О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 465
София, 01.08.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети май две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д. № 481 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение от 09.11.16 г. по гр. д. № 251/2016 г. на Монтанския окръжен съд е потвърдено решението от 10.06.2016 г. по гр.д.№ 2327/15 г. на Монтанския районен съд, с което е бил отхвърлен предявеният от Ц. Н. Т. срещу Н. М. С., Д. П. А. и Т. П. Г. иск за допускане на съдебна делба на УПИ VIII, пл. № 217 в кв. 28 по регулационния план на [населено място], общ. Б., обл. М., ведно с построените в него две масивни жилищни сгради, масивен гараж и паянтова сграда, както и искането по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна до размер на 1/4 ид. ч. на констативен нотариален акт № 153/2007г., с който се признава правото на собственост на ответниците върху процесния имот.
Въззивният съд е приел, че общият наследодател на страните Н. С. К. е починал на 06.09.1975 г., като е оставил за свои наследници ищцата Ц. Н. Т. – негова дъщеря; Т. А. Н. – съпруга (поч. на 07.04.1993г.) и П. Н. С. – син (поч. на 16.02.2006г.), чийто наследници са ответниците. С нот.акт № 124/25.12.1981 г. Т. А. прехвърлила на ищцата срещу задължение за издръжка и гледанe собствената си 1/2 ид. ч. от имота. Според заключението на приетата СТЕ едноетажната жилищна сграда в имота е построена преди 1964 г.; лятната кухня – през 1967 г., а гаражът – през 1977 г. Показанията на разпитаните по делото свидетели безпротиворечиво установявали, че ищцата от четиридесет години не живее в [населено място] – откакто се омъжила, и рядко посещавала имота, като от този момент и нейната майка Т. се преместила в [населено място] да живее при нея. Последователни са показанията относно обстоятелството, че наследодателят на ответниците П. Н. и съпругата му Н. М. живеели в имота над тридесет години, много преди смъртта на Т. А. през 1993 г.
Въззивният съд е приел, че ищцата не е доказала твърденията си, че е собственик на 1/4 ид. ч. от имота по силата на наследствено правоприемство от баща си Н. К. и на 1/2 ид. ч. по силата на прехвърлителната сделка от 1981 г., сключена с майка й Т. А., тъй като не установила праводателите й да са били собственици на процесния имот. Съдът е обосновал, че отразяванията в представената скица и данните от регистъра към регулационния план не се ползват с обвързваща доказателствена сила относно принадлежността на правото на собственост. Вписванията в разписния лист не са пряко доказателство за собствеността на имотите, но следва да се преценяват във връзка с останалите доказателства. Не били годни да установят правото на собственост и представените приходни квитанции за платени данъчни задължения. Прието е, че процесният имот и построените върху него обекти са придобити по давност в режим на СИО от ответницата Н. С. и нейният съпруг П. С. – наследодател на ответниците, които упражнявали фактическа власт върху имота през последните 40 години, като през този период построили лятната кухня и гаража върху имота без участието на ищцата. Прието е, че П. С. и неговата съпруга Н. осъществявали фактическа власт върху имота още през 1967г., когато построили лятната кухня, като през годините демонстрирали многократно, че владеят целия имот и построените в него сгради изключително само за себе си, а след смъртта на П. С. тези действия били продължени от наследниците му. Този извод се обосновавал и от извършеното деклариране от П. С. през 1998г. пред данъчната служба на целия имот, впоследствие след смъртта му декларирането от Н. С. на придобитите 4/6 ид. ч. от имота и снабдяването на ответниците с констативен нотариален акт по наследство и давностно владение. Прието е също, че съгласно свидетелските показания ищцата и нейната майка, която след 1983 г. отишла да живее при нея, не се противопоставяла на владението върху имота на ответниците и техния наследодател и от 1983 г. единствено последните владели непрекъснато и необезпокоявано целия имот с намиращите се върху него сгради, поради което П. С. и съпругата му Н. С. придобили в режим на СИО собствеността върху тях по давност. Продължилото повече от десет години необезпокоявано владение на ответниците било констатирано от нотариуса, издал нот. акт № 153/2007г., легитимиращ ги като собственици на имота.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от Ц. Н. Т.. В нея се поддържа, че в преклузивния срок за отговор ответниците не са оспорили правото на собственост на праводателите на ищцата, това направили едва с писмената защита, поради което възраженията им не следвало да бъдат разглеждани като преклудирани. Счита, че от събраните писмени и гласни доказателства се установява правото й на собственост върху 3/4 ид. ч. върху имота. Твърди, че ответниците не са придобили същите чрез давностно владение, тъй като те били държатели по отношение на тях и не са демонстрирали спрямо ищцата промяната в намерението си за своене.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите:
1. Допустимо ли е с писмената защита заявяването на нови твърдения и правоизключващи възражения, след приключване на исковия процес и постановяване на определението, с което съдът обявява края на съдебното дирене?
2. Допустимо ли е установяването на владение и придобиването по давност на целия недвижим имот – предмет на делба, от страна на ответниците, при положение, че същите не са извършили действия, с които да обективират спрямо съсобственика – ищец, намерението си да владеят неговите идеални части за себе си.
Позовава се на мотивите на т.11 от ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 131/13.06.2011г. по гр. д. № 1602/2009г. на ВКС, I г.о., тълк. решение № 1/06.08.2012г. на ВКС по тълк. д. №1/2012г., решение № 161/19.07.2013г. по гр. д. № 1163/2013г. на ВКС, II г.о. и решение № 9/27.01.2015г. по гр. д. № 5520/2014г. на ВКС, I г.о.
Ответниците в производството оспорват жалбата. Считат, че не е налице противоречие с представената съдебна практика, което да наложи допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е редовна, подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за делба, за което не съществува пречка по чл.280, ал.2 ГПК за разглеждане на жалбата от ВКС.
Налице е поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и по двата въпроса.
Първият въпрос се състои в това допустимо ли е в писмената защита да се правят правоизключващи възражения и съдът да основава решението си на тях. Въпросът е породен от обстоятелството, че едва в писмената защита пред първата инстанция ответниците са направили възражението, че ищцата не е собственик на Ѕ ид.част от процесния имот, тъй като нейната праводателка по нотариален акт № 124/1981 г. не е била собственик на тази идеална част. Въззивният съд е основал един от решаващите си изводи на това възражение, което е приел за основателно. Приетото противоречи на практиката на ВКС по чл.290 ГПК, включително на принципните разяснения в решение № 116/24.03.2011 г. по гр. д. № 401/2010 г. на ВКС, І ГО, макар то да е постановено по повод на друго правоизключващо възражение, различно от настоящото.
Вторият въпрос е за необходимостта да се обективира намерението за своене на една вещ пред нейния собственик, за да може владелецът да се позове на ефекта на придобивната давност. Този въпрос също е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а приетото по него противоречи на задължителната практика на ВКС.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 09.11.16 г. по гр. д. № 251/2016 г. на Монтанския окръжен съд. УКАЗВА на жалбоподателката в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 50лв. и да представи в същия срок доказателства за внасянето на таксата, в противен случай жалбата ще бъде върната. Делото да се докладва на председателя на първо гражданско отделение за насрочване след представяне на доказателства за внасяне на държавната такса. Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: