Р Е Ш Е Н И Е
№ 483
София, 11.12. 2012 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в съдебно заседание на пети декември две хиляди и дванадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
при участието на секретаря Даниела Цветкова,
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 493 /2012 г.:
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Т. К. срещу въззивно решение от 09.03.2012 г. по възз. гр.д. № 6779 /2011 г. на Софийския градски съд, г.о., ІІ „в” възз. с-в. с което е потвърдено решение от 17.01.2011 г. по гр.д. № 42723 /2009 г. на Софийски районен съд, г.о., 42 с-в., с което жалбоподателят В. Т. К. е осъден на основание чл.76 ЗС да предаде на С. Ц. Ц. държането върху следния недвижим имот: апартамент № 2.2, находящ се на кота + 5.40 метра на първи жилищен етаж, находящ се в [населено място], [улица],.апартаментът е индивидуализиран в решението.
Решението е допуснато до касационно обжалване с определение № 777 от 24.09.2012 г. на основание чл.280,ал.1,т.3 ГПК по правни въпроси по приложението на чл. 68 и чл.76 ЗС , които ще бъдат обсъдени по-долу, които са обусловили изхода от спора и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касация С. Ц. Ц. оспорва жалбата.
По изведените въпроси: на основание чл.291 ГПК настоящият състав намира следното:
По материалноправен въпрос по приложението на чл.68 и чл.76 ЗС : Фактически състояния, при които се извършват действия спрямо вещ, но които не произтичат от договор със собственика или владелеца, а се извършват с тяхно съгласие като търпими, т.к. почиват на близки приятелски или други лични отношения, не представляват държане по смисъла на чл.68 ЗС. Търпими според правната теория са всички онези действия, които представляват според обстоятелствата незначително безпокойство за собственика или владелеца на един недвижим имот, които се извършват с изричното или предполагаемо съгласие на владелеца и за които може да се допусне, че той би търпял да се извършват само поради това от обикновена любезност, добронамереност, гостоприемство, по силата на лични отношения и поради това да се смятат за извършени с неговото съгласие. Пример за такива действия е когато някой разреши друг да се настани временно да живее в неговата къща Проф. П. В., Ново вещно право, С. 1995 г., т. 29, стр. 45. Търпимите действия са именно действия, а не фактическа власт и по това трябва да се различават от държането, а значи и от владението, поради което и не могат да служат за основание за придобиване на владение. Тези действия се различават от държането и по това, че държането се упражнява по силата на съгласие със собственика (носителя на вещното право) или владелеца, т.е. по силата на договор, затова държането на вещта е право на държателя срещу лицето, което предоставя държането и се задължава за това. Тъй като държането почива на договор с лицето, което предава държането на властта, то е по дефиниция правомерно. За преустановяването на търпимите действия е достатъчно едностранното изявление на собственика или владелеца.
По втория материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е по приложението на чл.76 ЗС и Глава тридесета ГПК – Защита и възстановяване на нарушено владение, чл.396 – чл.361: Когато търпими действия (които не произтичат от договор със собственика или владелеца, а се извършват с тяхно изрично или предполагаемо съгласие, позволение) бъдат прекратени с едностранно изявление на собственика или владелеца, те не се ползват със защита по чл.76 ЗС, защото не представляват упражняване на фактическа власт върху вещ (corpus), т.е. не представляват владение или държане, които се ползват със защитата на иска по чл.76 ЗС. Съгласно чл.357,ал.1 ГПК по делата по искове за защита и за възстановяване на нарушено владение и държане (чл.75 и чл.76 от Закона за собствеността) съдът проверява само факта на владението (държането) и на нарушението му, следователно, когато установи, че такива (владение или държане) не са осъществени (включително и защото ищецът е извършвал търпими действия), следва да отхвърли иска като неоснователен.
По основателността на жалбите и на основание чл.290 и сл. ГПК:
Като основание на иска ищцата твърди, че останала да живее в процесния имот със знанието и съгласието на ответника след като дълги години живеели на съпружески начала и без предупреждение била уведомена по телефона, докато била на работа на 26.08.2009 г. от ответника, че същия ден той сменил патрона на входната врата на апартамента и е изнесъл багажа и, което според ищцата представлява отнемане на владението или държането върху имота по скрит начин без знанието или съгласието и, поради което има правото да иска връщането му по чл.76 ЗС.
С отговор на исковата молба ответникът е оспорил иска с твърдения, че собственик е той, за което представя доказателства, че ищцата не е собственик, нито владелец, нито държател, че я е допуснал в имота като проява на гостоприемство, ищцата преспивала, но не постоянно, пребиваването не е имало траен характер, отрича съпружески начала и фактическо съжителство.
За да постанови обжалваното решение по въззивна жалба на ответника В. К. въззивният съд е приел, че : предявеният иск е с правно основание чл.76 ЗС, който защитава не само владението, но и държането на вещи, като е без значение на какво основание почива владението или държането и дали същите са правомерни или не; за уважаването на иска е достатъчно да се докажат факта на владението, респ. държането и нарушението, ищцата носи тежестта да докаже, че е била владелец или държател към момента на твърдяното отнемане, което може да се установи с всякакви доказателствени средства и че ответникът е отнел вещта или имота чрез насилие или по скрит начин към определен момент. Въз основа на обсъждане на свидетелските показания въззивният съд е приел, че ищцата е установила владение за периода от 1998 г. до месец август 2009 г., макар и не на правно основание, който факт обаче не е елемент от фактическия състав на иска за защита на владение, но е доказателство за началния момент на установяването му; фактическата власт върху имота и била отнета от ответника чрез смяна на бравата и ключа, което е възпрепятствало достъпа на ищцата до имота. Искът е предявен в преклузивния шестмесечен срок, поради което първоинстанционното решение, с което е уважен, следва да бъде потвърдено.
По доводите за неправилност на въззивното решение:
С оглед отговора на изведените въпроси настоящият състав намира за основателен довода на жалбоподателя, че е неправилен и формиран при процесуални нарушения изводът на въззивния съд, че всяко фактическо състояние, при което подобно на държането се извършват действия върху вещ, се ползва със защитата на чл.76 ЗС и че действията, които са търпими, също се ползват с такава защита..
Въззивният съд не е обсъдил довода във въззивната жалба на жалбоподателя, който е навел своевременно в отговора на исковата молба в защитата си срещу иска (л.26), че действията, които е извършвала ищцата, не са представлявали държане – тя е от провинцията и само временно, за известен период от време при проява на неговото гостоприемство е преспивала в апартамента му, който се намира на същия адрес, както и офисът на фирмата му, в която известно време е работила ищцата. Видно от изложеното за мотивите му, въззивният съд е изложил правни изводи за това, че със защитата на иска по чл.76 ЗС се ползват не само владението, но и държането на вещи и че ищцата е установила владение през 1998 г. и го е осъществявала до отнемането му от ответника.
Настоящият състав намира за основателен довода на жалбоподателя, че изводът на въззивния съд, че ищцата е установила владение върху процесния апартамент, собственост на ответника (съответно, че то е продължило до отнемането му през август 2009 г.), е необоснован.
Самата ищца не твърди факти, които да бъдат преценявани като установяване на владение – тя твърди, че живяла на семейни начала с ответника, а след раздялата им останала да живее в апартамента му със знанието и съгласието му. С оглед дадения отговор на първия правен въпрос, настоящият състав намира, че при събраните по делото доказателства действията и не могат да бъдат преценени и като държане. В исковата си молба тя не твърди да е сключила договор с ответника. В защитата си пред въззивния съд (л.38) твърди, че е ирелевантно на какво основание е останала да живее в апартамента, т.к. защитата на чл.76 ЗС се разпростира върху фактическо състояние, а не върху договорно уредени права. Едва в писмените си бележки пред ВКС (стр.3 най-долу) твърди, че т.к. останала да живее в процесния апартамент със съгласието на ответника, че спорният случай е класически пример за заем за послужване. Ищцата не твърди, че договорът е писмен.
Настоящият състав намира, че от събраните по делото доказателства не се установява ищцата да е сключила какъвто и да е договор с ответника по отношение на процесния апартамент. Никой от разпитаните по делото свидетели не твърди, да е присъствал или да знае за уговорка между двамата, която да може да се тълкува като договор за заем за послужване. Посочените от ищцата свидетели К. и М. твърдят, че ищцата и ответникът живели на семейни начала в процесното жилище от 2004 г. (К.) преди да се разделят преди 2-3 години, след което ищцата останала да живее в апартамента, докато ответникът и изпратил вещите след обаждане по телефона. Двамата не твърдят да са присъствали на уговорки за ползването на апартамента и не твърдят да знаят за такива. Свидетелят К. изразява предположения, че ответникът е допуснал ищцата да го ползва.
С оглед изложеното по двата правни въпроса, следва да се приеме за основателен доводът на жалбоподателя, че търпимите действия не се ползват със защита с иска по чл.76 ЗС.
От изложеното по-горе и доколкото не се налага повтарянето или извършването на съдопроизводствени действия и с оглед правомощията на настоящата инстанция по чл.293 ГПК, спорът следва да бъде разгледан по същество.
От приетото по-горе следва извод, че при оспорване на твърденията на ищцата, че е била владелец или държател на процесния апартамент, и при прилагане на правилото за разпределение на доказателствената тежест, установено с разпоредбата на чл.154,ал.1 ГПК, следва да се приеме, че ищцата не е доказала пълно и главно твърдението си, че е упражнявала фактическата власт върху процесния апартамент, която и е била предадена от ответника по силата на някаква уговорка между двамата и не е установила владение върху апартамента.
Не се спори и е установено, че процесното жилище се намира в част от сграда с площ около 600 кв.м., в които се помещава офис на дружеството на ответника и че ищцата работела допреди няколко години във фирмата на ответника, с когото имала и интимни отношения, когато и е била допускана от ответника до процесното жилище, което се намира до офиса му.
С оглед приетото в отговорите на изведените правни въпроси следва да се приеме, че действията на ищцата по отношение на процесния апартамент са били търпими и основани на добронамереност от страна на ответника, произтичаща от лични отношения между двамата, които са приключили 2-3 години преди ответникът да се противопостави на тези действия с едностранно изявление до ищцата. Търпимите действия не се ползват със защита с иска по чл.76 ЗС, поради което предявеният иск е неоснователен, обжалваното решение следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен.
Жалбоподателят претендира разноски, не е представил списък на разноски. С оглед изхода от спора искането му е основателно за сумата 11 860.98 лева, която включва : заплатените държавни такси 668.80 лева, 30 лева и 662.18 лева, както и заплатените в първоинстанционното производство 9 500 лева за процесуално представителство и половината от заплатените в касационното производство разноски за процесуално представителство – 1 000 лева (от 2 000 лева), т.к. пред ВКС той е упълномощил и е бил представляван от двама адвокати и не е разграничил възнаграждение на всеки един от тях, а съгласно чл.78 ГПК има право на възнаграждение за един адвокат. С оглед изхода от спора ответникът в това производство няма право на разноски.
Воден от горното и на основание чл.293 ГПК съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивно решение от 09.03.2012 г. по възз. гр.д. № 6779 /2011 г. на Софийския градски съд, г.о., ІІ „в” възз. с-в., с което е потвърдено решение от 17.01.2011 г. по гр.д. № 42723 /2009 г. на Софийски районен съд, г.о., 42 с-в., с което В. Т. К. е осъден на основание чл.76 ЗС да предаде на С. Ц. Ц. държането върху следния недвижим имот: апартамент № 2.2, находящ се на кота + 5.40 метра на първи жилищен етаж, находящ се в [населено място], [улица]. Вместо това постановява:
Отхвърля иска на С. Ц. Ц. с ЕГН [ЕГН] срещу В. Т. К. с ЕГН [ЕГН], с правно основание чл.76 ЗС за предаване на държането върху следния недвижим имот: апартамент № 2.2, находящ се на кота + 5.40 метра на първи жилищен етаж, находящ се в [населено място], [улица],.със застроена площ от 101.02 кв.м., състоящ се от дневна, столова с кухненски бокс, две спални, баня – тоалетна, тоалетна, мокро помещение, дрешник, предверие и две тераси, при съседи: калкан, [улица], стълбище, асансьор, апартамент № 2.1, отдолу – апартамент № 2, отгоре – апартамент № 3.2., заедно с припадащите се идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху дворното място, от УПИ .., от квартал 25, по плана на [населено място], Трета извънградска част при съседи УПИ.., УПИ …, УПИ ….
Осъжда С. Ц. Ц. да заплати на В. Т. К. сумата 11 860.98 лева съдебни разноски.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.