1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 471
София 16.10.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести септември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
изслуша докладваното от съдията Бранислава Павлова
гражданско дело № 1295/2018 година по описа на ВКС, гражданска колегия и за да се произнесе, съобрази:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Р. Т. Ч. чрез пълномощника си адв. К. Т. е обжалвала въззивното решение на Варненския окръжен съд № 1716 от 16.11.2017 г. по гр. д. № 1671/2017 г.
Ответниците Д. Л. Д. и С. Л. Д. чрез процесуалния представител адв. П. П. са подали писмен отговор, в който изразяват становище за неоснователност на жалбата. Считат въззивното решение за правилно и законосъобразно. С отговора е направено искане за присъждане на разноски.
Касационната жалба е подадена в срок, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и не е налице изключението на чл. 280, ал. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима.
С обжалваното решение Варненският окръжен съд е потвърдил решението на Варненския районен съд № 2210 от 30.05.2017 г. по гр. дело № 12251/2015 г., с което е отхвърлен предявеният от Р. Т. Ч. срещу Д. Л. Д. и С. Л. Д. иск с правно основание чл. 109 от ЗС за осъждане на ответниците да преустановят неоснователното си действие, представляващо строеж на склад към гараж и надстройка върху тях в УПИ IV – 6, кв. 156, 11 м.р. на [населено място] на [улица] да премахнат за своя сметка строежа.
Въззивният съд е приел за установено, че страните са съсобственици на процесното дворно място, като притежават в индивидуална собственост недвижими имоти, построени върху същото. През 1986 г. ищцата и праводателят на ответниците са си учредили взаимно право на строеж за изграждането на два броя гаражи, чието строителство било реализирано. През 1991 г. наследодателят на ответниците Л. С. Д. изградил допълнителна пристройка към изградения вече гараж с площ около 50 кв. м., а през 1993 г. надстроил втори етаж над пристроеното. Спорният по делото въпрос бил дали извършеното пристрояване и надстрояване е законно и дали чрез поддържането на този строеж в съсобствения имот ответниците пречат на ищцата да упражнява правото си на собственост в пълен обем. Въззивният съд съобразил, че валидността и законосъобразността на оспорения от ищцата акт за узаконяване на надстроената част е била предмет на адм. д. № № 2914812г. на Адм. съд – В. и постановеното по делото решение № 618/12.03.2013 г. на основание чл. 302 ГПК обвързва гражданския съд относно формирания извод за валидност и законосъобразност на административния акт. Счел е за безспорно, че процесният строеж е изграден в нарушение на чл. 55 и чл. 56 З. /отм./, действал към момента на изграждане на строежа, респективно на чл. 148 и чл. 183 ЗУТ. Независимо от това е обосновал, ищцата не е установила строежът да препятства упражняването на правото й на собственост върху разположената в имота жилищна сграда. Не са били нарушени законовите изисквания за съществуващо разстояние между изградената от ответниците постройка и сградата на ищцата. В Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за правилата и нормативите за устройство на отделните видове територии и устройствени зони не се съдържат конкретни изисквания за разполагане на постройките за допълващо застрояване в УПИ, а в чл. 41 ЗУТ, към който се препраща, са регламентирани законово разстоянията между постройките за допълващо застрояване и вътрешните и уличните регулационни линии, но не и отстоянията до основните сгради в съсобствен имот. Единственото изискване за отстояване при изграждане на допълващи постройки е същото да е съобразено с ПУП или с издадена виза за проектиране. Изрични норми за отстояния между сгради на основното и допълващо застрояване в един имот не се съдържат и в действащата към момента на построяване на гаража Наредба № 5 от 17.05.1995 г. В случая нямало данни за наличие на ПУП за имота, но съобразно издадена виза за проектиране строежът бил разрешен. Съдът е обосновал, че дори по характера си надстройката да се квалифицира като основно застрояване, то при липсата на данни за височината на новопостроеното спрямо жилищната постройка на ищцата не може да се установи спазено ли е изискуемото отстояние между двете постройки. Приел е също, че не е доказано построеното да хвърля сянка върху сградата на ищцата и закрива прозорците й. Доколкото не е установено по делото неспазване на законово определено отстояние между постройките, височината на постройката на ищцата, нито точното разположение между сградите, то не можело да се направи извод, че новопостроената сграда пречи на ослънчаването на сградата на ищцата, а оттам и способства за появата на влаха и мухъл. Заключението на вещото лице относно тези обстоятелства е прието за немотивирано, тъй като липсвали данни как са разположени двете сгради и прозорците на жилищната сграда на ищцата, както и къде вещото лице е констатирало наличие на влага и мухъл. За недоказани съдът е приел и сочените ограничения, изразяващи се в невъзможността ищцата да реализира бъдещо строителство и да получи по-голям обем строителство, тъй като не са ангажирани доказателства за одобрен ПУП за имота, предвиждащ бъдещо строителство, нито за предприети действия от ищцата в такава насока.
Върховният касационен съд, първо гражданско отделение обсъди доводите на страните по основанията за допускане на касационното обжалване намира следното:
В изложението за допускане на касационното обжалване се поставят няколко правни въпроса, от които от първостепенно значение за разрешаването на спора с оглед извода на съда за недоказаност на твърденията на ищцата за засенчване на нейния имот и появата на влага и мухъл, е процесуалноправният въпрос дали въззивният съд , приемайки че предметът на доказване е по-голям от очертания в доклада на първоинстанционния съд по чл. 146 ал.1 ГПК, е длъжен да даде указания на ищцата, че не сочи доказателства за установяване на релевантни за делото факти. По този въпрос е налице противоречие с ТР № 1/2013 г. на ВКС, ОСГК и ТК , което обосновава основанието на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като при обосновано оплакване във въззивната жалба за непълнота на доклада за разпределяне на доказателствената тежест между страните във връзка с подлежащите на доказване от ищцата конкретни факти, въззивният съд не е процедирал по реда, указан в т.2 на посоченото тълкувателно решение и е решил спора при събраните от първата инстанция доказателства.
По изложените съображения на основание чл. 280 ал.1 т.1 ГПК Върховният касационен съд, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Варненския окръжен съд № 1716 от 16.11.2017 г. по гр. д. № 1671/2017 г.
Указва на касаторката Р. Т. Ч. , че на основание чл. 18 ал.2 т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК следва да внесе държавна такса в размер на 158 лв. по сметка на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщението и да представи вносния документ по делото, в противен случай касационната жалба ще бъде върната.
След изтичане на срока за внасяне на държавната такса делото да се докладва за насрочване или прекратяване.
Определението не подлежи на обжалване
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: