О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 483
София, 28.10. 2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, І т.о. в закрито заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Проданова т.д. № 560 по описа за 2019 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на „ДЗИ-Общо застраховане”АД срещу въззивното Решение № 2593 от 07.11.2018 год. по т.д.№ 1327/2018 год. на Софийски апелативен съд в тази негова част с която въззивният съд е отменил Решение № 2237 от 27.11.2017 год. по т.д.№ 1447/2017 год. на Софийски градски съд и е уважил до размера на 125838 лв. предявеният от „Софкъмпани”ООД срещу застрахователното дружество иск с правно основание чл.226 ал.1 КЗ (отм.). В частта с която отхвърлителното решение на СГС е потвърдено, решението на САС е влязло в сила като необжалвано. По реда на чл.250 ГПК въззивният съд е допълнил решението си, присъждайки законна лихва върху обезщетението, посочено по-горе.
Искът с правно основание чл.226 ал.1 КЗ вр.чл.156 ал.2 вр.чл.153 (отм.) с който е бил сезиран Софийски градски съд се основава на ищцовото твърдение, че в резултат на неизпълнение спрямо него на посреднически задължения от третото за спора лице „Амарант България”ООД, чиято професионална отговорност е била застрахована при ответника, за „Софкъмпани”ООД са произтекли вреди, съизмерими с неполучено застрахователно обезщетение по застраховка „каско” за неправомерно отнет лек автомобил.
На 19.01.2012 год. между „Софкъмпани”ООД и „ДЗИ-Общо застраховане”ЕАД е бил сключен договор за имуществено застраховане по застраховка „каско” за лек автомобил. Договорът е сключен чрез посредничеството на застрахователен брокер „Амарант България”ООД, което е отразено в застрахователната полица. Предвидено е разсрочено плащане на застрахователната премия на 4 вноски, всяка от тях в размер на 1535.15 лв. Няма спор, че първата вноска е била платена. Безспорно е и обстоятелството, че поради неплащане в срок на втората вноска, застрахователният договор е бил прекратен, считано от 04.05.2012 год. Спорът произтича от това, че според ищцовото твърдение, забавеното плащане на втората вноска се дължи на неправомерно бездействие на „Амарант България”ООД, който не го е уведомил своевременно за действителния падеж на задължението 19.04.2012 год., а в хипотезата на груба небрежност е посочил по-късна дата – краен срок 12.05.2012 год. Няма спор, че на 11.05.2012 год. „Софкъмпани”АД е превело по банков път на застрахователния брокер сумата по втората вноска и той я е превел на застрахователя, но това плащане вече е било недължимо, предвид предхождащото прекратяване на договора (поради неплащане) за което ищецът не е бил уведомен. Поради прекратяването на договора, вредата от настъпилото на 18.05.2012 год. застрахователно събитие – неправомерното отнемане на лекия автомобил не е било обезщетено от застрахователя по прекратената застраховка „каско”. Доколкото професионалната отговорност на „Амарант България”ООД за периода 02.06.2011 – 01.06.2013 год. е била застрахована при „ДЗИ-Общо застраховане”АД по застрахователни полици № 211511213000020/2011 год. и № 211512213000026/2012 год., прекият иск на увредения от бездействието му собственик на отнетото МПС „Софкъмпани”ООД е насочен срещу неговия застраховател по риска предвиден в чл.156 КЗ (отм.).
Възраженията на ответника, въведени с отговорите по чл.367 ГПК и чл.373 ГПК са, че към датата на депозиране на исковата молба е отпаднало качеството му на застраховател по риска „Професионална отговорност” по отношение на „Амарант България”АД; позовал се е на изтекла погасителна давност; оспорил е наличието на виновно поведение от страна на застрахователния брокер; дори да се приеме, че е налице виновно поведение, то е извън обхвата на застрахователното покритие; при условията на евентуалност оспорва иска по размер.
За да отхвърли иска, първоинстанционният съд е приел за недоказано наличието на договорно правоотношение между ищеца и застрахователния брокер от неизпълнението на което да са произтекли вредите, чието обезщетяване е предмет на съдебно заявената претенция.
Въззивното производство е било образувано по жалбата на „Софкъмпани”ООД срещу първоинстанционното решение на СГС с което искът му за сумата 134831 лв. е бил отхвърлен. За да отмени първоинстанционния акт и уважи иска до посочения размер, съставът на САС се е мотивирал с това, че законът не изисква договора за брокерско посредничество да е сключен в някаква квалифицирана форма, нито пък са посочени реквизитите на този договор. Приел е, че простата писмена форма за сключването му е налице, доколкото в документите, обективиращи сключването на договор за застраховка „каско” изрично е посочено, се
то е осъществено чрез посредничеството на „Амарант България”АД, посочено е качеството му на застрахователен посредник и са положени подписите на страните под текста. Тъй възлагането по чл.153 ал.1 КЗ (отм.) е налице през релевантния за спора период. Застрахователния посредник не е оспорил валидността на възникналото с ищеца правоотношение, а е изпълнявал задълженията си по договора и е получавал възнаграждение. Предвид обстоятелството, че тези задължения са изпълнявали с груба небрежност спрямо възложителя-ищец от която небрежност за него са произтекли вреди, съизмерими с действителната стойност на отнетото имущество, съставът на САС е уважил иска до посочения размер, отхвърляйки го в останала му част.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът, чрез процесуалния си представител е посочил хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по отношение на въпроса: „1./ Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тях?“. Позовал се е на противоречие с практиката на ВКС, обективирана в посочените в изложението: ППВС № 1/53 год.; ППВС № 7/65 год.; ППВС № 1/85 год.; ТР № 1/ 2001 год. и постановените по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС: Р. № 94 от 28. 03.2012 год. по т.д.№ 701/2011 год. на I т.о.; Р. № 98 от 20.05.2013 год. по гр.д.№ 520/2012 год. на IV г.о.; Р. № 212 от 01.02.2012 год. по т.д.№ 1106/2010 год. на II т.о.; Р. № 2020 от 21.12.2013 год. по т.д.№ 866/2012 год., на І т.о.; Р. № 281 от 29.11.2017 год. по гр.д.№ 5235/16 год.; Р. № 281 от 29.11.2017 год. по гр.д.№ 5235/16 год.; Р. № 581 от 30.09.2010 год. по гр.д.№ 1019/2009 год. на III г.о.
Второто основание за допускане на касационен контрол е по чл. 280 ал.2 ГПК – очевидна неправилност на въззивния акт. Касаторът се е аргументирал с това, че САС необосновано и в нарушение на правилата за разпределение на доказателствената тежест и принципа за пълно и главно доказване е приел, че събраните по делото доказателства установяват сключването на договор за застрахователно посредничество между „Софкъмпани“ ООД и „Амарант България“ООД по силата на който застрахователният посредник е поел задължение да уведомява застрахования за падежите на разсрочените вноски по процесната застрахователна полица, за нейното прекратяване, респективно необходимостта за сключване на нов застрахователен договор. Счита, че необосновани и в пряко противоречие на чл. 153 ал.2 КЗ (отм.) са изводите на съда, че отбелязването в сключената застрахователна полица „Каско“ на обстоятелството, че „Амарант България“ООД е застрахователен посредник по договора установява валидно облигационно правоотношение между „Софкъмпани“ ООД и „Амарант България“ ООД. Неправилно и необосновано е приел, че е налице първата предпоставка за успешно провеждане на прекия иск на пострадалия срещу застрахователя на делинквента (чл. 226, ал.1 от КЗ (отм.), а именно – наличието на застрахователно правоотношение между ответника (в качеството на застраховател) и прекия причинител на увреждането (качеството на застраховател).
В срока по чл.287 ал.1 ГПК ответникът по касация „Софкъмпани”ООД, чрез процесуалния си представител е депозирал отговор в който изразява становище, че не е налице основанието по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационен контрол по посочените въпроси. Изразил е и становище и по основателността на жалбата. Направено е искане за присъждане на разноски, съобразно заплатеното адв.възнаграждение.
Становището на настоящия съдебен състав, че основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице и по отношение на посочения по-горе въпрос липсва противоречие с цитираната съдебна практика произтича от следното:
Настоящият съдебен състав многократно е имал случай да изложи и становището си, че въпросът дали е длъжен въззивният съд да обсъди в мотивите към решението си всички допустими и относими към спорния предмет искания, доводи и възражения на страните, ако те са своевременно направени, съобразени с инстанционната фаза на делото и по установения процесуален ред, не е дискусионен. Задължението на съда е пряко регламентирано от закона – чл.236 ал.2 вр.чл.273 ГПК и неспазването му води до процесуална незаконосъобразност на съдебния акт, а ако той е въззивен – поражда основанието по чл.281 т.3 ГПК. Характеристиката на правен такъв, съгласно селективните критерии, въведени с т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год., този въпрос би имал в случай, че въззивният съд е отрекъл задължението си по чл.236 ал.2 вр.чл.273 ГПК и е мотивирал това свое становище. Пред такава хипотеза в случая не сме изправени.
Друга сходна хипотеза би била налице, ако във въззивната жалба, респ. в отговора по чл.263 ал.1 ГПК страната е направила конкретни правни искания, доводи и възражения, които са били напълно игнорирани от въззивния съд, смисълът им е бил извратен или квалификацията или изброяването им и досежно тяхната основателност/неоснователност би било бланкетно. Исканията, доводите и възраженията, както бе посочено по-горе, би следвало да са съответстващи на спецификата на въззивното производство – чл.266 вр.чл.269 ГПК. В случай, че с въззивната жалба или с отговора по чл.263 ал.1 ГПК страната не е релевирала конкретни искания, доводи и възражения, то в този случай въпросът дали за въззивния съд съществува задължение да ги обсъди в мотивите си, не стои. Не съставлява противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК такова произнасяне/обсъждане от въззивния съд на исканията, доводите и възраженията на страната, каквото тя счита за неправилно. В този случай бихме били изправени пред необоснованост и/или процесуална незаконосъобразност по смисъла на чл.281 т.3 ГПК.
Решението на САС не е и очевидно неправилно по смисъла на чл.280 ал.2 ГПК. Основанието по чл.280 ал.2 ГПК не припокрива (не е идентично) с основанието по чл.281 т.3 ГПК – неправилност на въззивния акт, поради допуснато нарушение на процесуалния или материалния закон. За да е налице очевидна неправилност, като основание за допускане на касационно обжалване, въззивният съдебен акт следва да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, каквото в случая не е налице. Трябва да е налице необсъждане или фрагментирано обсъждане на доказателствата или логическа несвързаност на решението на САС, поради което и тази предпоставка за допускане на факултативния касационен контрол също не е налице.
С оглед изхода на спора и на основание чл.78 ал.3 ГПК, касаторът ще следва заплати на ответника по касация сумата 5000 лв., представляваща разноски за настоящата инстанция, съобразно заплатеното в брой адв. възнаграждение за което плащане договорът за правна защита и съдействие има значение на разписка в тази му част.
Предвид на горното, ВКС-Търговска колегия, състав на І т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 2593 от 07.11.2018 год. по т.д.№ 1327/2018 год. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА „ДЗИ-Общо застраховане”АД с ЕИК-121718407 да заплати на „Софкъмпани”ООД с ЕИК-121158200 сумата 5000 лв. (пет хиляди лева), представляваща направени по делото разноски пред настоящата инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.