6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 479
гр. София, 25.07.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на девети май през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 682 по описа за 2017г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], представлявано от адв. К. К. срещу решение № 256 от 10.11.2016г. по в.т.д. № 260/2016г. на Великотърновски апелативен съд, 2 състав, с което след отмяна на решение № 272 от 05.07.2016г. по т.д. № 115/2015г. на Великотърновски окръжен съд е прогласен за нищожен на основание чл.26, ал.2, изр.1, предл.последно ЗЗД – като привидна сделка, договор за паричен заем от 30.06.2010г. с нотариална заверка на подписите, сключен между заемодателя [фирма] и заемателя С. И. С. за сумата 70 000 лева и е отхвърлен предявеният от касатора [фирма] против С. И. С. иск по чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.240 ЗЗД, да се приеме за установено по отношение на ответника, че вземането на ищеца спрямо ответника в размер на 70 000 лева по договор за паричен заем от 30.06.2010г. с нотариална заверка на подписите, обективирано в заповед за изпълнение на парично задължение № 361/11.02.2015г. на РС – [населено място], издадена по ч.гр.д. № 208/2015г. по описа на съда, съществува и е дължимо.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на процесуалния и материалния закон и необоснованост. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че по делото е налице непълен обратен документ /начало на писмено доказателство/, вследствие на което решението е обосновано изцяло на свидетелски показания при липса на предпоставките на чл.165, ал.2 ГПК. Твърди още, че въззивният съд не е дал указания на страните за подлежащите на доказване факти и разпределението на доказателствената тежест за тях и не е указал необходимостта от ангажиране на съответни доказателства. В тази връзка твърди, че въззивният съд служебно е прогласил нищожността на процесния договор за заем, без да е бил сезиран с такова искане с въззивната жалба и без по делото да е разглеждан инцидентен установителен иск. Поради това счита, че въззивният съд не е изпълнил задължението си, въведено с разпоредбите на ГПК, касаещи служебното начало, като по този начин е нарушил правото му на защита. Поддържа още, че въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон, като не е посочил каква симулация приема, че е налице – относителна или абсолютна и изобщо не е разгледал въпроса за действителността на евентуалната десимулативна сделка. Излага и подробни съображения за необоснованост на въззивното решение.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът твърди, че са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните правни въпроси:
1. Следва ли непълният обратен документ, представляващ начало на писмено доказателство по смисъла на чл.165, ал.2 ГПК, да съдържа изявления, които създават индиция, че е възможно сделката да е симулативна? Твърди, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 94 от 31.03.2015г. по гр.д. № 5791/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 484 от 11.06.2010г. по гр.д. № 375/2010г. на ВКС.
2. В случаите, когато въззивният съд служебно приложи императивна материалноправна норма, въпреки, че нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване с въззивната жалба, длъжен ли е служебно да даде указания на страните за подлежащите на доказване във връзка с посочените обстоятелства факти и разпределението на доказателствената тежест за тях и да им укаже необходимостта да ангажират съответни доказателства? Поддържа, че този процесуалноправен въпрос е решен в противоречие с т.2 на ТР № 1 от 09.12.2013г. на ОСГТК, решение № 24 от 01.06.2016г. по гр.д. № 2968/2015г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 228 от 01.10.2014г. по гр.д. № 1060/2014г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 230 от 10.01.2011г. по гр.д. № 307/2011г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 42 от 10.06.2015г. по гр.д. № 4492/2014г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 247 от 05.10.2012г. по гр.д. № 1644/2011г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 81 от 04.05.2015г. по гр.д. № 5534/2014г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 325 от 22.07.2011г. по гр.д. № 954/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 702 от 05.01.2011г. по гр.д. № 1036/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 125 от 29.05.2012г. по гр.д. № 534/2011г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 14 от 07.02.2014г. по т.. № 1130/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 43 от 04.06.2014г. на ВКС, ТК, II т.о.
3. Когато съдът служебно прогласи нищожността на привидна сделка поради наличие на относителна симулация, съществува ли задължение за съда да приложи правилата за десимулативната сделка, ако са налице изискванията за нейната действителност? Твърди, че по този въпрос няма формирана задължителна съдебна практика, поради което същият е от значение за развитието на правото.
4. Съдът има ли задължение, когато двама свидетели дадат противоречиви показания, да разкрие кой от тях казва истината и след като прецени правдоподобността и достоверността на твърденията им, с оглед на останалите данни по делото, мотивирано да посочи на кого от тях дава вяра и едва в резултат на това да приеме едното или другото твърдяно обстоятелство? Твърди, че този въпрос е решен в противоречие с решение № 159 от 22.02.2016г. по т.д. № 1871/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., тъй като при наличие на двама свидетели с противоречиви показания въззивният съд не е разкрил, кой от тях казва истината и не е изложил мотиви на кого от тях дава вяра.
5. Длъжен ли е съдът по същество да прецени всички събрани по делото доказателства, които са от значение за спора? Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 411 по гр.д. № 1857/2010г. на ВКС, ГК и решение № 24 от 28.01.2010г. по гр.д. № 4744/2008г. на ВКС, ГК, I г.о.
Ответникът С. И. С. оспорва касационната жалба. Възразява, че посочените процесуалноправни въпроси не са обусловили правната воля на съда. Излага съображения, че дейността на въззивния съд не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия. Сочи, че въззивният съд не е констатирал непълнота или неточност на доклада, направен пред първата инстанция и следователно не е имало необходимост от даване на допълнителни указания във въззивното производство. Излага и доводи за липса на основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК с оглед наличието на изобилна и задължителна практика на ВКС по приложението на чл.17, ал.1 и чл.26, ал.2 ЗЗД. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения иск по чл.422 ГПК, е обсъдил кумулативното наличие на следните предпоставки: между страните по делото да е съществувало валидно правоотношение по договор за заем, ищецът да е изправна страна по него, ответникът да не е извършил дължимата престация и вземането да е станало изискуемо.
Въззивният съд е приел, че ответникът е изложил довод за наличие на привидна сделка, т.е. за наличието на симулация, като е навел твърдение, че е работил по трудово правоотношение при ищеца и е бил закупчик на черни и цветни метали, за целта е разполагал с оборотни средства по банкови сметки на ищеца и е имал пълномощно за теглене на парични средства и в този смисъл договорът за заем е бил изготвен с цел обезпечение в полза на ищеца. Приел е, че представените от ответника в тази връзка писмени доказателства – трудов договор, допълнително споразумение за изменение на трудово правоотношение, извлечение от трудова книжка и пълномощно за теглене на парични средства от конкретни банки, изхождащи от ответника, съдържат в себе си информация за твърдяната симулация, като представляват „начало на писмено доказателство“ /или непълен обратен документ/, тъй като установяват трудовото правоотношение между страните, длъжността, на която ответникът е работил, и обстоятелството, че е разполагал с възможност да тегли парични средства от банкови сметки на ищеца. С оглед на това е счел за допустими свидетелски показания за установяване на истинските отношения между страните.
Въззивният съд, след като е обсъдил показанията на разпитаните трима свидетели, е приел, че всички разплащания на ищеца са ставали по банков път, по този път е ставало и предоставянето на оборотните средства на ответника, както самият той твърди, като последният лимит, с който е работил, е бил в размер на 70 000 лева. Приел е, че за обезпечение на тази сума, каквато е била практиката на работа при ищеца, е бил сключен договор за заем с нотариална заверка на подписите, като реално на ответника не е била предавана такава сума и следователно страните са сключили симулативно съгласие, създавайки привидността, която да функционира известно време и след това да бъде прекратена. Въз основа на тези съображения въззивният съд е приел, че договорът за заем се явява привидна сделка по смисъла на чл.26, ал.2, изр.1, предл.последно ЗЗД и следва служебно да бъде прогласен от съда за нищожен. Приел е, че тъй като между страните не съществува валидно договорно правоотношение през процесния период от време, не съществува твърдяното в полза на ищеца вземане в размер на 70 000 лева, което води до неоснователност на предявения иск по чл.422, ал.1 ГПК.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото.
Касационната жалба съдържа доводи за служебно прогласяване от въззивния съд на нищожността на процесния договор за заем, без да е бил сезиран с такова искане с въззивната жалба и без по делото да е разглеждан инцидентен установителен иск. Това твърдение представлява довод за евентуална недопустимост на въззивното решение в посочената част поради постановяването му извън предмета на спора, очертан с предявения иск. Вероятната недопустимост на обжалваното решение в частта, в която е постановен диспозитив за прогласяване служебно нищожността на сключения между страните договор, е самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване на решението в тази му част, независимо от наличие на поддържаните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК основания по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация. Поради това следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение в посочената част за проверка на неговата допустимост.
Поставеният от касатора първи въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въпросът е свързан с преценката, кога представен документ може да се цени като непълен обратен документ, представляващ начало на писмено доказателство по смисъла на чл.165, ал.1 ГПК. Тази преценка е винаги конкретна и зависи от съдържанието на представения документ и специфичните за делото факти. В настоящия случай въззивният съд е извършил преценка на представените от ответника писмени доказателства и с оглед съдържанието им е приел, че са налице предпоставките на чл.165, ал.2 ГПК за допустимост на свидетелски показания за установяване на действителната воля на страните. Доколко този извод е обоснован, е въпрос, касаещ правилността на въззивното решение, който не може да бъде предмет на обсъждане в производството по допускане на касационно обжалване.
Вторият процесуалноправен въпрос е важен за делото, тъй като е от значение за решаващите изводи на въззивния съд. По този въпрос е налице постоянна съдебна практика – т.1 ТР № 1 от 09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, според която съгласно чл.269, изр.2 ГПК въззивният съд е ограничен при преценката на правилността на обжалваното решение от оплакванията във въззивната жалба, като изключение от забраната за служебна проверка на правилността на обжалвания съдебен акт е налице, когато следва да намери приложение установена в публичен интерес материалноправна норма, а не диспозитивно право, и когато въззивният съд следва да следи за интереса на някоя от страните в процеса. В този случай задължение на съда е служебно да събере доказателствата в подкрепа или опровержение на правнорелевантните факти, както и да допусне поисканите от страните допустими и относими доказателства без ограничения във времето. В случай, че първоинстанционният съд не е изпълнил тези си задължения, това процесуално нарушение следва да бъде поправено служебно от въззивната инстанция, независимо от липсата на нарочно оплакване във въззивната жалба. С изложеното настоящият състав намира, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение за проверка на съответствието му с формираната по поставения въпрос постоянна съдебна практика.
Третият правен въпрос не е релевантен, тъй като не съответства на мотивите на въззивния съд. Въпросът е поставен в хипотезата, в която съдът е прогласил нищожност на привидна сделка поради наличие на относителна симулация, докато в настоящия случай въззивният съд не се е произнесъл в този смисъл и не е приел, че е налице относителна симулация.
Четвъртият и петият процесуалноправни въпроси са важни, но по тях не е налице противоречие на въззивното решение с формирана постоянна практика. Въззивният съд е обсъдил показанията на разпитаните по делото свидетели и е изложил мотивирани съображения кои от тях кредитира и кои – не. Въззивният съд е обсъдил и всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, като несъгласието на касатора с формираните от него фактически и правни изводи не може да се квалифицира като основание за допускане на касационно обжалване, а представлява оплакване за неправилност на решението, по което съдът не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 1 400 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 256 от 10.11.2016г. по в.т.д. № 260/2016г. на Великотърновски апелативен съд, 2 състав.
УКАЗВА на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на Върховен касационен съд държавна такса за разглеждане на касационната жалба съгласно чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 1 400 лева, като при неизпълнение на това указание производството по касационната жалба ще бъде прекратено.
След внасяне на дължимата държавна такса делото да се докладва на Председателя на Второ търговско отделение на Търговска колегия на Върховен касационен съд за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: