6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 466
гр. София, 27.07.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на девети юни през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 2771 по описа за 2014г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение № 1184 от 11.06.2014г. по т.д. № 4111/2013г. на САС, Търговско отделение, 9 състав, с което е потвърдено решение от 03.08.2013г. по т.д. № 92/2012г. на Врачански окръжен съд. С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени предявените от [фирма] против [фирма] искове за сумата 56 879,23 лева, представляваща стойност на частично недоставен /изгубен/ товар по заявка – договор за международен транспорт № 60-11/11, CMR – товарителница № 1741139, издадена в Б. на 18.11.2011г., и спогодба от 09.11.2012г. и за сумата 5 670,65 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е незаконосъобразно, постановено при съществени нарушения на материалния закон и необосновано. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че не е налице хипотезата на чл.34 от Конвенция CMR, тъй като е в противоречие с практиката на ВКС, която приема, че предпоставка за възникване на хипотезата на множество превозвачи е единствено факта на прехвърляне на изпълнението на автомобилния превоз от предходния към следващия превозвач, което се извършва с приемането на заявката за превоз на предходния от следващия превозвач. Поддържа, че отговорността му към предходния превозвач [фирма] и отговорността на ответника към неговия предходен превозвач – касатора, произтича пряко от едно и също правно основание. Твърди, че след като по реда на чл.34 от Конвенцията всеки превозвач носи пълна отговорност за изпълнението на превозния договор спрямо своя предходен превозвач, всеки превозвач е длъжен да обезщети предходния си превозвач при повреда или липса, като въз основа на извършеното плащане към неговия предходен превозвач изплатилият обезщетението придобива правото да получи платеното от следващия превозвач. Поддържа, че като приема, че отношенията между страните се регулират от чл.374 ТЗ, въззивният съд всъщност е приел, че превозът е извършен при условията на множество превозвачи и щом правоотношенията между страните са се развили по реда на чл.34 от Конвенция CMR и чл.374 от ТЗ, което в правен смисъл е едно и също, те безусловно попадат и в обхвата на приложното поле на чл.37 от Конвенция CMR. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК обосновава искането си за допускане на касационно обжалване са наличието на основанията по чл.280, ал.1,т.1, т.2 и т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси, които е разрешил в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:
1. Дали когато международният автомобилен превоз на един и същи товар е прехвърлен с писмени заявки между няколко последователни превозвачи, но физическият транспорт от приемането на товара до предаването му на получателя е извършен само от един от тях, намира приложение хипотезата на „множество превозвачи” по смисъла на чл.34 от Конвенция CMR и произтичащият от това въпрос дали фигурата на „множество превозвачи” по чл.34 от Конвенцията възниква само тогава, когато върху товара са извършени физически действия от различни превозвачи /напр. доставка на товара до междинни пунктове, пълно или частично разтоварване, претоварване на друго транспортно средство/?
2. Дали в случай на множество превозвачи по реда на чл.34 от Конвенция CMR е необходимо всички превозвачи по транспортната верига да приемат физически стоката и товарителницата, за да намери приложение в отношенията между тях разпоредбата на чл.37 от Конвенцията, която предвижда регресно право на заплатилия обезщетение за вреди превозвач спрямо всички останали превозвачи, участвали в изпълнението на превозния договор?
3. При предимство на Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки /CMR/ над вътрешното право дали разпоредбата на чл.374, ал.2 ТЗ представлява самостоятелно правно основание за предявяване на иска за възстановяване на платено обезщетение по превозния договор и, ако е самостоятелно исково основание, нормата на чл.347, ал.2 ТЗ изключва ли приложението на чл.37 от Конвенция CMR или се включва в обхвата на нейното приложно поле?
Поддържа, че изводите на въззивния съд противоречат на определение № 45 от 19.01.2009г. по т.д. № 428/2008г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 94 от 11.02.2009г. по т.д. № 468/2008г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 638 от 04.10.2010г. по т.д. № 223/2010г. на ВКС, ТК, I т.о.; решение № 66 от 15.04.2011г. по т.д. № 770/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., както и на влезли в сила решения на съдилищата : решение № 57 от 29.04.2008г. по т.д. № 71/2008г. на Бургаски апелативен съд, решение № 1513 от 02.12.2009г. по в.гр.д. № 687/2009г. на Софийски апелативен съд, 3 състав, решение № 420 от 15.03.2010г. по гр.д.№ 6748/2009г. на Русенски районен съд, решение № 826 от 07.10.2011г. по гр.д.№ 12/2010г. на Великотърновски районен съд, решение № 747 от 27.06.2012г. по гр.д.№ 895/2012г. на Великотърновски районен съд.
Ответникът [фирма] оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като формулираните в изложението въпроси не са обусловили решаващите изводи на съда и в този смисъл не са от значение за делото и не са налице поддържаните допълнителни предпоставки на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за касационното производство.
Третото лице-помагач и ответник по обратните искове [фирма] оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да постанови решението си, е приел, че основното спорно обстоятелство в процеса е налице ли са основанията за ангажиране на регресната отговорност на ответника за заплащане на обезщетение за липсващия товар, предвид наведените от него възражения за естеството на материалното правоотношение между страните и неприложимост на нормите на чл.37 от Конвенцията CMR, както и с оглед наведеното в съотношение на евентуалност възражение за липса на доказателства за осъщественото от ищеца плащане на исковата сума, представляваща обезщетение за загубен товар в полза на получателя [фирма]. Обсъдил е представената по делото международна CMR товарителница № 1641139/18.11.2011г. и е приел, че посочените в нея данни не са достатъчни, за да се установи кое е лицето, извършило превоза на процесните стоки, както и кои са страните по превозния договор, обективиран в товарителницата. С оглед обстоятелството, че авариен протокол № 11382/25.11.2011г. е издаден по искане на ответника и управителят на това дружество е заявил през РПУ кражбата на товара, е приел, че за същия е налице интерес от констатиране на липсите по товара, поради което е заключил, че процесният превоз е осъществен от ответника. Въз основа на представената по делото заявка за автомобилен транспорт от 16.11.2011г. е приел за установено, че между [фирма] и ищеца [фирма] е бил налице валидно сключен договор за автомобилен превоз на стоки, по силата на който ищецът в качеството си на превозвач се е задължил да извърши превоз на посочените в заявката стоки по маршрут Испания – България и да достави същите в разтоварния пункт в [населено място] срещу уговореното възнаграждение. Приел е още, че в качеството си на превозвач по договора ищецът е възложил фактическото извършване на превоза на друг превозвач – ответника, което е допустимо от закона – чл.374, ал.1 ТЗ. С оглед на това е изложил съображения, че заплащането на обезщетение за липсващия товар на основание чл.17 от Конвенцията CMR е осъществено от ищеца в рамките на отговорността му спрямо получателя на стоките по валидно сключения превозен договор. Анализирайки разпоредбата на чл.34 от Конвенцията CMR, въззивният съд е приел, че предвидените в нея предпоставки не са налице, тъй като в случая ответникът е превозил стоката от товарния до разтоварния пункт, без същата да бъде доставяна до междинни пунктове, пълно или частично разтоварвана или претоварвана на друго транспортно средство. Приел е, че при липсата на доказателства за прекъсване на превоза или за частичното му осъществяване от друг превозвач, или за наличието на изрично възлагане за същото, както и при липсата на доказателства за приемане на стоката и товарителницата от всички лица, за които се твърди, в настоящия случай превозът е осъществен от един единствен превозвач, а не при условията на чл.34 от Конвенцията CMR – от множество превозвачи. Поради това въззивният съд е достигнал до извода, че нормата на чл.37 от Конвенцията CMR не може да намери приложение спрямо процесните отношения, както и че ищецът е заплатил обезщетение за вреди от липсващия товар на получателя на товара в качеството си на превозвач по силата на самостоятелно, отделно съглашение, поради което и няма право на регрес спрямо своя собствен превозвач. Посочил е, че в случая отношенията между страните се уреждат от нормата на чл.374, ал.1 и ал.2 ТЗ, но съдът не е валидно сезиран с подобен иск, а основание за подобна правна квалификация на спора не може да бъде изведено от посочените в исковата молба фактически твърдения и петитум на предявения иск.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първите два материалноправни въпроси, формулирани от касатора, се отнасят до предпоставките, при наличие на които може да се приеме, че е налице хипотезата на „множество превозвачи” по смисъла на чл.34 от Конвенция CMR, и може да намери приложение разпоредбата на чл.37 от Конвенцията. Тези въпроси са обсъждани от въззивния съд и са обусловили решаващите му изводи, поради което отговорят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Не са налице обаче допълнителните предпоставки на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, тъй като не е налице противоречие на изводите на въззивния съд с практиката на ВКС, нито са налице доказателства за противоречиво разрешаване на въпросите от съдилищата. Формулираните въпроси не са обсъждани в съдебните актове, на които се позовава касаторът и които са представени с касационната жалба – в тях не се съдържа произнасяне по въпроса, дали последователни превозвачи са налице само тогава, когато товарът фактически е извършван от различни превозвачи, напр. доставка на товара до междинни пунктове, пълно или частично разтоварване, претоварване на друго транспортно средство, а дадените разрешения са свързани с конкретните обстоятелства по споровете – предмета на исковете, твърденията и възраженията на страните и събраните доказателства.
Не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 на ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г., формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В настоящия случай касаторът е заявил това основание бланкетно, без да е изложил твърдения защо счита, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Разпоредбите на чл.34, чл.35 и чл.37 от Конвенция CMR са ясни и не се нуждаят от тълкуване, нито са налице данни за съдебна практика по приложението им, която да се нуждае от промяна или осъвременяване.
Третият материалноправен въпрос е ирелевантен, тъй като не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Действително съдът е посочил, че в случая отношенията между страните се уреждат от нормата на чл.374, ал.1 и ал.2 ТЗ, но е приел, че подобен иск не е предявен и не се е произнасял по такъв. Този извод обаче не е обусловил крайния изход на спора – изводът на въззивния съд за неоснователност на предявения иск е обоснован с липсата на условията на чл.34 от Конвенция CMR, тъй като превозът е осъществен от един единствен превозвач, и следващата от това неприложимост на чл.37 от Конвенцията към правоотношението между страните. Поради това формулираният въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 и не може да обоснове допускане на касационно обжалване.
При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски. На ответника [фирма] следва да се присъдят разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 2 166 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1184 от 11.06.2014г. по т.д. № 4111/2013г. на САС, Търговско отделение, 9 състав.
ОСЪЖДА [фирма] , [населено място], ЕИК[ЕИК] да заплати на [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК] сумата 2 166 лева – разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: