията си по чл. 425 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното:
Искането на осъдения Н. Д. Щ. е процесуално допустимо- депозирано е от легитимирано лице, по смисъла на чл. 420, ал. 2 НПК, в срока по чл. 421, ал. 3 НПК. Разгледано по същество е основателно.
С първоинстанционната присъда Ловешкият районен съд, наказателна колегия, е признал подсъдимия Н. Д. Щ., от[населено място], за виновен в това, че на 10. 09. 2007г., в[населено място], при условията на опасен рецидив, противозаконно присвоил чужди движими вещи- пари, на обща стойност 2200 лв., собственост на С. и Т. И., двамата от[населено място], които владеел, като присвоеното имущество било заместено до приключване на съдебното следствие в първоинстанционния съд, поради което и на основание чл. 206, ал. 6, т. 2, вр. ал. 3, предл. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „б” НК и чл. 54 НК, го е осъдил на две години лишаване от свобода, което наказание е постановил да се изтърпи при първоначален строг режим, в затвор.
С присъдата е извършено групиране на наказанието, наложено с нея, и това по НОХД № 657/ 2006г., на РС-[гр.Левски, и е определено едно общо най- тежко наказание, а именно- две години лишаване от свобода, при първоначален строг режим, в затвор, на основание чл. 25, вр. чл. 23 НК, като е приспадната изтърпяната част от наказанието и задържането с мерки за неотклонение.
Подсъдимият Щ. е осъден да заплати разноските по делото.
Цитираната първоинстанционна присъда е потвърдена изцяло с въззивното решение на Л. окръжен съд, което като неподлежащо на касационно обжалване, е влязло в сила.
Видно от изложените в искането за възобновяване на делото съображения, осъденият Щ. поначало не възразява срещу доказателствената дейност на районния и окръжния съд, касаеща събирането, приемането и проверката на доказателствата. Възразява обаче срещу тяхната правна оценка, довела до извода за съставомерност на деянието, и респ.- до неговото осъждане. Макар да е изтъкнал, че в процесния случай е налице превратно тълкуване и оценка на част от доказателствата по делото, с игнориране от съда на онези от тях, които оборват обвинителната теза, съображенията в искането очевидно касаят изводите на съда по съществото на делото, доколкото предложената аргументация сочи на несъгласие с редица приети от съдилищата правни изводи, противоречащи на собствените им фактически констатации, изводими от доказателствата.
За да счетат, че извършеното от дееца съставлява престъпление по чл. 206, ал. 6, вр. ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „б” НК, предходните инстанции са приели за безспорно и категорично доказано по делото, че след като постигнал уговорка с пострадалите С. и Т. И. да продаде, дари или замени собствения им лек автомобил „Дайхацу Аплаус”, при условия, каквито намери за добре, и за целта било изготвено и подписано пълномощно, нотариално заверено, Щ. продал посоченото МПС на свид. Х. Р.. След като в качеството си на пълномощник на продавачите сключил договора за продажба, в установената от закона писмена форма с нотариална заверка на подписите, той получил продажната цена на автомобила от купувача, без да я отчете веднага на И.. Обяснил, че е извършил замяна, показвайки им друг лек автомобил- „Рено 19”, за който обявил, че именно той е предназначеният за тях, но за него е извършил доплащане. Тъй като свид. И. искал да получи парите от разпореждането със собствения си автомобил „Дайхацу Аплаус”, Щ. го уверил, че след като продаде л.а „Рено 19”, ще се издължи на свидетеля. Последният поискал от дееца да създаде писмен документ, в който да отрази задължението си за предаване на паричната сума от 2200 лв., което той сторил. В съставената декларация бил посочен срок за връщане на сумата- 10. 09. 2007г., алтернатива на който било осъществяването на внос на друг автомобил в полза на И.. На посочената дата осъденият продал на трето лице автомобила „Рено 19”, без да уведоми И. и да им предаде парите от продажбата на техния автомобил. Въпреки отрицателните отговори на питанията на пострадалите дали е сторил това, наред и с обстоятелството, че в процесния период, освен л.а. „Рено 19”, Щ. е придобил и продал още няколко автомобила, той не се издължил. Сумата 2200 лв. била предадена на И. на 7. 04. 2008г., след като била сезирана прокуратурата и срещу молителя било започнато наказателно производство.
Изложената фактология е намерена за достатъчна от инстанционните съдилища, за да заключат, че е налице осъществен от обективна и субективна страна състав на обсебване, квалифициран по чл. 206, ал. 6, вр. ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „б” НК. За решаването на въпросите за вината и отговорността на дееца, съобразно предмета на повдигнатото обвинение, е необходимо, на първо място, да е доказано, че деецът упражнява фактическа власт върху чужда движима вещ, на правно основание. Безспорно е, че в случая инкриминираната парична сума има характера на чужда за Щ. вещ, както и, че тя се намира в негово владение на договорно основание. За да е налице обсебване обаче, е необходимо от обективна страна деецът да е осъществил някоя от формите на изпълнителното деяние- фактическо или юридическо разпореждане с чуждото имущество в свой или в чужд интерес. Казано с други думи, за да е осъществено престъплението обсебване от обективна страна, следва да е доказана присвоителната дейност на подсъдимия по отношение вече намиращия се у него предмет на престъплението. С. по себе си забавата на дееца да върне вещта веднага след поискването й от собственика, дори формалния отказ, не могат да бъдат третирани дефинитивно като акт на имуществено разпореждане с нея, всякога сочещ на присвоителна дейност. Затова, при всеки отделен случай внимателно следва да се да изясни в пълнота същността и съдържанието на правното основание, водещо до установяването на фактическа власт на дееца върху конкретния предмет, за да прецени налице ли е противозаконно разпореждане с него. Тази оценка, отнесена към релевантната фактология на конкретния казус налага съдилищата да дадат категоричен и недвусмислен отговор дали подсъдимият по някакъв начин е обективирал присвоителна дейност, отклонявайки се от вменените му с договора задължения. Следва да бъде преценено дали изобщо е налице отклонение в уговорките между Щ. и И., на които и двете съдилища акцентират- вместо замяна е извършена продажба на л.а „Дайхацу Аплаус”, при положение, че с пълномощното на дееца изрично е било дадено правото да извърши разпоредителна сделка- продажба, замяна, дарение (л. 18 от дознанието). На внимателна оценка, в същата светлина, подлежат и обстоятелствата, установени по делото, а именно, че след като продал и л.а. „Рено 19”, деецът не уведомил своевременно С. И., не му предал своевременно и сумата от продажбата на собствения му автомобил „Дайхацу Аплаус”, още повече, че междувременно бил продал още няколко автомобила. И районният, и окръжният съд не са съобразили, че бизнесът на Щ., към инкриминирания период, е бил именно търговия с употребявани автомобили. Те следва да преценят и дадат ясен отговор, дали така обективирано, поведението на осъдения, установено по делото, не сочи на неизпълнение на договор, регулиран от нормите на гражданското право, а не на престъпление. Казаното до тук се отнася и за отсъстващата в проверяваните съдебни актове, до настоящия момент, прецизна оценка на присъствието на субективната страна на обсебването в процесния казус- за да е налице интелектуалният момент на прекия умисъл, е необходимо освен съзнанието на дееца, че предметът е чужда движима вещ, че я владее или пази на правно основание, и че му е позволено да извършва определени действия с нея, той следва да предвижда също, че в резултат на разпореждането вещта окончателно ще премине в полза на самия него или на другиго, съзнавайки, че излиза извън предоставените му правомощия, предвид конкретното съществуващо правно основание.
Освен за правилното решаване на въпросите за вината и отговорността на молителя, необходимостта от правно разграничение между престъпния състав на обсебване и неизпълнението на гражданско-правен договор за поръчка, произтичащ от даденото на дееца пълномощно с конкретни права, следва и от задължението на въззивния съд да посочи основанията, поради които не приема възраженията на жалбоподателя във второинстанционното производство, съгласно чл. 339, ал. 2 НПК. Във въззивната жалба като основен довод е релевирано нарушението на закона в първоинстанционната присъда, аргументирано именно с липсата на съставомерност на деянието, което според осъденото лице сочи на гражданско- правни отношения. Окръжният съд се е задоволил повече от формално да заключи, че този довод, излаган и пред първата инстанция, вече е бил обсъден и правилно е отхвърлен като неоснователен (стр. 7, абз. последен и стр. 8, абз. 1 от мотивите на въззивното решение). Прегледът на първоинстанционните мотиви обаче не показва позицията на съда по този съществен въпрос на приложението на действащото материално право. Районният съд е отхвърлил възраженията на защитника на подсъдимия с лаконичния аргумент, че съставът на престъплението е изпълнен с отказа на дееца да върне вещта, дори и след като се е задължил да направи това в определен срок ( стр. 10, абз. последен и стр. 11, абз. 1 от мотивите на РС- Ловеч). Както вече се изтъкна по- горе, този факт не е достатъчен, за да дефинира престъпната съставомерност на конкретното деяние. По- нататък, очевидно опитвайки се все пак да подкрепи позицията си за наличието на извършено престъпление, решаващият състав на районния съд е заключил, че Щ. е действал при пряк умисъл, а не в хипотезата на създадени[населено място] гражданско- правни отношения, тъй като последните предполагат възникване на права и задължения, и кореспондиращото с тях намерение на страните по договора за точно и в срок изпълнение на неговите клаузи. По този начин съдът еднозначно е отхвърлил възможността изобщо за неизпълнение на договорите, регулирано от нормите на гражданското и търговското право. В контекста на тази повече от спорна правна аргументация на първоинстанционната присъда, се оказва, че няма нито едно правно съображение на въззивния съд, от което да става ясно какво е разграничението, което самият той прави, между състав на умишлено престъпление и гражданско- правно отношение, произтичащо от неизпълнение на договор за поръчка. Последвалата аргументация в неговото решение няма нищо общо с обсъждания чисто правен въпрос и се изчерпва единствено с коментар върху доказателствените източници- кои от тях се приемат и кои се отхвърлят. Дали в случая е налице извършено престъпление, или релевантната фактология сочи на очевидни данни за типичен граждански спор, който следва да бъде решен по общия гражданскоправен ред, без да се прибягва до механизмите на наказателния процес, е въпрос от особено съществено значение, на който втората инстанция безусловно дължи отговор, и с който изрично е сезирана. Това е така, защото компетентен да се произнесе по възникнали спорни граждански правоотношения, респ. по основателността на претенциите, произтичащи от неизпълнение на договори, когато приетите за установени факти по делото не сочат на деяние, обявено за престъпление от особената част на НК, е гражданският съд, със средствата и механизмите на гражданския процес, а не наказателният. В тази насока е и константната съдебна практика: Вж. напр. Р 150- 2002г., ІІІ н.о., Р 345- 2007г., ІІІ н.о.
Обсъжданият порок на въззивното решение препятства възможността на ВКС, при упражняване на контролните си правомощия, в производството по възобновяване на наказателни дела, да провери законосъобразността на практически отсъстващите правните изводи на втората инстанция, както и да вземе изрично становище по конкретните доводи на осъдения. Ето защо, коментираното до тук процесуално нарушение е съществено, по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК, доколкото сериозно ограничава процесуалните права на подсъдимия да получи отговор на доводите си, касаещи приложението на материалния закон, в рамките на редовния инстанционен контрол за проверка на правилността на постановената по отношение на него осъдителна присъда, в пределите по чл. 314 НПК.
Предвид изложените съображения, настоящата инстанция счете, че искането на осъдения Николай Щ. за възобновяване на наказателното дело е основателно, поради което прие, че следва да упражни правомощията си по чл. 425, ал. 1, т. 1 НПК, и отмени по реда на възобновяването проверяваното въззивно решение. Делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на второинстанционния съд, от стадия на съдебното заседание.
При новото разглеждане, следва да се отстранят допуснатите нарушения на процесуалните правила, и законосъобразно се решат въпросите за вината и отговорността на молителя, съобразно доказаните по делото фактически обстоятелства.
Воден от изложените съображения, и на основание чл. 425, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ВЪЗОБНОВЯВА ВНОХД № 209/ 2010г., по описа на Окръжен съд -Ловеч, наказателна колегия, ОТМЕНЯВА постановеното по същото дело въззивно решение № 59 от 13. 05. 2010г., и ВРЪЩА ДЕЛОТО ЗА НОВО РАЗГЛЕЖДАНЕ от друг състав на въззивния съд, от стадия на съдебното заседание.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: