10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 470
гр. София, 15.06. 2018 година
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четвърти април през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от председателя С. Д. гр.д. № 93/2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпили са касационна жалба с вх. № 106271 от 16.08.2017 г. от [фирма], [населено място], представлявано от управителя А. Д., чрез процесуалния му представител адв. Н. Н. от АК – С. и касационна жалба вх. № 112121 от 28.08.2017 г. от [фирма], [населено място], представлявано от изпълнителния директор А. Х. Т., чрез процесуалния му представител юрк. С. П., против въззивно решение № 4650 от 27.06.2017 г., постановено по в.гр.д. № 1271/2013 г. по описа на Софийския градски съд, Гражданска колегия, IV – А състав, в частта му, с която е отменено решение от 24.03.2011 г., постановено по гр.д. № 6539/2009 г. по описа на СРС, ГК, 51-ви състав и са отхвърлени предявените от [фирма] и [фирма] активно субективно съединени установителни искове, с правно основание чл. 124, ал. 5 ГПК, за установяване на престъпно обстоятелство, че завещание от 12.12.1946 г. на Х. А. В. е неистински частен документ, съставен с цел да бъде употребен и е употребен, за да се докаже, че Т. Г. К. е носител на правото на собственост върху недвижим имот – магазин № 3, находящ се в [населено място], [улица]. Жалбоподателите релевират касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът [фирма], [населено място], чрез процесуалния му представител от адв. Н. Н. от АК – С., поддържа, че съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поставените въпроси са: 1/ Различен ли е процесуалният ред за доказване на субективния елемент на престъпното деяние – използване на документ с невярно съдържание като престъпление по чл. 316 НК и като установяване на престъпно обстоятелство по иск по чл. 124, ал. 5 ГПК; 2/ Допустимо ли е по иск по чл. 124, ал. 5 ГПК да се установява субективния елемент на престъпното обстоятелство по отношение на починало лице само с косвени доказателства.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът [фирма], [населено място], чрез процесуалния му представител юрк. С. П. поддържа, че съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Във връзка с наведените основания, се позовават на противоречие с практика на ВКС, както и противоречива съдебна практика, както следва: решение от 22.05.2009 г., постановено по гр.д. № 1572/2007 г. на Софийския районен съд; решение от 03.05.2011 г. по гр.д. № 9634/2009 г. на Софийския градски съд; определение № 722 от 07.06.2013 г. по гр.д. № 1051/2013 г. на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение; решение № 25 от 03.02.2009 г. по гр.д. № 5511/2007 г. на Върховния касационен съд, ІІ г.о.; решение № 22 от 05.05.2011 г. по т.д. № 368/2010 г. на Върховния касационен съд, І т.о.; решение № 150 от 22.11.2011 г. по т. д. № 1147/2010 г. на Върховния касационен съд, ІІ т.о.; решение № 135 от 13.10.2014 по гр.д. № 3945/2013 г. на Върховния касационен съд, І г.о.; решение № 25 от 29.02.2012 г. по гр.д. № 798/2011 г. на Върховния касационен съд, ІІ г.о.; решение № 247 от 18.06.2012 г. по гр.д. № 449/2011 на І г.о. Поставени са следните правни въпроси: 1/ Следва ли съдът, пред който е образувано и висящо дело по чл. 124, ал. 5 ГПК за установяване на престъпно обстоятелство – осъществено от ответника престъпление по чл. 316, вр. с чл. 309 НК, да се съобрази с влязло в сила решение по чл. 124, ал. 5 ГПК по друго гражданско дело, с което спрямо същия ответник е признато наличието на същото престъпно обстоятелство – осъществено от него престъпление по чл. 316, вр. с чл. 309 НК, но спрямо друго лице, като съдът, пред който е висящо производството по чл. 124, ал. 5 ГПК приеме за установени всички признаци (елементи) на престъпния състав – обективния и субективния, установени с влязлото в сила съдебно решение на другия граждански съд; 2/ Счита ли се за доказан умисълът на дееца за престъпление по чл. 316, вр. с чл. 309 НК, респ. знанието, че документът е неистински, при употребата му от дееца в съдебно производство, за да докаже права на собственост, като употребата е осъществена в период от време, за който период, с влязло в сила решение по чл. 124, ал. 5 ГПК е постановено, че същото лице е ползвало същия неистински документ спрямо друго лице, като ползването е било съзнателно, при знание у лицето за неистинността на документа, като по този начин с влязлото в сила решение по чл. 124, ал. 5 ГПК е признато за установено престъпно обстоятелство – осъществено от същия деец престъпление по чл. 316, вр. с чл. 309 НК при наличие на пряк умисъл – знание, че документът е неистински; 3/ Следва ли съдът при изследване наличието на субективния елемент от фактическия състав на престъплението по чл. 316 НК в производството по реда на чл. 124, ал. 5 ГПК, да изследва действията и бездействията на дееца, както и отношенията му с третото лице, когато такива са визирани в обективните признаци на престъпление и отегчаващите вината обстоятелства във влязла в сила присъда, постановена спрямо това трето лице за друго престъпление.
Ответницата по жалбите М. Г. К. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Р. П. от АК-С. е изразила становище за тяхната неоснователност, както и за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК за допускане на касационното обжалване, в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационните жалби са допустими и редовни като подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, по неоценяем иск и в срока по чл. 283 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с първоинстанционното решение неправилно са уважени предявените искове, с правно основание чл. 124, ал. 5 ГПК, за установяване на престъпно обстоятелство, че завещание от 12.12.1946 г. на Х. А. В. е неистински частен документ, съставен с цел да бъде употребен и е употребен, за да се докаже, че Т. К. е носител на правото на собственост върху процесния недвижим имот, поради което то е отменено и исковете са отхвърлени като неоснователни. Въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че приложеното към него като писмено доказателство саморъчно завещание от името на Х. В. с вписана дата 12.12.1946 г. е неистински документ, тъй като е съставено и подписано от лице, различно от това, посочено като негов автор. Приел е за установено също така, че процесното саморъчно завещание е представено за обявяване от Т. Г. К. (починал през 2007 г., оставил като наследница неговата съпруга М. Г. К.), който на 08.05.2003 г. е депозирал искова молба пред СРС срещу [фирма] и Столична община, с искане да бъде признат за собственик и да му бъде предадено владението върху два недвижими имота: магазин № 5 с площ от 39.26 кв. м. и процесния магазин № 3 с площ от 17.80 кв. м., находящи се в [населено място], [улица], като е посочил придобивно основание – настъпило в негова полза универсално наследствено правоприемство по силата на завещателно разпореждане от лицето Х. А. В., въз основа на саморъчно завещание, който иск е уважен с влязло в сила на 25.02.2004 г. решение по гр.д. № 7542/2003 г. на СРС като необжалвано от страните. В тази връзка въззивният съд е приел, че по делото е доказано, че саморъчното завещание като неистински документ е използвано от Т. К. в хода на образуваното от него исково производство, за да обоснове материалноправната си легитимация в процеса като собственик на възстановените имоти. Изложени са съображения, че при предявен иск с правно основание чл. 124, ал. 5 ГПК съдът следва да се произнесе относно съществуването или отсъствието на всички обективни и субективни елементи от състава на твърдяното престъпление, като престъпното ползване на неистински документ по чл. 316 НК изисква от обективна страна извършване на действие по неговата употреба пред трети лица и то съобразно предназначението му, за установяване на правнозначими факти /в случая наследодателят на ответницата е представил процесното завещение по образуваното от него исково производство именно като доказателство, че е собственик на двата недвижими имота и същото е неистински документ/, но субективната съставомерност на деянието изисква наличието на представа у ползващото лице, че завещанието не е съставено от лицето, посочено като негов автор. Въззивният съд е съобразил дадените от ВКС указания в отменителното му решение при първата касация при връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, че установяването на субективния елемент от състава на престъплението по чл. 316 НК следва да бъде обосновано с конкретни действия и бездействия на дееца, включително предхождащи ползването на документа, във връзка с дадения отговор на поставения правен въпрос за начина на доказване на субективния елемент от фактическия състав на престъплението по чл. 316 НК в производството по реда на чл. 124, ал. 5 ГПК. В тази връзка въззивният съд е приел, че не са събрани достатъчно доказателства, които да свидетелстват, че Т. К. е съзнавал факта, че завещанието е неистински документ, но въпреки това го е ползвал (липсва пряко доказателство или верига от косвени такива, сочещи знание от страна на К., че завещанието не е съставено от завещателя Х. В.). Действително, в протокола от 11.06.2002 г. за обявяване на завещанието се съдържа удостоверителното изявление на нотариуса, че този документ, който е с дата на съставяне 12.12.1946 г., е съхраняван в дома на лицето, вписано като заветник, но обстоятелството, че същото е представено за обявяване едва през 2002 г., а не веднага, както изисква действащия през периода ЗН, не би могло да обоснове извод за знанието на К. относно неистинността му, тъй като неизпълнението на това задължение може да се дължи на причини от различен характер. Прието е, че не е доказано по делото кога К. е научил, че посоченото като наследодател лице е починало, нито са ангажирани доказателства, кой е съставил и оставил документа за съхранение именно при заветника, доколкото е недопустимо правнорелевантни обстоятелства да бъдат доказвани и да се приемат за установени в процеса посредством предположения. Като необосновани са приети твърденията за умишлено осъществено ползване поради това, че процесното завещание представлява и документ с невярно съдържание, както и за неотносими са приети обстоятелствата дали завещателят има законни наследници и съответно незнанието им за изготвеното завещание също, доколкото е възможно такова да бъде изготвено и без тяхното знание. Въззивният съд е отчел, че за признаване на правата си върху процесните два магазина Т. К. не е използвал процедурата по тяхното деактуване, а е инициирал съдебна такава. Несъответствие на фамилното име изписано в завещанието също не би могло да обоснове извод, че последният е съзнавал неистинността на документа, който е използвал, тъй като се касае за буквено разминаване и то при пълно съвпадане на собствено и бащино име. По доводите за съпричастност на ответницата и трето лице в извършване на престъплението, съдът е приел, че действията на други лица са правноирелевантни при доказване състава на престъплението по чл. 316 НК, при липсата на твърдение лицето, ползващо документа, да има участие в съставянето му, съответно да е действал в съучастие (присъда от 27.11.2012 г., постановена по НОХД № 4914/2011 г. по писа на СРС, НО, 101-ви състав). Макар престъпленията да представляват дейност на подсъдимия В. Б. Ц., свързана с процесните два търговски обекта – магазини № 3 и магазин № 5, съдът е приел, че същата касае реализирано от него лъжесвидетелстване в производството, образувано по исковата молба на Т. К. и измами във връзка с последвалите продажби на имотите, а съгласно чл. 413, ал. 2 НПК, съответно чл. 300 ГПК, влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд по въпросите извършено ли е деянието, неговата противоправност, виновен ли е деецът и наказуемо ли е деянието, а в случая, доколкото тези актове се отнасят до престъпна дейност на лица, различни от Т. К., без да се съдържа обвинение за участието му в нея, то приетото в техните мотиви не обвързва гражданския съд, сезиран с искане за установяване на престъпно ползване, осъществено именно от Т. К.. Като необосновано е прието, че в изпълнителното производство към момента на осъществяване на въвода К. е съзнавал, че ползва неистински документ, което е индиция за знанието му и по време на процеса, доколкото с решение № 114 от 18.05.2005 г., постановено по гр. дело № 6019/2004 г. по описа на СРС, I ГО, е признато за установено, че процесното саморъчно завещание от 12.12.1946 г. е нищожно като неистински документ поради неподписването му от завещателя, което е обезсилено изцяло с решение от 21.11.2005 г., постановено по гр. дело № 2363/2005 г. по описа на СГС, IV „В“ отделение, а същото е оставено в сила с решение от 04.02.2008 г., постановено по гр.д. № 126/2006 г. по описа на ВКС, V ГО, поради което установената в хода на първоинстанционното производство неистиннност на завещанието не е призната със сила на пресъдено нещо и К. не е бил обвързан от този факт при последващото използване на документа. При тези мотиви, въззивният съд е приел, че въпреки констатациите, очертаващи обективната съставомерност на твърдяното престъпно обстоятелство, в конкретния случай липсват доказателства в насока, че същото е реализирано от субективна страна, тъй като ищците не са установили при условията на пълно и главно доказване, че при ползване на саморъчното завещание Т. К. е действал при формирана представа относно неистинността на документа.
Настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК за допускане до касационен контрол на обжалваното въззивно решение по поставените правни въпроси от касаторите. Това е така, тъй като за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, следва правният въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора, да е решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, решаван е противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, съгласно приетото в ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 на ОСГТК на ВКС. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК.
В разглеждания случай поставените въпроси са свързани с характера на иска по чл. 124, ал. 5 ГПК и процесуалния ред за доказване на субективния елемент на престъпното деяние. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като въззивният съд е съобразил установената практика на ВКС, че в производството по този иск следва да бъдат установени фактите и обстоятелствата, които съставляват обективните и субективни елементи от фактическия състав на престъплението, като установяването на престъпно обстоятелство по реда и на основание чл. 124, ал. 5 ГПК изисква доказване на всички елементи на престъпния състав при условията на пълно и главно доказване. В тази връзка осъществяването на подлежащите на доказване факти се установява чрез следите, които те са оставили в обективната действителност, а неосъществяването им (когато то подлежи на доказване) – чрез липсата на следи, които обичайно те оставят. Пряко доказателство е следата, която правнорелевантният факт е оставил непосредствено – впечатленията у очевидец, документът, съдържащ изявлението, промяната в околната среда на мястото на осъществяването на факта, а косвено доказателство е следата, която е оставил друг факт, свързан с правнорелевантния. Правнорелевантният факт може да бъде доказан с преки доказателства, но те може да са изгубени с времето или нарочно да са унищожени. Заличаването на следите не е пречка за установяването на правнорелевантния факт, тъй като той може да бъде доказан и с косвени доказателства – следи от осъществяването на други факти, свързани с правнорелевантния. При косвеното доказване обаче трябва да се отчита връзката с правнорелевантния факт и възможността доказваният факт да не е свързан еднозначно с правнорелевантния, т.е. да се е осъществил в друга връзка. В тази връзка въззивният съд, съобразявайки установената безпротиворечива съдебната практика, е приел, че в случая с предявения иск по чл. 124, ал. 5 ГПК се цели установяването със сила на пресъдено нещо осъществено престъпно деяние по чл. 316 НК – съзнателно ползване на неистински документ от страна на Т. К. и въпреки констатациите, очертаващи обективната съставомерност на твърдяното престъпно обстоятелство, в конкретния случай липсват доказателства в насока, че същото е реализирано от субективна страна, тъй като ищците не са установили при условията на пълно и главно доказване, че при ползване на саморъчното завещание Т. К. е действал при формирана представа относно неистинността на документа. Следователно, приетото от въззивния съд не е в отклонение с трайно установената практика на ВКС, включително и тази, посочена от касаторите. Освен това, съгласно императивната норма на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК, указанията, дадени с отменителното решение на ВКС са задължителни за въззивния съд при новото разглеждане на делото, както относно тълкуването и прилагането на процесуалния закон, така и относно тълкуването и прилагането на материалния закон. В конкретния случай с отменителното си решение № 508 от 22.01.2013 г. по гр.д. № 126/2012 г. съставът на Четвърто гражданско отделение на ВКС е дал задължителни указания на въззивната инстанция, при новото разглеждане на делото от нея да се обсъдят посочените правнорелевантни факти за наличието или отсъствието на всички елементи на субективния елемент от фактическия състав на твърдяното престъпление по чл. 316 НК. Именно в изпълнение на тези задължителни указания на касационния съд, въззивният съд при новото разглеждане на делото подробно е обсъдил събраните по делото доказателства и е приел, както се посочи по-горе, че въпреки констатациите, очертаващи обективната съставомерност на твърдяното престъпно обстоятелство, в конкретния случай липсват доказателства в насока, че същото е реализирано от субективна страна – при пряк умисъл на вината, тъй като ищците – касатори в настоящото производство, не са установили при условията на пълно и главно доказване, че при ползване на саморъчното завещание Т. К. е действал при формирана представа относно неистинността на документа. В конкретния случай въззивният съд е съобразил задължението си в мотивите на решението да обсъди всички доказателства относно правнорелевантните факти, като посочи кои намира за установени и кои за недоказани. Искът по чл. 124, ал. 5 ГПК, който е особен установителен иск, се предявява в случаите, когато поради прекратяване на наказателното производство на посочено в НПК основание, престъплението не може да бъде установено по редовния наказателнопроцесуален път с постановяване на присъда, която е от значение за гражданскоправните последици на деянието. С решението по иска се установява престъплението, извършено от дадено лице, както би се установило с присъдата, ако не бяха изключващите наказателното преследване причини. Доказателствената тежест е на ищеца – той следва да установи всички елементи от съответния престъпен състав, в конкретния случай доказването на субективния елемент от фактическия състав на престъплението по чл. 316 НК в производството по реда на чл. 124, ал. 5 ГПК следва да се обоснове с действията и бездействията на дееца, след анализ на всички установени по делото факти, включително и тези, предхождащи деянието като от доказаното поведение следва да се съди за наличието на вина под формата на умисъл. Поставените правни въпроси от касатора [фирма], изразяващи се в това, следва ли съдът, пред който е образувано и висящо дело по чл. 124, ал. 5 ГПК за установяване на престъпно обстоятелство – осъществено от ответника престъпление по чл. 316, вр. с чл. 309 НК, да се съобрази с влязло в сила решение по чл. 124, ал. 5 ГПК по друго гражданско дело, с което спрямо същия ответник е признато наличието на същото престъпно обстоятелство – осъществено от него престъпление по чл. 316, вр. с чл. 309 НК, но спрямо друго лице, като съдът, пред който е висящо производството по чл. 124, ал. 5 ГПК приеме за установени всички признаци (елементи) на престъпния състав – обективния и субективния, установени с влязлото в сила съдебно решение на другия граждански съд, не са били предмет на разглеждане от въззивния съд и в този смисъл за първи път се поставят на разглеждане от касационната инстанция, която действа като контролно-отменителна и тъй като тези въпроси не са били предмет на възззивното решение, същите не се явяват обуславящи за изхода на спора, поради което не е налице главното основание за приложното поле на касационно обжалване, а именно наличие на правен въпрос от материално или процесуално естество от значение за изхода на спора – чл. 280, ал. 1 ГПК, който да е решен от въззивния съд при наличието на трите алтернативно дадени предпоставки – т. 1, т. 2 и т. 3. Освен това основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е посочено от касаторите бланкетно и без обосновка. Това е така, тъй като под „точно прилагане на закона“ най-общо се разбира еднородно тълкуване на закона, т.е. точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на непоследователна и противоречива съдебна практика или към преодоляване на постоянна, но неправилна такава. В случая жалбоподателите са посочили това основание, но не са се позовали нито на противоречива практика на ВКС, нито на постоянна, но неправилна практика, в които случаи би било налице основание за издаване на тълкувателно решение. Липсва и обосновка, че разглеждането на касационните жалби по поставените правни въпроси е от значение за развитие на правото, тъй като в тази хипотеза предпоставките са липса на практика на ВКС и наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на самия закон.
Следователно, с обжалваното решение по поставените правни въпроси, които са предмет на разглеждане от касационния съд, въззивният съд се е произнесъл в съответствие с установената съдебна практика на ВКС, поради което не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 4650 от 27.06.2017 г., постановено по в.гр.д. № 1271/2013 г. по описа на Софийския градски съд, Гражданска колегия, IV – А състав, по касационна жалба с вх. № 106271 от 16.08.2017 г. от [фирма], [населено място] и касационна жалба вх. № 112121 от 28.08.2017 г. от [фирма], [населено място].
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: