Р Е Ш Е Н И Е
№ 468
гр.София, 26.05.2009 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в публично съдебно заседание
на двадесет и първи май две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
при секретаря: Райна Пенкова и прокурора
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1868/ 2008 г.
за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по чл.218а и сл. от ГПК (отм.) вр. пар.2 ал.3 от ПЗР на ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е.С.Т против въззивно решение на Бургаски окръжен съд № ІІ-198 от 30.11.2007 г. по гр.д.№ 330/ 2007 г. С това решение е оставено в сила решението на Бургаски районен съд по гр.д.№ 407/ 2006 г., с което са отхвърлени предявените от касатора против ЕТ „С.Е.98 – Г.П” и М.Ж.И искове по чл.45 ал.1 и чл.49 от ЗЗД за солидарно осъждане на ответниците да заплатят сумата 6 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди, причинени от публикация на статията „Право ли съди съдия Т.” във вестник „С.”, бр.566 от 12-18.05.2005 г.
В жалбата се твърди, че въззивното решение е постановено при съществено нарушение на материалния закон и на правилата на ГПК, както и че е необосновано. Според жалбоподателката неправилно въззивният съд приел, че в публикуваната статия не се съдържат груби и оскърбителни нападки към личността й. Самото заглавие на статията съдържало такова внушение. Изнесената информация освен обидна за личността й, била и невярна, тъй като журналистката И. не изяснила всички обстоятелства по случая и данните за него не били поднесени обективно. Тя възпроизвела единствено изявленията на семейство Д. , като ги счела за пострадали от действията й в качеството й на съдия, без да провери така ли е в действителност. Това било внушено и на читателите на статията, поради което следвало да се приема, че същата съдържа неверни обстоятелства. Поради това моли решението на въззивния съд да бъде отменено и спорът да бъде решен по същество от касационната инстанция. Претендира за разноските по делото.
Ответникът по касация – Е. „С” оспорва жалбата. Според него направените от въззивния съд фактически и правни изводи са правилни, поради което няма основание за отмяна на решението му. Моли същото да бъде оставено в сила. Разноски не претендира.
Ответницата по касация М. Ж. И. не взема становище по жалбата.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени събраните по делото доказателства, намира жалбата за допустима. Разгледана по същество обаче, същата е неоснователна.
Установено е по делото, че в качеството си на съдия в Сливенски районен съд ищцата Е е постановила на 29.03.2004 г решение по гр.д. № 2079/ 1995 г., с което е извършила делба между Г от една страна и Ц. и Я. Д. от друга страна на недвижими имот – УПИ * и УПИ *, заедно с построени в двата УПИ сгради. Делбата е извършена чрез разпределяне на делбените имоти по реда на чл.292 от ГПК (отм.), като решението е влязло в сила от 13.02.2006 г.
След влизане на решението в сила били предприети действия по принудителното му изпълнение, като Д. трябвало да напуснат едно от делбените жилища, което обитавали до приключване на делото, тъй като не им било възложено. Понеже тази перспектива не им се нравела, те се обърнали към ответницата И, която работила като журналист в издавания от ответника П(в качеството му на едноличен търговец) вестник „С”. След като изслушала тяхната гледна точка, журналистката посетила жилището на Д. , констатирала, че съдебният изпълнител все още не е привел в изпълнение решението и препоръчала на Д. да се обърнат отново към нея, ако случаят претърпи развитие. Впоследствие, след като изпълнението на съдебното решение било осъществено, семейство Д. отново потърсило за съдействие журналистката И. , твърдейки че са жертви на неправилен съдебен акт (т.е. решението, издадено от ищцата Т). Ответницата И. , без да проучи допълнително случая, изготвила процесната статия, в която възпроизвела казуса по данни на семейство Д. Това се установява от разпита на същата по реда на чл.114 от ГПК (отм.), в хода на който тя е дала тези обяснения. По същия ред ответникът П. е признал, че в качеството си на издател на вестник „С” е прегледал въпросната статия, попитал е автора би ли могло да има проблеми с нея, след което е одобрил отпечатването й във вестника. Въпросната статия е публикувана в 566, 12.05 – 18.05.2005 г на вестник „С”, регионален седмичник, издаван от Е. „С” с главен редактор Г. Вл. П.
След запознаване с публикацията ищцата изживяла тежко отправените към нея обвинения. Разговарял същия ден с нея свидетел съобщава, че тя плачела от обида. Почувствала статията като удар върху реномето й на специалист, на което много държала.
При тези данни правните изводи на въззивния съд, че не е осъществен състава на чл.45 ал.1 от ЗЗД, е правилен. Ясно е, че процесната публикация е изготвена от ответницата И че в нея се съдържат критични забележки по повод постановен от ищцата в качеството й на български съдия съдебен акт, както и че в пряка причинна връзка от тази статия ищцата е търпяла неимуществени вреди. Обаче това не е достатъчно за ангажиране на отговорността на ответниците за обезщетяване на установените вреди. Такава отговорност би възникнала само доколкото поведението на И. е противоправно, а в случая не е така. В статията не се съдържат клеветнически твърдения спрямо ищцата, тъй като по дефиниция клевета може да има само при отнасяне на конкретни неверни и позорни факти към определена личност. В случая по отношение на действията на ищцата като съдия в статията са посочени факти, които не са неверни. Начинът на поднасянето на фактите не може да е основание същите да се считат за клеветнически, след като те са верни. Става въпрос за начин на излагане на журналистически материал, който не подлежи на ограничения съгласно чл.39 ал.1 от Конституцията на РБ. Следователно с изготвянето и публикуването на процесната статия не е извършено клеветническо деяние по отношение на ищцата.
Не може да се приеме, че статията е с обидно съдържание. Заглавието на същата „Право ли съди съдия Т. ?” (същият въпрос е повторен във финала на изложението в статията) действително съдържа внушение, че ищцата е постановила неправилен съдебен акт. Това следва и от контекста на самото изложение, в което журналистката И. е изложила очевидните си пристрастия към семейство Д. , които е считала за пострадали от неправилно съдебно решение на съда по въпросното делбено дело. Настоящият съдебен състав се съгласява безрезервно с доводите на ищцата, че не може и дума да става въпросният съдебен акт да е неправилен, тъй като той е влязъл в сила и не е отменен – а влязлото в сила решение свидетелства за истината. Вярно е също така, че действията на ответницата И по изготвяне на статията без да провери конкретните факти и без да вземе мнението на лицето, което критикува, са неетични. Очевидно е, че действията на журналистката са и необективни, тъй като тя е разгледала и дала оценка на едно събитие, като е събрала информация за него само от една от заинтересованите страни. Тези действия биха могли да се окачествят като непрофесионални, обаче те не са забранени от закона и поради това не могат да бъдат противоправни. Напротив, разпоредбата на чл.39 ал.1 от КРБ гарантира всекиму правото да изразява свободно писмено мнението си, стига да не нарушава ограниченията по ал.2 – за накърняване на правата и доброто име на друго лице. В случая съдът намира, че забраната по ал.2 не е нарушена, тъй като по отношение на личността на Е. Т. в процесната статия не се съдържат обидни квалификации. Тази статия съдържа негативна оценка за правораздавателната дейност на ищцата в качеството й на български съдия, като се излага мнението за неправилност на едно постановено от нея съдебно решение. Както съдът изложи съображения, решението не е неправилно, обаче мнението на журналиста в обратния смисъл и неговото изразяване са гарантирани от чл.39 ал.1 от Конституцията на РБ. Доколкото в процесната публикация липсват твърдения, които да очертават негативно личността на ищцата, а се изнася критика по отношение на извършената от нея дейност при упражняване на съдебната власт в републиката, то в този случай няма нарушение на забраната по чл.39 ал.2 от Конституцията на РБ. Общото внушение, което се създава от публикацията, че съдебният акт издаден от съдия Т. е неправилен, съставлява преценка на действията на орган на власт, а не на качествата на личността на ищцата Е. О. е, че ищцата е претърпяла неимуществени вреди от статията, но тъй като изготвянето й с процесното съдържание не може да се счита забранено от закона, поведението на журналистката не е противоправно и тя не може да бъде държана отговорна за обезщетяване на тези вреди. Съответно такава отговорност не може да възникне и за лицето, което е възложило работата по изготвяне на статията.
С оглед изложеното не са налице твърдяните основания за отмяна на обжалваното въззивно решение. Същото е правилно и следва да бъде потвърдено.
При този изход от спора само ответниците имат право на разноските по производството, но поради липса на направено искане от тяхна страна, по отговорността за разноски съдът не следва да се произнася.
По изложените съображения Върховният касационен съд
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение на Бургаски окръжен съд № І* от 30.11.2007 г. по гр.д. № 330/ 2007 г.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: