10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№486
гр. София,17.07.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на пети март през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 2275 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Светослав Божидаров Илчовски като ЕТ „Светослав Илчовски”, представляван от адв. Г. Г., срещу решение № 1190 от 14.05.2018г. по т.д. № 1436/2018г. на САС, ТО, 11 състав, с което е потвърдено решение № 2352 от 12.12.2017г. по т.д. № 9051/2016г. на СГС, ТО, VІ-10 състав и касаторът е осъден да заплати на „Алмагест” АД сумата 18 000 лева – разноски за въззивното производство. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от касатора против „Алмагест” АД иск с правна квалификация чл.92 ЗЗД за присъждане на сумата 612 578 лева, представляваща неустойка за забава по договор за заем от 21.05.2010г. върху главница от 731 000 лева за периода от 14.06.2013г. до 30.09.2015г. и касаторът е осъден да заплати на „Алмагест” АД сумата 465 лева – разноски по делото.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е необосновано, постановено в противоречие с материалния закон и задължителната практика на ВКС и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поддържа, че и двете инстанции са направили недопустимо смесване между двете обезщетения за неизпълнение на едно задължение – за забава по чл.86 ЗЗД в размер на законната лихва и обезщетение за неизпълнение на договорно задължение в размер на уговорена между страните неустойка по чл.92 ЗЗД. Сочи, че в мотивите си въззивният съд не просто не е разграничил двата вида обезщетение, които законът е регламентирал като отделни видове, но напротив – дори е приел за едно и също обезщетение, но с различен начин на изчисляване. Твърди, че изводите на въззивния съд, че е недопустимо едновременно присъждане на законна лихва за забава и неустойка по чл.92 ЗЗД за един и същи период е изцяло в противоречие със задължителната практика на ВКС. Поддържа, че въззивният съд е възприел за установени със сила на пресъдено нещо спорни факти и правоотношения, за които няма установена сила на пресъдено нещо, тъй като по т.д. № 3360/2013г. на СГС касаторът не е заявявал, както неправилно е приел съдът, нито във влязлото в сила решение, ползващо се със сила на пресъдено нещо е установено, че реалните вреди на ищеца /касатор в настоящото производство/ от неизпълнението на договорното задължение следва да се обезщетят със законната лихва. Счита, че по този начин въззивният съд лишава изправната страна от възможността да търси причинените й по-големи вреди от неизпълнението на задължението на ответника. Излага съображения, че в производството по т.д. № 3360/2013г. не е могъл да претендира неустойка за периода, следващ завеждане на исковата молба по това дело до окончателното изпълнение на задължението, поради което е предявил иск за неустойката за този период в настоящото производство. Твърди, че въззивният съд в противоречие със задължителната съдебна практика е достигнал до неправилния извод, че неустойката за забава по чл.92 ЗЗД и законната лихва за забава по чл.86 ЗЗД са две конкуриращи се притезания и реализирането на което и да е било от тях, в случая присъдената законна лихва върху главното задължение по воденото и приключило дело, има за последица пълното погасяване на правото на кредитора, а в случая – правото на ищеца, да търси друго обезщетение за вреди от забавеното изпълнение. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, като сочи следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:
І. Процесуалноправни въпроси:
І.1. Допустимо ли е въззивният съд да препрати към мотивите на първостепенното решение при условията на чл.272 ГПК, след като във въззивната жалба се навежда оплакване за допуснато процесуално нарушение по обсъждането на посочените в исковата молба твърдения и след като въззивният съд констатира, че първостепенното решение е правилно „като краен извод”? Разпоредбата на чл.272 ГПК освобождава ли тази инстанция от задължението да се произнесе по всички наведени оплаквания и твърдения предвид характера на въззивната инстанция като ограничен въззив, чието решение е рамкирано от разпоредбата на чл.269 ГПК? Допустимо ли е въззивната инстанция като втора инстанция по съществото на спора да се произнесе само по повдигнатите правни въпроси във въззивната жалба, а по другите въпроси да препрати към мотивите на първостепенния съд, като по този начин обедии своите мотиви с тези на първата инстанция? Твърди, че по поставените въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 12 от 16.12.2016г. по гр.д. № 2184/2015г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 157 от 08.11.2011г. по т.д. № 823/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. – основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
І.2. При влязло в сила решение, с което е присъдена договорна неустойка за неизпълнение, изчислена до датата на завеждане на исковата молба, формира ли се сила на пресъдено нещо за непредявената претенция за неустойка, чиято изискуемост и ликвидност ще настъпи след предявяване на иска, а размерът на вредите е обусловен от бъдещото поведение на ответника? След като обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението следва да съвпаднат с предмета на делото, който е субстанциран в исковата молба с правопроизводящите факти, субектите и направеното искане и който обхваща само една от правните последици на правоотношението, то предмет на силата на пресъдено нещо става ли правоотношението в неговата цялост или се формира само за тази негова съставка, която е била съдебно предявена, т.е. формира ли се сила на пресъдено нещо за договорната неустойка за следващия период 13.06.2013г. – 13.06.2016г., която не е била предмет на исковата молба и предмет на делото? Твърди, че по тези въпроси е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 43 от 14.04.2014г. по гр.д. № 6421/2013г. на ВКС, решение № 242 от 22.10.2012г. по гр.д. № 149/2012г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 89 от 11.07.2011г. по т.д. № 716/2010г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 610 от 09.12.2008г. по т.д. № 391/2008г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение № 140 от 20.03.2006г. по т.д. № 408/2005г. на ВКС, ТК, І т.о.
ІІ. Материалноправни въпроси:
ІІ.1. Присъденото обезщетение в размер на законната лихва до изплащането на признатото със съдебно решение притезание съответно ли е на уговорената неустойка за забава в договора между страните и съдебният акт обвързва ли със сила на пресъдено нещо претенцията им за бъдещ период, който не е предмет на исковата молба, по която е постановено противопоставеното решение?
ІІ.2. Съществува ли идентичност на юридическите факти, от които произтича задължението за заплащане на обезщетение върху законната лихва върху присъдената главница с отговорността за неустойка по сключения договор за заем?
ІІ.3. Начисляваната законна лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на главницата не представлява ли последица от уважаването на съдебно предявеното вземане, като определянето на обезщетението за забава е поставено в зависимост от плащането на главницата, присъдена с решението?
ІІ.4. Преклудира ли се правото при присъдено вече обезщетение за забава по чл.86 ЗЗД върху главното задължение да се търси в нов процес обезщетение под формата на уговорена между страните неустойка за неизпълнение за същия период, за който е присъдено обезщетение за забава?
ІІ.5. Може ли при забава да бъде едновременно присъдена неустойка за част от периода на забавата и обезщетение в размер на законната лихва за останалата част от същия период на забавата на длъжника?
ІІ.6. Налице ли е едновременност на две санкции – по чл.86 ЗЗД и чл.92 ЗЗД, когато искането за присъждане на неустойката е за конкретен период – от месец юни 2013г. до месец септември 2015г., докато присъдената законна лихва върху главното задължение е за времето след завеждане на исковата молба?
ІІ.7. В случай, че в договор за заем страните са уговорили, че заемателят дължи неустойка в размер на 0.1% от заетата сума за всеки просрочен ден, ако не върне заетата сума в уговорения срок поради периодичноста на вземането за неустойка, определяна за всеки просрочен ден, същата продължава ли да се начислява до окончателното изплащане на задължението.
Касаторът поддържа, че по поставените материалноправни въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 230 от 13.07.2011г. по т.д. № 1088/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 123 от 20.02.2006г. по т.д. № 676/2005г. на ВКС, ТК, решение № 73 от 29.06.2011г. по т.д. № 683/2010г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 1418 от 03.10.2002г. по гр.д. № 2313/2001г. на ВКС, V г.о., решение № 597 от 06.06.2005г. по т.д. № 914/2004г., определение № 713 от 10.12.2014г. по т.д. № 306/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., определение № 158 от 22.02.2013г. по т.д. № 501/2014г. на ВКС, решение № 145а от 17.11.2010г. по т.д. № 531/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 59 от 29.04.2010г. по т.д. № 687/2009г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 211 от 26.01.2017г. по т.д. № 958/2016г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 48 от 25.01.2000г. по гр.д .№ 1065/99г. на ВКС, ГК, V г.о., решение № 1276 от 08.10.1999г. по гр.д. № 577/99г. на ВКС, ГК, V г.о., решение № 266 от 12.06.2006г. по т.д. № 832/2005г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. Прави искане, ако се приеме, че представените актове не обосновават достъп до касация, да бъде допуснат касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и поради неговата очевидна неправилност.
Ответникът „Алмагест” АД, представляван от адв. Е. Е., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, като поддържа, че: въпросите по т.І.1 от изложението не са разрешавани в обжалваното решение, тъй като във въззивната жалба не са изложени никакви оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, а по отношение не тях не е налице и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК; по въпросите по т.І.2 от изложението също няма произнасяне от въззивния съд, а и не е налице противоречие с посочената съдебна практика; нито един от поставените материалноправни въпроси не е разрешаван в обжалваното решение, а дори и да е обсъждан от въззивния съд, не е от значение за изхода на делото, както и не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като не е налице противоречие с посочената практика на ВКС; не е обосновано допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а от друга страна, въззивният съд се е произнесъл в пълно съответствие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 68 от 09.07.2012г. по т.д. № 450/2011г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение № 120 от 08.08.2016г. по т.д. № 1399/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. Прави възражение за липса на твърдяното основание по чл.280, ал.2 ГПК, като сочи, че въззивното решение не е очевидно неправилно. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е споделил мотивите му и на основание чл.272 ГПК е препратил към тях, като е изложил и допълнителни съображения във връзка с доводите, сочейки, че те повтарят същите аргументи, които вече са били изтъкнати в първата инстанция и на които в обжалваното решение е даден подробен отговор. Посочил е, че спорният въпрос по делото е дали кредиторът има право да получи уговорената неустойка за забава за период, за който по негово искане вече му е присъдено и реално заплатено обезщетение в размер на законната лихва за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД, на който първоинстанционният съд е дал отрицателен отговор. Въззивният съд е споделил този краен извод, като е изложил и допълнителни съображения. Приел е, че вторичното задължение за обезщетяване на кредитора за вредите, причинени от неизпълнение на договор, има едно и също генерално правно основание – чл.79, ал.1 ЗЗД. Посочил е, че единствената форма на неизпълнение на парично задължение е забавеното изпълнение, поради което единствените вреди, които могат да бъдат причинени, са вреди от забавата. Посочил е още, че както разпоредбата на чл.86, ал.1 ЗЗД, така и тази на чл.92, ал.1 ЗЗД, нямат отношение към фактическото и правно основание на отговорността при договорно неизпълнение /то винаги е по чл.79, ал.1 ЗЗД/, а имат отношение единтвено към нейния размер и доказването на съответните вреди/липсата на необходимост от такова. Приел е, че поради това законната лихва и неустойката не са отделни видове гражданска отговорност, имаща една и съща крайна цел – обезщетяването на претърпените от кредитора вреди, и макар в практиката да е прието, че съответните претенции са за „законна лихва” или „неустойка”, те всъщност са за обезщетение за съответните вреди, принципно дължимо на основание чл.79, ал.1 ЗЗД, в размер на законната лихва или в размер на неустойката. Счел е, че тъй като за една вреда се дължи само едно обезщетение, с изплащането на което се погасява задължението по правоотношението гражданска отговорност, плащането и на друго обезщетение за същата вреда ще бъде недължимо. Обсъждайки разпоредбите на чл.86, ал.1 ЗЗД и чл.92 ЗЗД, въззивният съд приел, че принципът за определяне на размера на обезщетението за вредите от забавено изпълнение на паричен дълг от договор е следният: 1/ при валидно уговорена неустойка се дължи обезщетение в размер на уговореното; 2/ ако това обезщетение е в по-малък размер от този на законната лихва, то за разликата до този размер се дължи обезщетение в размер на законната лихва (чл.86, ал.1 ЗЗД); 3/ за вредите, надхвърлящи и законната лихва, се дължи обезщетение съобразно общите правила, т.е. след тяхното доказване. Посочил е, че с оглед на това е възможно при уговорена неустойка за забава да се претендира обезщетение в размер на законната лихва, тъй като това е относимо единствено към размера на обезщетението, а не към естеството му, а същевременно минимумът на този размер е винаги законната лихва, дори и при уговорена неустойка.
Въззивният съд е приел, че ако по искане на кредитора вече е било присъдено обезщетение в размер на законната лихва или в размер на неустойката, без той да е заявил, че това е само част от вредите му от забавата, то следва да се приеме, че присъденото обезщетение е за всички вреди, тъй като със сила на пресъдено нещо е установен и техният размер – този на законната лихва или този на неустойката. Счел е, че в тази хипотеза обезщетение за други вреди кредиторът не може да претендира, тъй като сам е заявил, че реалните вреди са му в този размер и това вече е установено със сила на пресъдено нещо. Посочил е, че в този смисъл е и практиката на ВКС – решение № 68 от 09.07.2012г. по т.д. № 450/2011г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение № 120 от 08.08.2016г. по т.д. № 1399/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., която е относима и в настоящия случай, в който на ищеца вече е било присъдено обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД с влязло в сила съдебно решение по т.д. № 3360/2013г. на СГС за същия период, за който той претендира неустойка за забава в настоящото исково производство и върху същата главница. Въззивният съд е приел, че с предявяването на претенцията по т.д. № 3360/2013г. ищецът сам е заявил, че вредите от забавата за периода след предявяване на исковата молба се съизмеряват само със законната лихва, което и съдът е приел в крайното му решение, имащо сила на пресъдено нещо и в тази му част. С оглед на това е достигнал до извод, че ищецът няма право на присъждане на обезщетение в размер на уговорената неустойка за същия период.
За пълнота, въззивният съд е посочил, че приложената от касатора съдебна практика не обуславя друг извод, тъй като третира хипотези, различни от процесната, а именно въпроса дали е допустимо присъждане на законната лихва върху присъдена неустойка за забава.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставените от касатора процесуалноправни въпроси не осъществяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК и не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. Въпросите по т.І.1 са предпоставени от съдържащото се в тях твърдение, че при направено във въззивната жалба оплакване за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарешение по обсъждането на посочените в исковата молба твърдения въззивният съд не се е произнесъл по всички неведени оплаквания и твърдения, както и че се е произнесъл само по повдигнатите във въззивната жалба въпроси, а по другите въпроси е препратил към мотивите на първоинстанционния съд. От една страна, във въззивната жалба не са изложени оплаквания за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение поради необсъждане на твърденията и доводите в исковата молба, а са направени единствено оплаквания за допуснато нарушение на материалния закон и за противоречие с практиката на ВКС. От друга страна, въззивният съд е приел, че изложените във въззивнана жалба доводи припокриват тези, изложени в първоинстанционното производство, по които първоинстанционният съд се е произнесъл, и споделайки изводите му, е изложил и допълнителни съображения по тези доводи. С оглед на това настоящият състав приема, че въпросът по т.І.1 не отговаря на фактите по делото и на мотивите на въззивния съд. Въпросите по т.І.2 са предпоставени от твърдението на касатора за формиран от въззивния съд извод, че влязлото в сила решение, с което е присъдена договорна неустойка за неизпълнение до датата на исковата молба, е формирало сила на пресъдено нещо за непредявената претенция за неустойка за неизпълнение за периода, следващ подаването на исковата молба. Такива мотиви във въззивното решение не са излагани. Крайният извод за неоснователност на предявения иск произтича от обективните предели на формираната сила на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по предходното дело между страните по уважената претенция за законна лихва за периода от завеждане на исковата молба по това дело до окончателното плащане, а не от преценка, че силата на пресъдено нещо на решението по уважения иск за мораторна неустойка за периода до завеждане на исковата молба се разпростира и по отношение на дължимостта на мораторна неустойка за последващия период. Поради това поставеният въпрос не обусловил решаващите изводи на въззивния съд и крайния изход на делото и не може да обоснове допускане на касационно обжалване.
Материалноправните въпроси по т.т.ІІ.1, ІІ.3, ІІ.5, ІІ.6 и ІІ.7 нямат връзка с решаващите изводи на въззивния съд и не са обусловили изхода на делото, тъй като въззивният съд не е излагал съображения, че присъденото обезщетение в размер на законната лихва е съответно на уговорената мораторна неустойка и че съдебният акт обвързва със сила на пресъдено нещо претенцията им за бъдещ период; не е обсъждал в мотивите си дали законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на главницата представлява последица от уважаването на иска за главницата; не е отрекъл възможността да бъде присъдена мораторна неустойка за част от периода на забавата и обезщетение в размер на законната лихва за останалата част от този период, още повече че такива са присъдени с влязлото в сила решение по предходното дело между страните и не са предмет на предявения иск; не е излагал съображения дали уговорената мораторна неустойка продължава да се начислява до окончателното изплащане на главното задължение. Въпросите по т.ІІ.2 и т.ІІ.4, макар и непрецизно формулирани, се отнасят до възможността при присъдена с влязло в сила решение законна лихва за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД да се претендира в нов процес уговорена между страните мораторна неустойка за същия период. Този въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил изхода на делото, но по отношение на него не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не е налице противоречие с посочената от касатора съдебна практика, тъй като представените решения на ВКС не дават отговор на този въпрос, а разрешават въпроса за възможността да бъде присъдено обезщетение за забава в размер на законна лихва при неизпълнение в срок на задължение за заплащане на мораторна неустойка, т.е. за възможността да се присъди законна лихва върху присъдената мораторна неустойка за периода до заплащането й. В решение № 123 от 20.02.2006г. по т.д. № 676/2005г. на ТК е прието, че е допустимо кумулирането на обезщетение в размер на законната лихва и неустойка, но само ако неустойката е предвидена като обезщетение при количествени или качествени отклонения от договореното, какъвто не е настоящият случай. Решение № 145а от 17.11.2010г. по т.д. № 531/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 59 от 29.04.2010г. по т.д. № 687/2009г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 211 от 26.01.2017г. по т.д. № 958/2016г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 48 от 25.01.2000г. по гр.д .№ 1065/99г. на ВКС, ГК, V г.о., решение № 1276 от 08.10.1999г. по гр.д. № 577/99г. на ВКС, ГК, V г.о. и решение № 266 от 12.06.2006г. по т.д. № 832/2005г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. не дават разрешение па посочените материалноправни въпроси, а разглеждат въпросите за допустимостта на иск за мораторна неустойка са период, последващ подаването на исковата молба и за приложението на чл.76, ал.2 по отношение на вземанията за законна лихва и неустойка. От друга страна, въззивният съд се е произнесъл по посочените въпроси в съответствие с решение № 68 от 09.07.2012г. по т.д. № 450/2011г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 120 от 08.08.2016г. по т.д. № 1399/2015г. на ВКС, ТК, II т.о., с които е прието, че по правилата на чл.92 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД е недопустимо кумулирането на неустойка за забава за неизпълнение на парично задължение с обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на законна лихва за същото неизпълнение. Посочено е, че вредите, представляващи неблагоприятните последици от неизпълнението, които засягат защитени блага на кредитора, са не само основание за отговорността на длъжника, но определят и размера на тази отговорност, като при неустойката настъпването на вредата е предположено, а размерът е определен от страните в договора, а при обезщетението по чл.86, ал.1, изр.1 ЗЗД вредата също е предположена, а размерът е определен от законодателя. Правото на обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на законната лихва произтича от закона, поради което кредиторът разполага с избор дали да претендира договорената мораторна неустойка или обезщетение в размер на законната лихва. Единствено е недопустимо да се претендират както обезщетението по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на неустойката, така и договорната мораторна неустойка за едно и също неизпълнение. При присъдено обезщетение в размер на законната лихва кредиторът е удовлетворен за вредите от забавата, поради което претенцията му за договорна мораторна неустойка би била неоснователна. Даденото в посочената практика разрешение е относимо и към настоящия случай, в който с влязло в сила решение на ищеца е присъдено обезщетение в размер на законна лихва върху незаплатена главница и е предявен разглежданият по настоящото дело иск за неустойка за забавено изплащане на главницата за същия период. С оглед на това искането на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК е неоснователно.
При наличие на формирана по въпроса постоянна съдебна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, не е налице и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Не е налице и основанието по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски. На ответника следва да бъдат присъдени направените в настоящото производство разноски в размер на 18 000 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1190 от 14.05.2018г. по т.д. № 1436/2018г. на САС, ТО, 11 състав.
ОСЪЖДА Светослав Божидаров Илчовски като ЕТ „Светослав Илчовски”, ЕИК[ЕИК] да заплати на „Алмагест” АД, ЕИК[ЕИК] сумата 18 000 лева /осемнадесет хиляди лева/ – разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: