О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 480
София, 18.05.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 17 май две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 1481 /2010 година
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от И. Г. Н. против решение от 02.07.2010г. по гр.д.№ 618/2010г. на Варненски окръжен съд, с което е оставено в сила решение № 119 от 11.01.2010г., постановено по гр.д.№ 9544/06г. на Варненски РС, с което е отхвърлен предявеният от касатора против Г. С. Г. и конституираната като необходим другар във възивната инстанция Я. С. Г. иск по чл. 108 от ЗС за предаване владението върху реална част с площ 330 кв.м. от ПИ 30 , целия с площ 846 кв.м., находящ се в [населено място].
В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – чл. 110 от З./отм/ и задължителната съдебна практика, допуснати процесуални нарушения поради формиране на неправилни изводи от писмените доказателства и необоснованост.
В изложението по чл. 284, ал.1 т.3 от ГПК са формулирани следните въпроси:. Може ли да се счита приложена регулацията в резултат на владение в продължение на десет години и може ли за първи път пред въззивна инстанция ищеца да се позовава на придобивна давност, ако в исковата молба се е позовал на друго придобивно основание. По тези два въпроса се твърди противоречие на въззивното решение с ТР № 3/1993г. и т.6 от ТР № 1/2000г. Касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал.1 т.1 от ГПК, но тъй като по първия въпрос сочи и Р № 1746/17.11.1994г. се позовава и на чл. 280, ал.1 т.2 от ГПК.
Ответникът по касация оспорва допускането на въззивното решение до касационен контрол, като счита, че не е обосновано нито общото основание за допускане до касация, нито допълнителните такива.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение е, поради което съдът я преценява като допустима. Не е налице и отрицателната предпоставка за допустимост, предвидена в чл. 280, ал.2 от ГПК до колкото обжалваемият интерес е действителната стойност на вещното право, предмет на обжалваното решение, а тя е над 1000 лв. – 3960 лв.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е констатирал, че ищецът е придобил по дарение с н.а. № 110,т.V/29.05.1974г. 360 кв.м. от п. ІV-56 от кв. 3 по плана на [населено място] и по регулация чрез плащане още 140 кв.м., които се придават от имот 55 към собствения му парцел, за които е признат за собственик с н.а. № 67,т.VІ/21.09.1971г. Процесните 330 кв.м. са били част от имот 55, собственост на праводателите на ответниците Със заповед № 1110-Д26.12.1973г. е попълнена кадастралната основа с имот 56 от кв. 3, при което се променя регулацията на засегнатите п. ІІ-55,ІV-55. Към заповедта е приложена скица, която предвижда към парцел ІV-56 да се придаде по регулация площ с триъгълна форма. В скицата, издадена от техническата служба на общината, представляваща извлечение от регулационния план от 1992г. е поставена забележка, че 330 кв.м. се придават по регулация по този план към парцела на ищеца ІV-56, за които не е издаден документ за собственост. По делото не е спорно, че плащане на процесните 330 кв.м. не е имало. От констатациите на вещите лица се установява, че на место не е имало граница между имот 55 и 56, а от свидетелските показания е ясно, че през 2007г. ответникът е поставил ограда и е заградил 330 кв.м. към неговото место. Според лещите лица тази спорна площ е била към имот 55, което е видно и от скицата към заповедта от 1973г.
Възивният съд е приел, че ищецът не се легитимира като собственик на процесната площ, тъй като не е доказано прилагане на регулацията за нея чрез плащане, а ищеца не твърди друг способ за придобиване на тази площ в исковата молба. Прието е, че не може за първи път пред възивната инстанция да се позовава на придобиване на процесната реална част чрез установено владение на основание чл. 33, ал.2 от З./отм/.
Първият правен въпрос – може да се придобива собственост върху придадено по регулация место чрез владение в продължение на десет години е разрешен със задължителна съдебна практика с ТР № 3/1993г. Завземането на имота, който се придава по регулация от този, към чийто парцел се придава и владението му в продължение на десет години е основание да се заснеме фактическото положение в плана, като имотните граници съвпаднат с парцелните, независимо, че придаваемото место не е било платено. / чл. 33, ал.1 изр.2 от З./ Или владението в продължение на десет години на придаваемо по регулация место към съседен парцел е другото основание освен плащането и издаването на нот. акт по чл. 134, ал.3 от З. да се приеме, че регулацията е приложена. В този смисъл е и цитираното решение № Р № 1746/17.11.1994г. Въпросът дали е приложена регулацията е от съществено значение в настоящото производство по чл. 108 от ЗС с оглед нормата на пар.8 от ЗУТ, която има автоматично действие, съгласно ТР № 3/2010г. от 28.03.2011г. на ОСГК на ВКС. С исковата молба ищецът е твърдял единствено придобиване по регулация, като не е посочил на кой от способите за прилагане на регулацията се позовава. В хода на производството пред РС при оставяне на исковата молба без движение за посочване на основанието, на което ищеца счита, че е придобил правото на собственост, той е подал молба от 02.06.2008г. / на л. 66-67/ в която изрично твърди, че спорната площ от 330 кв.м. е владяна още от праводателя му и от него десет години преди приемане на плана от 1992г., който е и сега действащия регулационен план. РС е обсъдил това придобивно основание, но възивният съд е приел, че няма позоваване на давност в производството пред РС от ищеца и за първи път това не може да се прави от ищеца пред въззивната инстанция. В тази връзка е и поставения втори въпрос. Теоретично посоченото от възивната инстанция отговаря на задължителната практика – т.6 от ТР № 1/2000г. ОСГК, с която се приема, че ответника може да заявява възражение за погасителна давност пред възивната инстанция за първи път, но за ищеца, това би било предявяване на нов иск, или изменение на основанието на предявения иск, което не може да стане за първи път пред въззивна инстанция. Така по втория поставен въпрос не следва да се допуска касационен контрол, тъй като отговорът му няма да рефлектира върху крайния изход. Първия поставен въпрос обаче е относим към предмета на спора, свързан е с решаващите изводи на съда, които противоречат на ТР № 3/1993г. и поради това следва да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1 т.1 от ГПК.
По изложените съображения, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 02.07.2010г. по гр.д.№ 618/2010г. на Варненски окръжен съд по касационна жалба, подадена от И. Г. Н..
Указва на касатора да внесе държавна такса в едноседмичен срок от съобщението по сметка на ВКС в размер на 25 лв. и да представи квитанцията по делото. При неизпълнение, касационната жалба ще бъде върната.
След внасяне на определената държавна такса, делото да се докладва за насрочване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: