6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 469
С., 18.07.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 20.05. 2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 4157 /2013 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Г. Д. Г. от [населено място], чрез пълномощника му адв.Р. П., против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 423 от 05.08. 2013 год., по гр.д.№ 381/2013 год., с което след отмяна на първоинстанционното решение на Пазарджишкия окръжен съд № 515 от 09.11.2012 год., по гр.д.№ 710/2011 год. е осъден касатора, в качеството му на ответник, да заплати на ТД [фирма],/н/ сумата 250 856.74 лв., дължима съгласно чл.7 от сключено споразумение между последния и ТД [фирма], [населено място] от 12.04.2005 год., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 28.07.2011 год. до окончателното и изплащане, както – 11 817 лв. деловодни разноски, съразмерно уважената част на иска и 5 017.14 лв. – държавна такса по сметка на П..
В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, депозирано към касационната жалба касаторът се позовава на едновременното наличие на всички селективни основания по т.1-3 на чл.280, ал.1 ГПК по отношение на определените за значими въпроси на материалното и процесуално право: 1.1.” Споразумение между „свързани лица” по см. на § 1, ал.2 ДР на ТЗ относно уреждане правоотношенията по отношение придобиване/ продажба на акции в свързани търговски дружества /„Млечна промишленост -96”АД и [фирма]/, представлява ли самостоятелен договор или договор в полза на трето лице по см. на чл.22 ЗЗД, при който третото ползващо се от договора лице / [фирма]/ да разполага с материалноправна легитимация да води иск срещу обещателя, задължил се да плати на кредитора, вместо него?”;1.2 „Приложими ли са правилата , уреждащи договора за продажба с тези на договор в полза на трето лице, когато съществува конкретна уговорка в спогодба, уреждаща възникнало продажбено правоотношение между свързано с продавачите лице, задължило се да плаща задължения на третото лице, чиито акции са били предмет на прехвърлянето?”; 1.3 „Правната квалификация на иска от съда , като такъв с основание чл.22 ЗЗД и уважаването му като „гаранция” по договор между” свързани лица” по см. на § 1, ал.1 и ал.2 ДР на ТЗ относно уреждане отношения по придобиване/ продажба на акции в свързани търговски дружества, представлява ли нарушение на материалния закон?” и 1.4 „Предявяването на иск по чл.55, ал.1 ЗЗД между едни страни / [фирма] и [фирма]/ и неговото удължаване спира и прекъсва ли теченето на погасителната давност относно вземане по друг договор между други страни/ [фирма] и Г. Г./ в полза на ответника към трета страна, неучаствала в процеса? Висящият граждански процес, в който не е била привлечена като трето лице помагач третата страна/ Г.Г./ и не е предявен обратен иск за вземането, предмет на договора по чл.22 ЗЗД спира/ прекъсва ли теченето на погасителната давност за вземането по чл.22 ЗЗД?”
2.1 „ Задължен ли е съдът да обсъжда всички релевантни факти, обстоятелства, доказателствени искания и доводи на страните по делото?”и 2.2. „В оспорване истинността на официален/ частен документ” по реда на чл.193 ГПК дали се има предвид само оспорване на подписа на автора и достоверността на датата или и всички останали форми на „интелектуална” и „материална” подправка по см.чл.93, т.6 НК, вкл. датата на полагане на истинския подпис?”.
Като израз на визираното противоречие по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по отношение на първия от поставените правни въпроси е цитирано постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК решение на І т.о. на ВКС № 169/21.01. 2011 год., по т.д.№ 27/2010 год., а по т.2 – влязлото в сила решение на Пловдивския апелативен съд № 92/25.02.2009 год., по т.д.№ 833/ 2009 год.. По въпрос под № 1.3, според доводите в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, твърдяното противоречие е обусловено от приетото в решение № 452/16.11.2011 год., по гр.д.№ 621/11 год. на ІV г.о., че погрешната правна квалификация е нарушение на материалния закон.
Основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по отношение на въпрос № 1. 4 , според касатора, произтича от различните спрямо разрешението на въззивния съд постановки в ППВС № 1/79 год. и т.18 от ТР № 1/ 04. 01. 2001 год. на ОСГК на ВКС, като едновременно с това се твърди, че по отношение приложението на чл.116, б.”б” ЗЗД обжалваното въззивно решение е постановено в противоречие с ТР № 55/ 67 год. на ОСГК на ВС, ТР № 5/2006 год. на ОСГТК на ВКС и с решения на отделни състави на ВКС: № 143/2012 год., по гр.д.№ 1424/11 год. на ІІІ г.о. ; № 191/28.08.2012 год., по т.д.№ 460/2010 год.ІІ т.о.; № 610/2008 год., по т. д. №391/2008 год. на ІІ т.о. ; № 534/16.01.2012 год., по т.д.№ 35/ 2011 год. на ІV г.о..
Като израз на визирания критерий за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по отношение на процесуалноправния въпрос № 2.1 е цитирано и приложено решение № 38/2011 год., по гр.д.№ 1276/09 год. на ІV г.о. на ВКС, а по отношение на въпрос № 2.2. – ППВС № 3/81 год. и т.3 на ТР № 5/2012 год. на ОСГТК на ВКС.
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е оспорила основателността на искането за допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК и алтернативно по основателността на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.1 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Основателно е искането за допускане на касационното обжалване, поради следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че по силата на чл.7 от валидно сключено споразумение между Г. Д. Г. и [фирма], [населено място] от 12.04. 2005 год., имащо в тази част характер на договор в полза на трето лице по см. на чл.22 ЗЗД ответникът, като страна по същото, е поел задължение да погаси всички вземания предявени от кредитори по отношение на [фирма], [населено място], чийто изпълнителен директор е бил към този момент, непосочени изрично в Приложение № 4 – негова неразделна част, произтичащи от договори за заеми, кредити, записи на заповед, менителници, поръчителства, гаранции, облигационни задължения вещно правни задължения, обременяващи движимото и недвижимо имущество на дружеството и др.. Поради това при безспорно установеното в хода на делото обстоятелство, че извън обхвата на изрично отразените в горепосоченото приложение вземания спрямо длъжника [фирма], [населено място] е останало вземането на кредитора [фирма], което макар възникнало преди процесния установителен договор е станало ликвидно – признато с влязло в сила решение по основание и размер, след датата на същия, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, е достатъчно, за да обоснове правен извод за наличие на основание за ангажиране отговорността на ответника, като обещател, за неговото изпълнение.
Позовавайки се на представения по реда на чл.183, изр.1 ГПК оригинал на приложения по делото в заверено от страната копие „Оперативен отчет на [фирма] към 31.05.2005 год.”, и показанията на св. С.В., за положен от него ръкописен текст „Приложение № 4 към Споразумение от 12…” в титулната на документа, в качеството му на надлежно упълномощен от изп. директор на [фирма] – Г.Г. адвокат – пълномощник на същото ЮЛ, въззивният съд, въз основа на съпоставката им с останалия доказателствен материал, е преценил като неоснователно защитното възражението на ответника за неавтентичността му, като е счел, че за последната едновременното или не полагане на подписите на съконтрахентите е ирелевантно.
С оглед горното и обстоятелството, че ответникът не е оспорил по предвидения в ГПК ред безспорно подписаното от него споразумение, съдържащо процесната клауза на чл.7 за неотменимо и безусловно персонално поето задължение да погаси всички предявени срещу [фирма] вземания на кредитори, извън изрично конкретизираните в приложения към него документ, решаващият съд е изградил краен правен извод, че доколкото в последната е обективирана уговорка в полза на трето лице по см. на чл.22 ЗЗД , то налице е основание за ангажиране договорната отговорност на обещателя за погасяване на процесното вземане – безспорно възникнало преди датата 12.04.2005 год..
Съпоставяйки момента на настъпилата с разваляне на договора за продажба 08.12.2003 год. между [фирма] и [фирма] и дадения на длъжника петдневен срок за доброволно изпълнение изискуемост на вземането на кредитора [фирма] Пловдивският апелативен съд е отхвърлил като неоснователно и правопогасяващото възражение на ответника за изтекла погасителна давност, предвид датата на съдебното му предявяване от същия този кредитор на 25.05.2005 год. и законовото правило на чл.116, б.”б” ЗЗД.
Следователно съобразени решаващите мотиви в обжалвани съдебен акт позволяват да се приеме, че релевантен по см. на чл.280, ал.1 ГПК е единствено въпрос 1.4, който доуточнен от настоящата инстанция в съответствие с постановките в т.1 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС се свежда до прилагане на института на погасителната давност – за възможността предявяването на кондикционен иск по чл.55, ал.1 ЗЗД между едни страни, в хипотезата на отпаднало основание, да доведе до прекъсване теченето на погасителната давност по см. на чл.116, б.”б” ЗЗД относно същото вземане, когато по друг договор, в полза на длъжника, се е задължило трето неучастващо по делото лице за неговото погасяване?” .
Доказано по отношение на последния е и поддържаното селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, предвид липсата на съдебна практика по приложението на чл.116 б.”б” ЗЗД в конкретната хипотеза на договор в полза на трето лице.
Останалите, макар и важни материалноправни въпроси, нямат обуславящо значение за формиране правната воля на решаващия съд, поради което не могат да обосноват основната обща предпоставка за достъп до касационен контрол. Въпрос 1.1., който в същността си се свежда до тълкуване разпоредбата на чл.22 ЗЗД, във вр. и с текста на § 1, ал.2 ДР на ТЗ, не е бил въобще предмет на обсъждане от въззивния съд, което само по себе си изключва относимостта му за формиране решаващите правни изводи в обжалвания съдебен акт. Поради това и цитираната практиката на ВКС – постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК решение № 169 от 21.02.2011 год., по т.д.№ 27/2010 год. на І т.о., обуславя приложението на чл.280, ал.1, т.1 ГПК не би могла да обоснове противоречие по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
В контекста, в който е поставен от жалбоподателя не е бил предмет на разглеждане и разрешаване и въпрос 1.2, поради което ирелевантен за изградените правните изводи в обжалваното решение, обуловили поставения краен правен резултат същия не подлежи на обсъждане във фазата на селектиране на касационните жалби. Въпрос с № 1.3, както е посочено и в аргументите на жалбоподателя, касае материалната законосъобразност на решението на Пловдивския апелативен съд и предвид предмета на производството по чл.288 ГПК, както и отсъствието на основание в закона за отъждествяване на предпоставките за допускане на касационното обжалване с касационните основания по чл. 281, т.3 ГПК, не води до извод за наличие на въпрос, отговарящ на задължителните указания по т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
По отношение на първия от поставените процесуалноправни въпроси,следва да се посочи, че той е относим към задължението на съд да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и съгласно последователната практика на ВКС, последното – установено с нормата на чл.12 ГПК, аналогична на чл.188, ал.1 ГПК/ отм., е част от императивно възложената правораздавателна функция на въззивната инстанция на съд по съществото на спора, поради което изпълнението му в съответствие с изискванията на процесуалния закон или не, касае процесуалната законосъобразност на обжалвания съдебен акт. Затова подлежи на касационно проверка само при разглеждане основателността на касационните оплаквания, но е ирелевантно за предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, независимо, дали оплакването за процесуална незаконосъобразност на обжалваното решение е въведено като въпрос на процесуалното право, както е процедирано и в случая.
По отношение на втория процесуалноправен въпрос, то той в известна степен е некоректно зададен, доколкото в производството пред Пловдивския апелативен съд не е бил предмет на оспорване официален документ по см. на чл.179 ГПК, а възприетото с обжалвания съдебен акт разрешение относно доказателствената сила на приложения частен свидетелстващ документ – Приложение № 4 към процесното споразумение, истинността на който е била оспорена в хода на делото, но е останала неопровергана, е в пълно съгласие със задължителната практика на касационната инстанция, вкл. цитираната в касационната жалба.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК, във вр. с чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 423 от 05.08. 2013 год., по гр.д.№ 381/2013 год..
УКАЗВА на касатора Г. Д. Г. от [населено място] в едноседмичен срок, считано от съобщението до него да преведе по сметка на ВКС д.т. в размер на 5017.13 лв. / пет хиляди и седемнадесет лева и тринадесет ст./, съгласно чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, като в същия срок представи и съответен документ по делото, удостоверяващ извършеното плащане.
ДА СЕ ВПИШЕ изрично в съобщението до касатора, че при неизпълнение на дадените му указания в определения от съда срок касационното производство ще бъде прекратено.
СЛЕД внасяне на указаната държавна такса за касационното производство делото да се докладва на Председателя на второ търговско отделение за насрочване в открито съдебно заседание с призоваване на страните.
ОПРЕДЕЛЕИНЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: